и да е, добре дошъл. И понеже явно имаш намерение да почнеш всичко отначало, разчитай на нас — ще ти помогнем. Нали така, приятели? Съгласни ли сте?
Останалите потвърдиха и аз им благодарих.
Всички бяха закоравели престъпници и то им личеше. Поради близостта, в която живеехме, беше много трудно да скриеш патрона си от другите. И така, както ни приковаваха нощем, всеки от нас лесно можеше да стане жертва на убийство с цел грабеж. Достатъчно беше да подкупиш през деня арабина, дето ни заключваше, и да го накараш да не затяга халката на крака ти. През нощта се измъкваш, правиш каквото ще правиш и се връщаш ни лук ял, ни лук мирисал, като преди да си легнеш, сам си затягаш оковата. Арабинът ще си трае, защото и той е в кюпа.
Минаха три седмици, откак бях тук. Изтекоха наистина много бързо. Вече ходех по малко, придържайки се за стената в коридора. Започнах и да се оглеждам. Миналата седмица по време на разпита ме изправиха срещу тримата копои, които бяхме нокаутирали и обезоръжили. Радваха се, че са ни пипнали, и се надяваха, че някой ден ще им паднем в ръчичките. След бягството ни и тримата бяха понесли тежки наказания — лишили ги бяха от шестмесечната почивка в Европа и им бяха спрели за период от една година месечните надбавки за колониална служба. Така че срещата ни не би могла да се нарече сърдечна. Оплакахме се на следователя от заплахите им, за да ги има предвид.
Най-добре от всички се държа арабинът. Говори само истината, нищо не преувеличи и съвсем забрави за ролята на Матюрет. Военният следовател много настояваше да му кажем откъде сме взели лодката. Настроихме го зле срещу себе си, защото му разказахме някакви небивалици от рода на това, че сами сме си я направили.
Каза, че заради нападението над надзирателите ще се постарае да ни осигури по пет години изолатор за мен и Клузио и три години за Матюрет.
— А вие, дето ви наричат Папийон, можете да сте сигурен, че ще ви отрежа крилцата и няма да можете повече да литнете.
Боях се, че говори напълно сериозно.
Трябваше да чакаме цели два месеца, докато ни изправят пред съда. Много ме беше яд, дето не скрих в патрона си едно-две връхчета от отровните стрелички. Ако разполагах сега с тях, можех да разиграя някой рискован вариант дори в карцера. Състоянието ми се подобряваше всеки ден. Ходех все по-добре. Франсоа Сиера не пропускаше да ми прави редовно, сутрин и вечер, масаж с камфорово масло. Посещенията му облекчаваха не само болките, но и душата ми. Толкова беше хубаво да имаш другар!
Забелязах, че бягството ни караше останалите каторжници да се отнасят към нас с безспорна почит. Бях сигурен, че никой от тях не би ни закачил. Нямаше опасност да ни убият или ограбят. Останалите не биха одобрили подобна постъпка и биха наказали извършителите. Всички, без изключение, ни уважаваха и дори се възхищаваха от нас. А фактът, че бяхме нападнали ченгета, ни слагаше в списъка на хората, готови на най-отчаяни постъпки. Това чувство за сигурност, което изпитвах сега, беше за мен странно и непознато.
Всеки ден удължавах разходките си. Сиера оставяше при мен шишенцето с масло и често мъжете ми предлагаха да масажират през свободното си време глезените и дори мускулите на бедрата ми, които бяха отслабнали от дългото бездействие.
Арабинът и мравките
В помещението имаше двама вечно мрачни мълчаливци, които с никого не разговаряха. Ходеха залепени като сиамски близнаци и си шепнеха помежду си така, че другите да не могат да ги чуят. Веднъж почерпих единия от тях с американски цигари, подарени ми от Сиера. Той поблагодари и запита:
— Франсоа Сиера приятел ли ти е?
— Да, най-добрият ми приятел.
— Добре тогава, ако нещата тръгнат зле, един ден ще ти изпратим по него завещанието си.
— Какво завещание, бе?
— Разговаряхме с другаря ми и решихме, ако ни осъдят на гилотина, да ти оставим патрона с парите си, за да можеш отново да избягаш. Ще го дадем на Сиера и вече той ще има грижата.
— Мислите, че ще ви осъдят на смърт?
— Почти сигурно е. Шансът да се измъкнем е много малък.
