които ви заобикалят. Вашият първичен начин на живот и самозащита ме научи на нещо много важно — че е по-добре да бъдеш див индианец, отколкото образован адвокат.
Сбогом, Лали и Зорайма, мои несравними жени, толкова близки до природата, толкова далечни от всякаква пресметливост, толкова спонтанни в реакциите си, че в момента на заминаването ми просто събраха всички перли, които бяха добивали, и ми ги дадоха в малка платнена торбичка. Да, аз непременно щях да се върна. Кога? Как? Още не знаех, но се заклех в себе си, че ще го сторя.
Късно следобед Зорильо се качи на коня си, готов да поемем към Колумбия. Носех сламена шапка. Вървях до коня и го водех за юздата. Всички индианци от селото без изключение бяха скрили лицата си с лявата си ръка, а с дясната си правеха опит да ме задържат. Лали и Зорайма повървяха стотина метра с мен. Помислих, че ще ме целунат на раздяла, когато внезапно двете изпищяха и хукнаха към къщи, без да се обърнат нито веднъж назад.
Пета тетрадка
Завръщане към цивилизацията
Затворът в Санта Марта
Не беше трудно да напуснем територията на индианците гуахира — преодоляхме граничните постове около Ла Вела без проблеми. На кон успяхме да изминем само за два дни цялото разстояние, което ни беше отнело толкова време на Антонио и мен. Опасни обаче бяха не само постовете. Предстоеше ни над стокилометровата ивица до Рио Ача — селището, откъдето бях избягал.
С мълчаливата подкрепа на Зорильо направих първия си опит да проведа разговор на испански в един хан, където продаваха храна и напитки. Той каза, че съм се справил добре — силното заекване много помага да се скрие акцентът и изобщо начинът, по който се изразяваш.
Продължихме към Санта Марта. Някъде по средата на пътя Зорильо трябваше да ме остави и да поеме обратно.
И така, Зорильо си отиде. Двамата бяхме решили, че той ще отведе със себе си и двата коня. Защото, ако притежаваш кон, значи имаш свое домакинство, свързан си с определено село и така рискуваш да ти зададат някой и друг неудобен въпрос: „Познавате ли този и този?“, „Как се казва кметът?“, „Какво става с госпожа X?“
Не, по-добре би било да продължа пешком, да пътувам с камион или автобус, а след Санта Марта с влак. Пред всички трябваше да се представям като „forastero“ (чужденец) в този край, който би се хванал на работа където и да е, и би вършил каквото и да е.
Дадох на Зорильо три златни монети от по сто песос, които той ми размени за хиляда песос. Тук добрият работник печелеше средно от осем до десет песос на ден — така че имах достатъчно средства, за да преживявам още дълго. Взех един камион, който стигаше доста близо до Санта Марта — голямото пристанище на стотина километра от мястото, където се разделих със Зорильо. Камионът отиваше да товари кози или козлета — нещо от този род.
На всеки шест или десет километра имаше ханче. Шофьорът спираше и ме канеше да ида с него. Той ме канеше, ама аз плащах. И всеки път гаврътваше по пет-шест чаши адски силен алкохол. Аз се правех, че изпивам по една. На петдесетия километър онзи беше поркан като чвор. Така се беше подредил, че обърка пътя и се натика в някакво разкаляно отклонение, където камионът заседна, без да може да се измъкне. Колумбиецът не го взе присърце — легна си отзад в каросерията, а мен ме посъветва да спя в кабината. Не знаех какво да правя. До Санта Марта сигурно оставаха четиридесет километра. Присъствието на шофьора ме спасяваше от разпитите на случайно срещнатите и въпреки многобройните спирки с него напредвах по- бързо, отколкото пешком.
Така че призори реших да поспя. Някъде около седем сутринта, когато слънцето вече беше изгряло, по пътя се зададе каручка, теглена от два коня. Камионът й пречеше да мине. Като реши, че щом спя в кабината, значи аз съм шофьорът, новодошлият ме разбута. Заеквайки, се престорих на много стреснат — все едно, че не мога веднага да съобразя къде се намирам.
