револвер. Полицаят щял лесно да се съгласи да изиграе ролята на „принуден“ и да почука на другия изход на параклиса, където охраната била слаба — четирима, най-много шест надзиратели. Щели сме да ги изненадаме и с револвера в ръка да изскочим на улицата. После вече не ни оставало нищо друго, освен да се шмугнем сред потока минувачи, който точно там бил много оживен.
Планът им не ми допадна особено. Първо, оръжието, за да можем да го скрием, трябваше да е малко — максимум калибър 6,35. А с него нямаше да изплашим стражата кой знае колко. Ако някой се опиташе да ни окаже съпротива? Щеше да се наложи да го убием. Отказах.
Другарите ми изпитваха не по-малко желание за действие от мене. С тази разлика, че в моменти на отчаяние бяха готови да си представят как изпратеният за нас кораб идва и ни намира в затвора. От примирението до провала има само една крачка. Понякога дори обсъждаха какви наказания ни чакат в Гвиана.
— Просто не мога да слушам тъпите ви приказки! Щом толкова искате да си мечтаете за подобно бъдеще, правете го, докато ме няма. Идете в някой по-отдалечен ъгъл и там си гукайте. Само един импотентен евнух може да го приеме за неизбежно. Вие евнуси ли сте, бе! Да не би на някой от вас да са му отрязани ташаците? Ако е така, просто ме предупредете. Защото ще ви го кажа направо, копелета такива — когато мисля за бягство оттук, мисля за всички ви. И мозъкът ми се пръска от комбинации, точно защото мисля как да се чупим всички. Хич не е лесно, когато тези всички са шестима. Ако искате да знаете, аз за себе си няма какво толкоз да го усуквам — като се приближи датата, ако дотогава нищо не съм уредил, направо ще тегля ножа на някой колумбийски полицай и ще спечеля време. Няма да ме предадат на Франция, щом съм убил техен човек. И ще имам още време пред себе си. И ще ми бъде много по-лесно, понеже ще се грижа само за собственото си бягство.
В това време колумбийците подготвяха друг план — съвсем не лош. Всяка неделя по време на литургия параклисът се изпълваше с гости и затворници. Всички изслушваха службата, след което започваха часовете за посещение. Колумбийците ме накараха да ида на литургия, за да добия представа за обстановката и да мога да ръководя действията идната неделя. Предложиха ми да ме направят вожд на въстанието. Аз обаче отказах тази чест — не ги познавах достатъчно добре.
Носех отговорност за четиримата французи. Бретонеца и онзи с ютията отказаха да участвуват. Не искат — не искат, трябваше само да си останат в клетката и да не идват в параклиса. Останалите четирима щяхме да идем на литургия и да участваме в удара. Помещението беше правоъгълно. Мястото на хора беше в дъното; от двете страни по средата — врати към дворовете. Главният вход беше този, пред който киснеше часовоят. Зад гърба му имаше решетка, зад решетката — двадесетина надзиратели. И зад тях най-после — вратата към улицата. Тъй като параклисът се препълваше до пръсване, надзирателите оставяха решетката отворена и по време на цялата служба стояха прави, притиснати един до друг в редица. Сред посетителите щяха да бъдат двама участници в удара. Няколко жени щяха да внесат оръжието, скрито между бедрата си. Щом всички се съберат, мацките подават пистолетите на онези двамата — 38-и и 45-и калибър. Вождът на заговора получава най-внушителния патлак от една жена, която веднага след това изчезва. Сигналът за действие ще бъде църковната камбана — щом забие, удряме. Моята задача беше да подпра гърлото на директора дон Грегорио с един огромен нож и да кажа: „Da la orden de nos dejar passar si no, te mato“ (Дай заповед да ни пуснат, или те убивам.)
Друг участник трябваше да извърши същата операция с кюрето. Още трима — да насочат от три различни ъгъла оръжието си срещу изправените пред изхода надзиратели. Имаше заповед да се стреля по първия, който откаже да хвърли пушката си. Невъоръжените участници в бунта щяха да излязат най-напред. Ние с кюрето и директора най-накрая. Ако всичко потръгнеше по план, в това време пушките на полицаите щяха да лежат на земята. Нашите хора с патлаците трябваше да натикат ченгетата обратно в параклиса, да дръпнат решетката и после дървената врата. Отвън часови нямаше да има, защото те всички бяха задължени да присъстват на службата. На петдесет метра от вратата щеше да ни чака камион със стълбичка, за да се натоварим по-бързо. Вождът на бунта трябваше да се качи последен — едва тогава камионът щеше да потегли. След като веднъж присъствах на литургията, приех плана. Всичко изглеждаше така, както ми го беше описал Фернандо.
