— Ти уреди нещата.
— Сам ли ще заминеш?
— Не.
— Колко ще сте?
— Всичко на всичко трима.
— Добре, нека да поговоря с приятеля си.
Бях потресен от промяната в отношението на този тип към мен. Въпреки мръснишката си мутра той имаше и своите добри страни.
В двора обясних на Клузио и Матюрет как стоят нещата. Рекоха да правя каквото съм намислил — що се отнася до тях, бяха готови да ме следват. И двамата слагаха живота си в моите ръце — това дълбоко ме развълнува. Не биваше да злоупотребявам с доверието им, щях да преценявам всяка своя стъпка с огромно внимание, защото носех тежка отговорност. Налагаше се все пак да предупредим останалите ни спътници. Тъкмо приключвахме партия домино. Беше към девет вечерта, последният момент за деня, когато можехме да си купим кафе. Подвикнах: „Cafetero!“. Веднага ни поднесоха шест горещи кафета.
— Налага се да поговорим. Така и така. Смятам, че бих могъл да избягам. За съжаление има място само за трима. Най-правилно би било да взема Клузио и Матюрет, защото с тях двамата се чупих от каторга. Ако някой има нещо против, да си каже открито — ще го изслушам.
— Не — отвърна Бретонеца, — всички мислим така. Първо на първо, тръгнали сте заедно от каторгата. Второ, ако ние не бяхме поискали да слезем на колумбийския бряг, вие сега нямаше да сте тук — носим си вината. Все пак, Папийон, благодарим ти, че ни попита. Имаш пълното право да действаш, както си решил. Бог да ви помага, защото, ако ви пипнат, живи няма да останете, пък и смъртта ви няма да е лека.
— Знаем — отговориха в хор Клузио и Матюрет.
На следващия ден следобед говорих с коменданта. Приятелят му се съгласил. Искаше да знае какво смятаме да натоварим в лодката.
— Буре с петдесет литра сладка вода, двадесет и пет кила царевично брашно и шест литра олио. Това е.
— По дяволите! — възкликна комендантът. — Нима ще поемеш към открито море с толкоз малко багаж!
— Точно така.
— Ти си отчаян човек, французино.
И така. Онзи беше готов да сключим и третата сделка.
— Вярваш, или не, правя всичко това, на първо място, заради децата си и, на второ — заради теб. Заслужаваш го заради упоритостта си — заяви хладно той.
Знаех, че е искрен и му благодарих.
— А какво ще измислиш, за да не се разбере, че съм ти съучастник?
— Ти няма да носиш отговорност за бягството. Ще отплаваме през нощта, когато на пост ще бъде твоят заместник.
— Какъв е планът ти?
— Утре ще намалиш нощната ни стража с един човек. След три дни — с още един. Като остане само един, ще наредиш да турят будка пред вратата на килията ни. При първия дъжд часовоят ще се свие в нея, а аз ще изскоча през задния прозорец. Сам трябва да намериш начин да прекъснеш осветлението около оградата. Това е всичко, което искам от теб. Можеш да предизвикаш късо съединение, като метнеш една медна жица с тежести от двата й края върху проводниците на стълба, с който са свързани всички прожектори около стената. Що се отнася до рибаря, нека сам счупи катинара на веригата, с която е завързал лодката си, за да не ми се налага на мен да губя време. Да остави платната така, че да мога веднага да ги опъна и да подготви три весла, с които да си помогнем в началото.
— Но лодката си има мотор — каза комендантът.
— Е, още по-добре тогава — да остави мотора включен, все едно, че иска да го загрее, и да иде да удари едно в най-близкия бар. Щом ни види, че пристигаме, да застане до лодката, облечен в черна мушама.
— А мангизите?
— Ще срежа твоите двадесет хиляди на две. Седемте хиляди, които са за рибаря, ще ви дам предварително. На теб ще ти дам половинките от банкнотите, които ти се полагат — другата част ще ти връчи някой от оставащите тук французи.
— Нямаш ли ми доверие? Не е хубаво така.
— Не е в това въпросът, но ти можеш да объркаш нещата с късото съединение и тогава аз няма да ти платя, защото бягството ми няма да се състои.
— Добре.
Всичко беше готово. Чрез коменданта предадох седемте хиляди за рибаря. Вече от пет дни ни пазеше само един часовой. Будката беше инсталирана и оставаше само да завали. Прерязахме решетките на прозореца с осигурен от коменданта трион и старателно ги закрепихме обратно — нещо повече, прикрихме прозореца с един затворен в клетка папагал, който бързо се научи да псува на френски. Живеехме в страшно напрежение. Комендантът вече беше получил половинките от своите банкноти. Чакахме нощ след нощ да завали. Час след началото на дъжда комендантът щеше да предизвика късото съединение, като метне жицата от външната страна на оградата. И нищо — нито капка. Това беше невероятно за сезона. Всяко най-малко облаче, което забелязвахме през прозореца, ни изпълваше с надежда… след което нищо. Влудяваща ситуация. Вече от шестнадесет дни бяхме готови — шестнадесет нощи, изпълнени с трескаво очакване. Една неделна утрин комендантът дойде лично да ме намери в двора и ме заведе в кабинета си. Върна ми плика с отрязаните наполовин банкноти заедно с три хиляди цели.
— Какво става?
— Французино, приятелю мой. Остава ти още само тази нощ. Утре в шест сутринта тръгвате за Баранкиля. Връщам ти само три хиляди от рибаря, защото е профукал останалите. Ако Бог ни прати дъжд тази нощ, той ще ви чака и ти ще му дадеш парите, щом се качиш в лодката. Знам, че мога да ти се доверя.
Така и не заваля.
Опити за бягства в Баранкиля
В шест сутринта осем войници и двама ефрейтори, предвождани от лейтенант, ни туриха белезниците, качиха ни на военен камион и — хайде към Баранкиля. Изминахме сто и осемдесетте километра дотам за три часа и половина. В десет сутринта вече бяхме в затвора, наречен „Осемдесет“ на улица „Меделин“. Толкова усилия, за да не стигнем дотук, и ето на! Градът беше важен център. Първо по значение колумбийско пристанище на Атлантическия океан, разположено на делтата на голямата река Магдалена. Що се отнася до затвора — и той беше сериозна работа: четиристотин затворници и около сто надзиратели. Европейски тип организация. Заобикаляха го две огради, високи по осем метра.
Посрещна ни цялото ръководство на затвора, воглаве със самия му директор дон Грегорио. Затворът имаше четири двора, разделени на два по два от продълговат параклис, който служеше и за място за срещи на затворниците с посетителите им. Пратиха ни при най-опасните. При пребъркването намериха моите двадесет и три хиляди песос и стрелите. Сметнах за свой дълг да известя директора, че са отровни — факт, който не ни осигуряваше репутацията на добри момчета.
— Даже отровни стрели носят тия французи!
Настъпи най-съдбоносният момент от цялата ни авантюра. Защото именно тук щяха да ни предадат обратно на френските власти. Да, Баранкиля, която за нас се свеждаше само до огромния си затвор, беше решаващият кръстопът. Трябваше да се измъкна оттук на всяка цена, независимо от трудностите. Трябваше да заложа всичко за всичко.
Килията ни се намираше насред двора. Всъщност не беше килия, а истинска клетка — поддържан от дебели метални пръти циментов покрив, а в единия от ъглите — клозет и мивка. Останалите стотина затворници бяха разпределени в килии, издълбани в самите стени на двора. Зарешетените отвори на килиите им имаха метални навеси, които да пазят от поройните дъждове. Само ние — шестимата французи в
