Проснат в общата баня, на завет от безмилостното слънце, можех незабележимо да проуча действията на часовите върху стената. Нощем на всеки десет минути те се провикваха един по един: „Часови, на пост!“ Така началникът на караула можеше да провери дали няма някой заспал. Ако един от часовите не отговореше, го викаха докато се обади.
Накрая реших, че съм намерил слабото място на организацията. От всяка будка в четирите краища на пътечката висеше по едно канче. Когато на часовия му се допиеше кафе, викаше кафеджията и онзи му наливаше в канчето. Човекът горе просто издърпваше връвта. Будката най-вдясно имаше малка куличка, надвесена над двора. Хрумна ми, че ако измайсторя една голяма кука и я вържа със здраво въже, лесно бих могъл да я закача за куличката. Оттам нататък ще е въпрос на секунди да преодолея стената и да се спусна на улицата. Единственият проблем е как да неутрализирам часовия. Как, наистина?
Наблюдавах го как се надига, за да се разтъпче по стената. Имах чувството, че е смазан от горещината и прави усилия да не задреме. Ето отговора — мамка му! Трябва да заспи! Ще подготвя въжето и ако намеря сигурна кука, ще го приспя и ще опитам късмета си. Само за два дни оплетохме седемметрово въже, използвайки всички ризи от здраво платно, които успяхме да намерим, най-вече конопените. С куката се справих сравнително лесно. Използвах подпорите на един от навесите, предпазващи килиите от дъждовете. Жозеф Дега ми донесе шише с много силно приспивателно. Според инструкцията трябваше да се взимат не повече от десет капки от течността. Докато шишенцето съдържаше най-малко шест супени лъжици. Заех се да приуча часовия да приема от мен кафе. Той ми спускаше канчето и аз му сипвах по три дози. Всички колумбийци си падат по алкохола, а сънотворното имаше лек аромат на анасон. Накарах да ми донесат бутилка анасон. Попитах часовия:
— Искаш ли да пробваш френското кафе?
— Какво представлява?
— Сипваме му анасон.
— Дай да пробвам.
Няколко часови опитаха кафето с анасон и вече всеки път, когато им предлагах да ги черпя с кафе, уточняваха: „От френското!“
— Както кажеш — и хоп, сипвах анасон.
Ето че съдбоносният момент настъпи. Събота по обяд. Страхотна жега. Приятелите ми знаеха, че е невъзможно да се измъкнат двама едновременно, но един колумбиец с арабско име — Али, рече, че ще се изкачи след мен. Приех. Така нямаше да обвинят някой от останалите французи, че е бил съучастник, и да го накажат. От друга страна, не можех да нося въжето и куката със себе си, защото часовият щеше да ме разгледа добре, докато му сипвах кафето. Според изчисленията ни, онзи трябваше да захърка след пет минути.
Беше „без пет“. Извиках часовия.
— Как върви?
— Добре.
— Искаш ли кафе?
— Да, френско — то е най-хубаво.
— Чакай, ще ти донеса.
Прескочих до кафеджията. Вече бях изсипал цялата бутилка приспивателно в канчето. И това ако не го свали! Застанах под стената и той се втренчи да види как наливам анасона.
— Искаш ли го по-силно?
— Давай!
Турих още малко, изсипах цялата смес в неговото канче и той бързо си го придърпа.
Пет минути, десет, петнадесет, двадесет! И той не заспива. Отгоре на всичко не сяда, а кръстосва с пушка в ръка напред-назад. А изпи всичко до капка. След един час го сменят.
Яйце ми се печеше на задника докато го дебнех. Нищо не показваше, че е упоен. Я! Спъна се. Седна пред будката с пушка между краката си. Главата му клюмна на една страна. Приятелите ми и още двама- трима колумбийци, които бяха в течение на цялата работа, следяха реакциите му със същото вълнение като мен.
— Давай — изсъсках на колумбиеца. — Мятай въжето!
Таман се приготви да го метне, когато часовоят се надигна, пусна пушката си на земята, протегна се и почна да крачи като че ли марширува. Колумбиецът спря движението си точно навреме. До смяната оставаха осемнадесет минути. Започнах да се моля наум: „Господи, моля те, помогни ми и този път! Умолявам те, не ме изоставяй!“ Напразно призовавах християнския бог, толкова безразличен понякога, особено към атеисти като мен.
