— За да ме върнат там, откъдето идвам, ако не успея? Не, благодаря. По-скоро бих убил майка си, отколкото да ида отново в карцера.
Това беше последният ми опит. Реших пред никого повече да не повдигам въпроса за бягство.
Един следобед край мене мина комендантът на затвора. Спря, изгледа ме и рече:
— Как е?
— Добре, но щях да се чувствам още по-добре, ако разполагах със златните си монети.
— Че защо?
— Щях да си наема адвокат.
— Ела с мен.
Заведе ме в кабинета си. Бяхме сами. Подаде ми цигара — добър знак — и ми я запали — още по- добър.
— Знаеш ли достатъчно испански, за да ме разбираш като говоря бавно и да ми отговаряш ясно?
— Да.
— Добре. Ти рече, че би искал да продадеш двадесет и шестте монети.
— Не, тридесет и шестте монети.
— А, да, да! И с тези пари да платиш на адвокат. Но само ние двамата с теб знаем за съществуването им.
— Не е така. Знаят също сержантът и петимата полицаи, които ме арестуваха, а също и заместник- комендантът, който ги взе от мен, за да ви ги предаде. Да не забравяме и консула.
— Е, добре, чудесно. Даже по-хубаво е, дето толкова хора са наясно с въпроса. Така ще можем да действаме открито. Знаеш ли, аз ти направих голяма услуга. Премълчах случая и не поисках сведения за кражби на златни монети от полициите на всички страни, през които си минал.
— Напротив, трябваше да го сторите.
— Не, за твое добро беше да си замълча.
— Тогава ви благодаря, господин комендант.
— Искаш ли да ги продам от твое име?
— На каква цена?
— Ами за колкото ми каза, че си продал три от тях — по триста песос. И на всяка монета ще ми отстъпваш по сто песос комисиона заради услугата. Какво ще кажеш?
— Не. Ти си ми върни монетите, пък аз ще ти дам не по сто, а по двеста песос за всяка от тях. Така ще ти се отплатя за всичко, което си направил за мен.
— Прекалено си хитър, французино. Аз съм един доверчив, беден и малко глупав колумбийски офицер. Ти обаче си умен и както вече казах — прекалено хитър.
— Добре, направи едно разумно предложение.
— Утре ще повикам купувача тук в кабинета ми. Вижда монетите, прави предложението си и после делим сумата наполовина. Или това, или нищо. Ще те пратя в Баранкиля с монетите или ще ги задържа за следствието.
— Не, чуй моето последно предложение — купувачът идва тук, гледа монетите и това, което даде над триста и петдесет песос за монета е за теб.
— Esta bien (Добре), tu tienes mi palabra (имаш думата ми). Но къде ще туриш толкоз много пари?
— В момента, в който ги получа, ще извикаш белгийския консул. Аз ще му ги дам, за да наеме адвокат.
— Не искам свидетели.
— Нищо не рискуваш. Ще подпиша документ, че си ми върнал монетите. Приеми това предложение и ако се държиш коректно, ще обсъдим една друга работа.
— Каква?
— Имай ми вяра. Ще бъде за тебе толкова изгодна, колкото и тази, при това във втория случай ще делим наполовина.
— Каква е работата? Кажи.
— Ти сега действай по-бързичко и довечера в пет, когато парите ми се окажат на сигурно място при консула, ще ти разкрия играта.
Разговорът се оказа дълъг. Когато се върнах доволен от себе си в двора, другарите ми вече се бяха прибрали по килиите.
— Какво става?
Разказах им всичко. Въпреки положението, в което се намирахме, се смяхме до сълзи.
— Леле, какъв хитрец! Ти обаче си го скъсал. Мислиш ли, че сделката ще стане?
— Залагам двеста на сто, че ми е в кърпа вързан. Кой приема облога?
— А не, аз също мисля, че ще стане.
Размишлявах цяла нощ. Първата сделка я опекох. Що се отнася до втората — той щеше да иде да ми прибере перлите с най-голямо удоволствие — там също нямаше да има засечка. Оставаше третата ми идея. Третата… щях да му предложа всичко, което съм получил, за да ме остави да открадна лодка от пристанището. А аз щях да я купя с парите, които пазех в патрона си. Да видим дали щеше да удържи на изкушението. Какво рискувах? Заради първите две сделки той нямаше да може дори да ме накаже. Ще видим. Не слагай олиото в тигана, докато рибата… и така нататък. Можех да почакам, докато стигнем в Баранкиля. Само че защо? По-голям град, значи и по-добре пазен затвор, с по-високи стени. Щях да се върна при Лали и Зорайма — щях бързо да се чупя, да изчакам там няколко години, а после да се преместя в планината при племето на животновъдите и да се опитам да се свържа с властите във Венецуела. Трябваше на всяка цена да доведа това бягство до успешен край. Цяла нощ разсъждавах как да подходя към третата сделка.
На следващия ден нещата се развиха бързо. Още в девет сутринта ме повикаха да се срещна с някакъв господин, който ме очаквал при коменданта. Щом пристигнах, полицаят ме вкара вътре без самият той да влиза и аз се озовах пред шестдесетгодишен човек в сив костюм и със сива вратовръзка. На масата лежеше сивата му шапка с широка периферия в каубойски стил. На връзката си носеше сребърна игла с едра сиво- синя перла. Беше слаб и сух, но не му липсваше изисканост.
— Добър ден, господине.
— Вие говорите френски?
— Да, господине, ливанец съм по произход. Разбрах, че притежавате златни монети от по сто песос и това ме заинтригува. Ще приемете ли да ги продадете по петстотин песос на парче?
— Не, искам по шестстотин.
— Зле са ви осведомили, господине! Максималната цена е петстотин и петдесет.
— Слушайте, тъй като ви ги продавам всичките, искам по шестстотин.
— Не, петстотин и петдесет.
Накратко, споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Пазарлъкът приключи.
— Que han dicho? (Какво каза?)
— Пазарлъкът приключи, коменданте. Споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Продажбата ще стане следобед.
Търговецът си тръгна. Комендантът се надигна и попита:
— Е, хубаво, а за мен колко остават?
— По двеста и петдесет на парче. Виждате, че ви давам два и половина пъти повече от това, което сам ми поискахте в началото.
Той се ухили и запита:
— А другата работа?
— Нека първо консулът да дойде тук следобед, за да прибере моите пари. Когато си тръгне, ще ви кажа за какво става дума.
— Значи наистина се пече и втора сделка?
— Имаш честната ми дума.
— Bien, ojala. (Дано да е така).
В два консулът и ливанецът седяха в кабинета. Последният ми връчи двадесет хиляди и осемстотин песос. Дванадесет хиляди и шестстотин от тях дадох на консула и осем хиляди и двеста — на коменданта.