— Щом гилотината ви е в кърпа вързана, защо ви държат в общото помещение?
— Изглежда се боят да не се самоубием, ако ни сложат в изолатори.
— Да, може и така да е. А в какво точно ви обвиняват?
— Хвърлихме един арабин на мравките човекоядци. Споделям го с теб, защото за жалост следователите разполагат с необорими доказателства. Всъщност пипнаха ни на местопрестъплението.
— И къде стана случката?
— На 42-ри километър, в Лагера на смъртта зад залива Спаруин.
Другарят му се приближи към нас. Беше от Тулуза. Предложих му една американска. Той седна с лице към мен и заговори.
— Никога не сме се интересували от мнението на другите, но сега искаме да знаем какво мислиш ти за цялата тази история.
— Хвърлил си на мравките жив човек, пък макар и арабин. Как искаш да отсъдя дали си бил прав или не, без да познавам подробностите? Трябва да науча цялата история, за да мога да си изградя мнение.
— Ще ти разкажа всичко от А до Я — рече онзи от Тулуза. — Лагерът на 42-ри километър е дървосекачески и се намира на четиридесет и два километра от Сен Лоран. Тамошните каторжници са задължени всеки ден да изсичат по един кубически метър твърда дървесина. Всяка вечер в края на работния ден ти трябва да стоиш и да чакаш в джунглата до добре подредената купчина с изсечените от теб дърва. И надзирателите минават със своите арабски подлоги да проверят дали си си изпълнил задачата. Всяка преброена от тях треска се обозначава с червена, зелена или жълта боя — различно за различните дни. Приемат изработеното само ако е истинска твърда дървесина. За да се справяме по-добре, обикновено работим по двама. Често се случва да не успеем да си изпълним нормата. При това положение те пращат в килията без вечеря, сутринта не ти дават закуска и после искат от теб да изпълниш остатъка от вчерашната норма плюс днешната. Така можеш да пукнеш като куче.
— С всеки ден отслабвахме все повече и вече не бяхме в състояние да вършим каквато и да било работа. Отгоре на всичко на нас ни пратиха допълнителен пазач, който се оказа не надзирател, а арабин. Идваше с нас на дървосекаческата площадка, настаняваше се удобно с бича си от волска жила между краката и започваше да ни псува. Ядеше, като мляскаше с пълна уста, за да ни прави скомина. Абе непрекъснато мъчение. Всеки от нас имаше патрон с по три хиляди франка, с които мислехме да се чупим. Един ден решихме да подкупим арабина, но стана още по-лошо. За щастие помисли, че имаме само един патрон. Системата му беше проста — за петдесет франка ни оставяше да крадем от събраната предишния ден купчина, сред която винаги се намираха неотбелязани с боя дървени трупчета. Така криво-ляво си изпълнявахме нормата. По петдесет, по сто — измъкна ни почти две хиляди.
— Надзирателите като видяха, че сме започнали да се справяме, си прибраха арабина. Решихме, че след като ни е изстискал толкова пари, няма да ни издаде и продължихме по старата система. Един ден обаче онзи тайно ни проследил по петите, за да разбере дали крадем дърва. В момента, в който ни пипна, изскочи насред джунглата: „А така! Ти пак краде и не плаща! Ако ти на мене не даде петстотин франка, аз тебе издава.“ Решихме, че само ни заплашва и му отказахме. На следващия ден онзи пак се появи. „Плащаш, или още довечера в карцер.“ Отказахме повторно. Следобед арабинът пристигна с копоите. Беше ужасно, Папийон! Съблякоха ни чисто голи, заведоха ни при купчините, от които бяхме крали, и онези диваци не без помощта на волския бич ни накараха тичешком да развалим нашите купчини и да върнем всичко взето на мястото му. Тази корида трая два дни, в които не ни позволяваха нито да ядем, нито да пием. Често се срутвахме на земята. Арабинът ни вдигаше на крака с бича си или с ритници. Накрая се проснахме и двамата, просто не можехме повече. И знаеш ли какво направи онзи изверг, за да ни накара да се изправим? Грабна едно гнездо на диви оси, от ония дето жилят като огън. Отсече клона, на който гнездото висеше, и го хвърли върху нас. Полудяхме от болка и не само скочихме на крака, а дори хукнахме с пълна сила. Невъзможно е да ти опишем страданията си. Знаеш колко боли от едно ужилване. Е, представи