В това време шофьорът се събуди и започна да се разправя с каруцаря. Направихме няколко неуспешни опита да измъкнем камиона. Беше затънал в кал до осите — никакъв шанс. В каруцата седяха две облечени в черно монахини с колосани бели забрадки и три малки девойчета. След доста спорове и разправии двамата мъже се споразумяха да окосят една част от растителността наоколо, за да може каручката да заобиколи препятствието, стъпила с едното си колело на пътя, а с другото — в ливадата.
Всеки от тях извади своето мачете (брадвичка за сечене на захарна тръстика — оръжие, без което никой мъж тук не тръгва на път) и започнаха да разчистват, а аз подреждах отрязаните стебла, така че каруцата да не затъне в калта. Минаха не минаха два часа, и проходът беше готов. Тогава двете сестри поблагодариха и ме запитаха накъде съм тръгнал. „Санта Марта“ — отвърнах.
— Но това не е правият път — трябва да се върнете назад с нас. Ние можем да ви заведем много близо до Санта Марта — на около осем километра оттам.
Не можех да им откажа — това би им се сторило странно. Щеше ми се да обясня, че ще остана с шофьора, за да му помогна, но пред необходимостта да изговоря всичко това, предпочетох да отвърна просто „Грасиас, грасиас“.
И ето така се озовах на задната седалка на каруцата заедно с трите девойчета, докато двете сестри се разположиха до каруцаря.
Поехме напред и доста бързо изминахме онези пет-шест километра, с които камионът се беше отдалечил от целта. Стъпили веднъж на хубавия път, установихме добро темпо и около обяд спряхме да хапнем в едно ханче. Трите момичета и каруцарят седнаха на една маса, а ние с двете монахини — на съседната. Сестрите бяха млади — между двадесет и пет и тридесетгодишни. И двете имаха много бяла кожа. Бяха испанка и ирландка. Ирландката започна внимателно да ме разпитва:
— Като че не сте оттук?
— Не, от Баранкиля съм.
— Искам да кажа — май не сте колумбиец. Косите ви са по-светли, а лицето ви е мургаво само защото сте изгорели от слънцето. Откъде всъщност идвате?
— От Рио Ача.
— А там с какво се занимавахте?
— Електротехник бях.
— Ах, така ли? Имам приятел в тамошната електропроизводителна компания — Перес се нарича и е испанец. Дали пък не го познавате?
— Да.
— Колко хубаво.
Нахранихме се и двете отидоха да си измият ръцете. Ирландката се върна първа. Погледна ме и рече на френски:
— Няма да ви издам, но другарката ми каза, че е видяла снимката ви във вестника. Вие сте французинът, който е избягал от затвора в Рио Ача, нали?
Отричайки, щях само да усложня положението си.
— Да, сестро. Моля ви, не ме издавайте. Не съм толкова лош, колкото са ме обрисували. Обичам и почитам Бога.
Испанката се появи и другата й каза само „да“, на което тя отговори много бързо нещо неразбираемо за мен. Двете дълго размишляваха, след което се надигнаха и отново отидоха в клозета. Изминаха пет минути, преди да се върнат, през което време аз светкавично прехвърлих през ума си всички възможни реакции. Да се опитам ли да изчезна, докато ги няма, или да остана? Ако и така и така бяха решили да ме издадат, това нямаше да има особено значение, защото дори да се скриех, пак щяха бързо да ме намерят. В областта, в която се намирахме, нямаше джунгла и всички пътища и пътеки към градовете бяха лесни за наблюдение. Реших да се оставя в ръцете на съдбата, която до този момент винаги беше проявявала благосклонност.
Двете се върнаха ухилени, а ирландката ме попита как се казвам.
— Енрике.
