си, че си покрит с петдесет-шестдесет. Всичко по нас гореше жестоко.
— Хвърлиха ни в една килия за десет дни, без да ни лекуват, само на хляб и вода. Раните зверски ни боляха най-малко три дни, дори след като ги препикахме. Лявото ми око, в което се бяха впили десетина оси, изтече. Когато ни върнаха на дървосекачната площадка, останалите каторжници искаха да ни помогнат. Решиха, че всеки от тях ще ни дава по едно парче дървесина. Това кажи-речи изпълваше една норма и много ни облекчаваше, защото за нас двамата оставаше само една. В началото дори с това се справяхме трудно, но все пак успявахме. Лека-полека силите ни се възвърнаха. Гледахме да се храним добре. Идеята да отмъстим на арабина, като го дадем на мравките, ни хрумна случайно. Веднъж, докато търсехме суха дървесина, попаднахме на огромен мравуняк с месоядни мравки, които разкъсваха сърничка, голяма колкото коза.
— Онази гад продължаваше да наобикаля дървосекачната площадка и един хубав ден го цапнахме с дръжката на брадвата и както беше в безсъзнание, го закарахме при мравуняка. Съблякохме го и го вързахме, легнал на земята, за дънерите на две дървета. Използвахме дебелите въжета, с които се привързваха купчините с нарязани дърва.
— Направихме му няколко рани на различни места с брадвата. Натъпкахме устата му с трева и отгоре турихме една кърпа, за да не може да вика. И зачакахме. Мравките го полазиха едва след като разровихме гнездото им с пръчка. Тръснахме някои от тях върху него.
— Не мина много време и вече хиляди от тях го заръфаха. Ти виждал ли си месоядни мравки, Папийон?
— Не, никога. Виждал съм само онези големите черни мравки.
— Тия са дребнички и червени като кръв. Отскубват мънички парченца плът и ги влачат в мравуняка си. Ние страдахме от осите, но представи си какво е изживял онзи, разкъсан жив от хиляди мравки. Агонията му продължи два пълни дни и половина. Изядоха очите му за двадесет и четири часа.
— Признавам, че отмъщението ни беше безмилостно, но трябва да се има предвид какви мъки ни причини той самият. Бяхме оживели само по случайност. Останалите араби и надзирателите естествено се втурнаха да издирват арабина и веднага предположиха, че ние имаме пръст в изчезването му.
— В това време ние изкопахме зад един гъсталак дупка, където да скрием останките му. Все още не бяха открили и следа от арабина, когато един копой се натъкна на дупката. Проследил ни и видял, че ние я копаем. Това ни погуби.
— Една сутрин, непосредствено след началото на смяната, отидохме да отвържем арабина и го привлякохме към готовия ров. Не можехме да носим останките му, защото щяха и нас да ни изпохапят — тялото му все още беше покрито от мравки, макар всъщност от него да бе останал почти само скелетът. И така се натъкнахме на трима араби и двама надзиратели. Те търпеливо чакаха да ни пипнат точно в момента, в който го заравяхме.
— Това е. Сега твърдим, че сме го дали на мравките едва след като сме го убили. Обвинението обаче представи медицинско свидетелство, че по тялото не е намерена следа от смъртоносна рана. Прокурорът поддържа версията, че сме го оставили в мравуняка жив.
— Защитава ни един от копоите — тук надзирателите често играят ролята на адвокати. Той твърди, че ако съдията повярва на нашата история, може би ще си спасим главите. Ако не — свършено е с нас. Искрено казано, нямаме голяма надежда. Ето защо ние с другаря ми те избрахме за наш наследник.
— Да се надяваме, че няма да се наложи да ви наследявам — желая това от все сърце.
Запушихме и те ме погледнаха в очакване: „Е, какво ще кажеш?“
— Слушайте, момчета, виждам, че искате да чуете отговора на въпроса, който ми зададохте в началото — как преценявам постъпката ви от човешка гледна точка. Искам да попитам само още нещо — то няма да повлияе на окончателното ми мнение. Какво мисли мнозинството в нашето помещение и защо вие никога не разговаряте с останалите?
— Повечето смятат, че е трябвало да го убием, а не да го даваме жив на мравките. Мълчим си, защото преди време имаше възможност да избягаме всички, ако се разбунтуваме, но другите не приеха.