— Майка му стара! — възкликна Клузио, приближавайки се до мен. — Не мога да повярвам, че този ръб не ще да заспи!
Часовоят посегна да прибере пушката си и в момента, в който се наведе, за да я вдигне, се просна на пътеката в цялата си дължина като ударен от гръм. Колумбиецът метна куката, но не успя да я закачи и тя се сгромоляса. Хвърли я втори път. Ето, най-после. Дръпна въжето, за да провери дали се е хванала здраво. Аз също пробвах и в момента, в който опрях крак о стената и започнах да се катеря, Клузио изшептя: „Стига! Идва смяната.“
Едва имах време да се отдръпна, без да бъда забелязан. Движени от инстинкта на затворниците за другарство и взаимна защита, дузина колумбийци ме наобиколиха и аз се смесих с тях. Тръгнахме покрай стената, като оставихме въжето да виси зад нас. Един от смяната забеляза куката и проснатия до пушката часовой. Претича два-три метра и натисна алармения звънец, убеден, че някой е успял да избяга.
Отнесоха заспалия на носилка. Върху пътеката на стената се струпаха повече от двадесет полицаи. Дон Грегорио беше сред тях и сочеше въжето, държейки куката в ръце. Минути по-късно въоръжените полицаи претърсиха двора. Направиха проверка. Всеки повикан беше изпращан в килията си. Ето ти изненада — оказа се, че никой не липсва. Затвориха ни всички под ключ.
Нова проверка, вече килия по килия. Не бе, никой не липсва. Към три ни оставиха отново да излезем на двора. Научихме, че часовоят продължавал здраво да хърка и не можел да бъде събуден по никакъв начин. Колумбийският ми съучастник се чувстваше толкова смазан, колкото и аз. Беше така убеден, че ще успея! Ходеше и псуваше американската индустрия, защото приспивателното беше американско.
— А сега?
— Ще почнем всичко отначало, омбре! — това беше единственото, което можех да му отговоря. Той разбра „ще приспим друг часовой“, докато аз трескаво мислех: „трябва да намерим друг вариант“.
— Смяташ ли, че ченгетата са достатъчно тъпи, за да продължат да пият от твоето френско кафе? — попита той.
Въпреки драматизма на момента, не можах да спра смеха си.
— Мълчи бе, копеле!
Полицаят спа три дни и четири нощи. Разбира се, веднага щом се събуди, каза, че сто на сто аз съм тоя, дето го е приспал с френското кафе. Дон Грегорио ме повика и ни направи очна ставка. Началникът на караула искаше да ме удари със сабята си. Отскочих в другия ъгъл на кабинета и започнах да го дразня. Той отново вдигна сабята си, дон Грегорио направи крачка напред, за да се намеси, и ударът се стовари върху рамото му. Свлече се на земята със счупена ключица. Изкрещя толкова силно, че офицерът съвсем забрави за мен. Вдигна го, но дон Грегорио продължи да вика за помощ. Чиновниците от съседните помещения нахлуха при нас и нападнаха офицера, за да отмъстят за директора си. На началника на караула, двама полицаи и приспания часовой им се наложи да отбиват атаките на цивилните. В резултат на цялото меле имаше няколко ранени. Единственият, който не пострада, бях аз. Цялото внимание се измести от мен върху конфликта между директора и офицера. Заместник-директорът, който пое ръководството, докато шефът му бе откаран в болница, ме проводи обратно в двора:
— С теб ще се занимаем по-късно, французино.
На следващия ден директорът се появи с гипсирано рамо и поиска от мен да подам оплакване срещу офицера. С удоволствие написах в жалбата си всичко, което ми хрумна. Историята с приспивателното беше напълно забравена. Вече не се интересуваха от нея — толкова по-добре за мен.
Няколко дни по-късно Жозеф Дега предложи да организира акция отвън. Бях му казал вече, че е невъзможно да се бяга нощем заради силното осветление на пътеката върху стената и той започна да търси
