начин да спре електричеството. Помогна му електротехникът — идеята беше да спусне прекъсвача на един от трансформаторите извън затвора. На мен ми оставаше само да подкупя часовоя откъм улицата и надзирателя пред вратата на параклиса. Оказа се по-сложно, отколкото мислехме. Първо трябваше да убедя дон Грегорио да ми върне десет хиляди песос от моите пари под предлог, че искам чрез Дега да ги изпратя на семейството си. (Щях естествено да го „накарам“ да приеме две хиляди от тях за подарък на жена си.) После се налагаше да открия кой ръководи смените на караула и да подкупя и него. Въпросното лице взе трите хиляди песос, но при условие, че няма да участва в преговорите със самите часови. Моя работа беше да подбера хора и да се разбера с тях. После щях да му кажа на кого съм се спрял и той щеше да ги прати да дежурят в уречения час.
Подготовката за тази нова акция ми отне около месец. Накрая всичко беше изпипано. За да не се занимаваме с дежурещия в двора полицай, решихме да прережем един от металните прътове на решетките с трион — разполагах с три отделни метални острия, които можех да монтирам на дръжките му. Колумбиецът, с който бягахме предишния път, също беше известен. Той възнамеряваше да пререже решетката си на няколко етапа. В съдбовната нощ един от неговите приятели, който специално за целта се правеше вече от няколко дни на луд, щеше да заудря по парче цинкова ламарина и да пее с пълно гърло. Колумбиецът знаеше, че с часовия сме се договорили за бягството на двама французи и че ако се появи трети, той ще стреля. Въпреки всичко човекът реши да рискува — според него надзирателите нямало да го различат, ако се движи плътно зад останалите. Клузио и Матюрет теглиха жребий кой да тръгне с мен — спечели Клузио.
Настъпи чаканата безлунна нощ. Сержантът и двамата полицаи бяха получили половинките от полагащите им се банкноти — този път не се наложи да ги режа, те си бяха разполовени. Остатъка щеше да им предаде жената на Жозеф Дега, с която имаха среща по-късно в едно заведение в китайския квартал.
Светлината изгасна. Хвърлихме се към решетката и я прерязахме за по-малко от десет минути. Облечени в тъмни дрехи, се измъкнахме от килията. По пътя колумбиецът се присъедини към нас. Той беше чисто гол, с изключение на черния си слип. По решетката на една от килиите, издълбани в стената, се изкачих върху металния навес и оттам метнах куката, закачена на триметрово въже. За по-малко от три минути се озовах върху пътеката, без да вдигна какъвто и да било шум. Проснах се по корем и зачаках Клузио. Нощта беше непрогледна. Изведнъж видях, или по-скоро усетих да се протяга нечия ръка, хванах я и я дръпнах. Тътенът, който прозвуча, беше неописуем. Оказа се, че Клузио, пропълзявайки между стената и навеса, се е закачил с колана си за ламарината. Разбира се, щом чух шума, престанах да тегля. Цинкът млъкна. Реших, че Клузио е успял да се откачи от навеса и отново понечих да го изтегля — наложи се да го отскубна със сила и да го измъкна върху пътеката в съпровод с оглушителното дрънкане на ламарина.
От всички постове с изключение на подкупения се разнесоха изстрели. Паникьосани от куршумите, скочихме не откъдето трябваше — улицата на това място се оказа на девет метра под нас, докато малко встрани беше само на пет метра. В резултат Клузио повторно си счупи зарасналия крак. Аз въобще не можех да се изправя — бях счупил и двата. По-късно разбрах, че става дума за костиците на петите. Колумбиецът си изметна коляното. Всички надзиратели изскочиха на улицата. Наобиколиха ни под светлината на мощен фенер и насочиха пушките си към нас. Аз плачех от ярост. Отгоре на всичко ченгетата не искаха да ми повярват, че не мога да се изправя на крака. Върнах се обратно в затвора на колене, под дъжд от стотиците удари с палка. Клузио и колумбиецът подскачаха на един крак. Имах по главата си рана от удар с приклад, която ужасно кървеше.
Изстрелите събудиха дон Грегорио, който за наше щастие беше останал да спи в кабинета си тази нощ. Без неговата намеса сигурно щяха да ни смажат с прикладите и палките си. Естествено, този, който се нахвърляше върху ми с най-много злост, беше именно подкупеният сержант. Дон Грегорио сложи край на дивашката оргия. Заплаши полицаите, че ще ги даде под съд, ако наранят сериозно някого от нас. Тези магически думи ги накараха да спрат.