— Сега ще ви кажа какво мисля, момчета. Добре сте сторили, че сте му върнали тъпкано онова, което ви е причинил. Номерът с гнездото на осите е непростим. Ако ви осъдят на гилотиниране, искам от вас в последния си миг да мислите само за едно: „На мен ще ми отрежат главата и цялата операция ще трае тридесет секунди — от момента на завързването до падането на ножа. Неговата агония продължи шестдесет часа. Значи ние сме победителите.“ Що се отнася до хората в помещението, не мога да преценя дали сте прави, или не. Вие сте си мислили, че бунтът в този момент ще доведе до общо бягство, а останалите са били на обратното мнение. От друга страна, при бунт нищо не ти гарантира, че няма да се наложи да убиеш някого, без да си имал предварително подобно намерение. Доколкото виждам, единствените тук, заплашени от смъртна присъда, сте вие и братята Гравий. А различното положение на хората ги кара да реагират по различен начин.
Задоволени от разговора ни, двамата нещастници отново се оттеглиха в мълчанието си, което бяха нарушили, за да ми се изповядат.
Бягството на човекоядците
„Изкльопаха еднокракия!“ „Едно рагу с дървен крак, ако обичате!“ Глас, имитиращ жена: „Келнер, добре изпечена пържола от мъжко месо без черен пипер, моля!“
Рядко минаваше нощ, в която да не чуем как някой от тези крясъци или понякога всичките заедно прорязваха мрачната тишина.
Двамата с Клузио се питахме за кого и за какво се отнасят виковете в тъмнината.
И ето че един следобед успях да разгадая мистерията. Истината ми разкри Мариус от Ла Сиотат, специалист по разбиване на каси и сам участник в описаните по-долу събития. Отпусна се да говори с мен без страх едва когато разбра, че познавам баща му Титин.
Бях му разказал част от своите приключения и по едно време го запитах, както си му е редът: „А ти?“
— А, остави — въздъхна той, — затънал съм в гадна история. Боя се, че заради един простичък опит за бягство ще отнеса цели пет години в изолатора. Аз съм от групата, която нарекоха „канибалите“. Нали чуваш как се дерат нощем „Изкльопаха го…“, „Едно рагу…“ — тези викове са предназначени за братята Гравий.
— Бяхме шестима, които се чупихме от 42-ри километър. В групата влизаха Деде и Жан Гравий — двама братя от Лион на тридесет и тридесет и пет години, един неаполитанец от Марсилия, аз от Ла Сиотат, един тип от Анжер — куц с дървен крак, и двадесет и три годишното хлапе, което му беше гадже. Измъкнахме се от Марони, но изгубихме ориентация в открито море и корабокруширахме в бреговете на Холандска Гвиана.
— Лодката се разби и морето завлече всичко — и храна, и прочие. Озовахме се насред джунглата — добре че поне имахме някакви дрехи на гърба си. По тия места плажна ивица изобщо няма — горите започват направо от морето. Беше невъзможно да си проправим път — преплетените трупове на счупени или изкоренени дървета правеха джунглата непроходима.
— Обикаляхме цял ден, докато намерим суха твърда земя. Разделихме се на две групи — двамата Гравий, аз и Мариус от една страна, еднокракият и гаджето му — от друга. Абе накратко, всеки тръгна да търси път и след дванадесет дни двамата Гравий, Мариус и аз се намерихме почти на същото място, където се бяхме разделили. Бяхме заобиколени с подвижни блата и проход не се виждаше. Няма смисъл да ти обяснявам как изглеждахме. Бяхме живели тринадесет дни без да турим нищо в уста, ако не се броят дървесните корени и връхчетата на млади фиданки. Примрели от умора и глад и напълно отчаяни, решихме, че аз и Мариус ще се домъкнем с остатъка от силите си до брега и ще привържем на най-високото възможно място една бяла риза, за да се предадем на първия минал оттам кораб на холандската гранична охрана. В това време двамата Гравий трябваше да си отдъхнат малко и да потърсят следите на останалите.
— Нямаше да е трудно да ги открият, защото още на раздяла се бяхме уговорили да оставяме знаци по пътя си, като чупим клонки.
— И ето ти, няколко часа след като ние с Мариус сме се отдалечили, насреща им иде еднокракият, съвсем сам.