Предупредих Жозеф Дега да не идва на посещение в неделя. Той каза, че ще подготви едно фалшиво такси, за да не се налага и ние да се качваме в камиона, и ще ни скрие някъде. Цяла седмица живях в превъзбудено състояние и с нетърпение очаквах мига на бунта. Фернандо успя да си намери револвер по друга линия. Действително страховито оръжие — 45-и калибър. В четвъртък дойде да ме посети една от мацките на Жозеф. Държа се много мило и ме предупреди, че таксито ще бъде жълто — не можем да го объркаме.
— Окей. Благодаря ти.
— Късмет! — тя ме целуна по двете бузи и като че ли изглеждаше развълнувана.
— Влизайте, влизайте. Изпълнете този храм, за да чуете Божието слово — призоваваше кюрето.
Клузио едва се сдържаше. На Матюрет очите му святкаха, четвъртият ме следваше плътно по петите. Напълно спокойно заех мястото си. Ето го там дон Грегорио, седеше си на стола до някаква дебела жена. Аз бях прав до стената. От дясната ми страна — Клузио, отляво — другите двама, всички облечени подходящо, така че да се смесим с тълпата, ако успеем да излезем на улицата. Държах ножа си скрит в ръкава на кафявата си риза. Бях го закрепил за ръката си с ластик. Точно в момента на молитвата, когато всички са навели глави като че търсят нещо, едно дете от хора започва да бие бързо камбаната, след което я удря бавно три пъти. Вторият от тези три последни удара беше нашият сигнал. Всеки си знаеше ролята.
Един удар, втори… Аз се хвърлям върху дон Грегорио и опирам нож под нагънатата му шия. Кюрето пищи: „Misericordia, no me mata.“ (Милост, не ме убивай.) Не виждам онези тримата, но ги чувам как заповядват на надзирателите да хвърлят оръжието си. Засега всичко е наред. Хващам дон Грегорио за яката на хубавия му костюм и казвам:
— Signa y no tengas miedo, no te hare dano. (Върви с мен и не се бой, няма да ти направя нищо лошо.)
До мен е кюрето с подпрян на гърлото бръснач.
— Давай, французино, към изхода — извика Фернандо.
Задъхан от радостта на победата, повлякох хората си към вратата, когато внезапно изкънтяха два изстрела едновременно. Фернандо и още един от нашите се свлякоха на земята. Въпреки това направих още една крачка напред, но надзирателите вече се бяха съвзели и ни препречиха пътя с пушките си. Слава Богу, че жените се оказаха между тях и нас. Иначе щяха да стрелят. Два изстрела на пушки, после револвер. Още един от участниците в бунта беше убит, но успя да изстреля последен куршум — явно напосоки, защото ранено се оказа случайно младо момиче. Блед като смъртник, дон Грегорио се обърна към мен:
— Дай ми ножа си!
Подчиних се. Нямаше никакъв смисъл да продължавам съпротивата. Само за тридесет секунди всичко се беше обърнало против нас.
Седмица по-късно разбрах, че бунтът ни се беше провалил заради затворник от друга група, който дошъл на литургията от любопитство, но останал извън параклиса. Още в първите секунди на нашата акция предупредил часовите върху стената на затвора. Те скочили отгоре — повече от шест метра височина, от двете страни на параклиса и през страничните врати застреляли първо хората с насочени срещу останалите полицаи револвери. Третият бил убит секунди по-късно, когато влязъл в обсега им. Последвалото може да се нарече истинска корида. Аз стоях плътно до директора, който крещеше заповедите си. Шестнадесет от нас, включително четиримата французи, се озовахме в карцера на хляб и вода.
Жозеф отиде да говори с дон Грегорио. Директорът прати да ме доведат при него и ми обясни, че в резултат на молбите му щял да ме върне заедно с другарите ми в клетката на двора. Така благодарение на Жозеф десет дни след бунта всички — включително и колумбийците, се озовахме обратно по килиите си. Веднага щом се събрахме, призовах да отдадем няколко мига мълчание за Фернандо и другите двама другари, които загинаха в акцията.
При едно от посещенията си Жозеф ми обясни, че е обиколил сводниците и събрал пет хиляди песос, с чиято помощ всъщност успял да убеди дон Грегорио. Жестът издигна сводниците в очите ми.
Какво да правим сега? Какво ново да измислим? Нямах намерение да се признавам за победен и да чакам в бездействие пристигането на кораба!