На следващия ден кракът на Клузио беше гипсиран в болницата. Затворник специалист по наместванията оправи колумбиеца и бинтова коляното му. През нощта глезените ми отекоха така, че станаха колкото главата ми, черно-червени от вътрешните кръвоизливи, подути до крайност. Докторът ме накара да ги потопя в хладка солена вода и започна да ми слага пиявици по три пъти дневно. Като се налочат с кръв, пиявиците сами те пускат и падат, след което ги накисват в оцет, за да ожаднеят отново. Раната на главата ми затвориха с шест шева.
Някакъв недобросъвестен журналист написа статия за мен. Изкара, че съм бил организатор на бунта в параклиса, че съм бил отровил часовоя и накрая с помощ отвън съм подготвил колективно бягство, като съм уредил да се прекъсне токът на целия квартал. „Да се надяваме, че Франция ще дойде колкото се може по- скоро да ни освободи от присъствието на своя гангстер № 1“ — пишеше в заключение.
Жозеф дойде да ме посети заедно с жена си Ани. Сержантът и тримата полицаи се домъкнали един по един да си искат втората част от разполовените банкноти. Ани искаше да ме попита какво да прави. Казах й да им плати, защото те удържаха на своята дума. Не беше тяхна вината за провала ни.
Вече цяла седмица ме разхождаха из двора на носилка, която ми служеше и за легло. Специално приспособление в края й придържаше краката ми по-високо от главата. Това беше единственото положение, при което изпитвах по-малко болка. Огромните ми, подути, задръстени със съсирена кръв ходила не позволяваха да ги опирам в нищо, дори легнал. Затова ми беше по-леко, докато висяха на приспособлението. Петнадесет дни след счупването отоците спаднаха наполовина и ми направиха рентгенови снимки. Разбира се, че са ми строшени петите. Щях да остана куц до края на живота си.
Според вестника в края на този месец трябвало да пристигне кораб с френски ескорт, който да ни прибере. Наричал се „Мана“. Беше 12 октомври. Оставаха ми още осемнадесет дни, за да изиграя последната си карта. Какво можех да направя с тези два счупени крака?
Жозеф беше отчаян. Разказа ми, че всички французи и всички жени от китайския квартал били разстроени, задето въпреки толкова усилия да извоювам свободата си, само след няколко дни ще попадна отново в ръцете на френските власти. Цялата колония преживявала заедно с мен. Моралната им поддръжка ме накара да се чувствам по-добре.
Отказах се от идеята си да убия някой колумбийски полицай. Просто не можех да се реша да отнема живота на човек, който не ми е причинил никаква злина. Той можеше да има майка и баща, които разчитат на неговите грижи, жена, деца. Усмихнах се при мисълта, че трябва да намеря някой лош полицай без семейство. Сигурно трябваше да го запитам нещо от рода на: „Нали никой няма да плаче за теб, ако те убия?“. Сутринта на 13 октомври бях почти откачил. Имах в себе си малко пикринова киселина — ако я глътнех, щях да получа жълтеница. Можех да попадна в болницата и да чакам наети от Жозеф хора да ме отвлекат. На 14-и, следващия ден, вече бях жълт като лимон. Дон Грегорио пристигна да ме посети в двора. Скрит на сянка, лежах в носилката си с крака във въздуха. Атакувах директно, без уговорки:
— Получавате десет хиляди песос, ако ме пратите в болница.
— Добре, французино, ще опитам. Не толкова заради парите, а по-скоро от съчувствие към безплодните ти усилия да се освободиш. Само че не вярвам, че в болницата ще те приемат. След онази статия във вестника сигурно се боят.
Час по-късно докторът ме изпрати в болницата. Там нямах време дори да се огледам. Свалиха ме на носилка от линейката, прегледаха ме внимателно, взеха ми урина — и два часа по-късно бях отново в затвора, без изобщо да съм мърдал от носилката.
Деветнадесети, четвъртък. Жена му на Жозеф — Ани, дойде заедно с жената на един корсиканец да ме види. Донесоха ми цигари и малко лакомства. С вниманието си тези две жени ме накараха да се почувствам много по-добре. Чистото им приятелство — това най-красиво от всички чувства, превърна горчивия ден в слънчево преживяване. Никога не бих могъл да обясня до каква степен ме облекчаваше по време на моя престой в затвор „Осемдесет“ солидарността на хората от подземния свят. Нито колко много дължа на Жозеф Дега, който рискува свободата и спокойния си живот, за да ми помага в моите бягства.
Без да иска, Ани ми даде нова идея. Както си бърбореше, тя каза нещо от рода на:
— Скъпи Папийон, вие сторихте всичко, което е в човешките възможности, за да си възвърнете свободата. Съдбата беше жестока с вас. Единственото, което не сте пробвали, е да взривите „Осемдесет“!
— И защо не? Защо да не вдигна във въздуха този стар зандан? Ще направя истинска услуга на
