тридесет миди за мене. Мълчаливото им отчаяние така ме потискаше, че и аз на свой ред почти престанах да се храня. На шестия ден Лали получи треска. През цялото това време едва беше изсмукала няколко лимона — нищо повече. Зорайма поне хапваше веднъж дневно — на обяд. Вече се видях в чудо. Седнах до Лали. Тя лежеше на земята върху един хамак, който бях нагънал като дюшек, и гледаше втренчено в тавана. Погледнах я, погледнах и Зорайма с издутия й корем и без да разбера защо и как, се разплаках. За себе си ли плачех, или за тях? Не знам. Плачех и сълзите ми течаха по бузите. Зорайма забеляза това и изохка. Лали обърна глава и ме видя облян в сълзи. С едно движение тя се изправи и дойде да седне между краката ми, като тихичко стенеше. Целуна ме и ме погали. Зорайма дойде и ме прегърна през рамо. Лали започна да говори, да говори и да стене едновременно, Зорайма нещо й отвърна. Изглежда в нещо я обвиняваше. Лали грабна буца необработена захар, голяма колкото юмрук, разтвори я пред мен във вода и я глътна на два пъти. След това двете със Зорайма излязоха навън и ги чух, че се разправят с коня. Излязох след тях и видях, че са го оседлали, дори му бяха сложили юздите. Постлах овчия елек, за да седне върху него Зорайма, а Лали покри седлото с нагънат хамак. Първа се качи Зорайма и се настани много напред, почти върху шията на коня. Аз останах по средата, а Лали зад мен. Бях толкова объркан, че тръгнах, без да поздравя никого, без дори да предупредя вожда.
Лали издърпа юздата от ръката ми, защото, предполагайки, че отиваме при шамана, бях поел в тази посока. Не, Лали хвана юздата и каза: „Зорильо“. Трябваше да видим Зорильо. Пристигнахме в селото на Зорильо точно в момента, когато той самият се прибираше от Колумбия с три натоварени магарета и един кон. Влязохме в дома му. Първа заговори Лали, после Зорайма.
И ето какво ми преведе Зорильо — до момента, в който ме видяла да плача, Лали си мислела, че съм някакъв бял човек, който изобщо не държи на нея. Тя, Лали, си знаела, че един ден ще замина, но аз съм се показал коварен като змия, защото никога по никакъв начин не съм й го казал или показал. Тя била много разочарована, защото вярвала, че момиче като нея може да направи щастлив един мъж, а доволният от живота си мъж не си заминава. Затова тя решила, че след като така се е провалила, значи няма повече смисъл да живее. Зорайма мислела същото — бояла се да не би синът й да се окаже като баща си, човек, който не държи на дадената дума, лъжовен, изискващ от жените си такива сложни неща, че те, дето биха жертвали живота си за него, да не могат да го разберат. Защо бягам от нея, като че ли е кучето, дето ме ухапа първия ден? Отговорих така:
— Кажи, Лали, какво би сторила ти, ако баща ти беше болен?
— Бих минала боса върху бодлите, за да отида да го излекувам.
— Какво би направила, ако са те преследвали като животно, за да те убият?
— Ще търся навсякъде врага си, за да го заровя толкова дълбоко в земята, че да не може дори да се обърне в гроба си.
— Какво ще сториш, след като приключиш с всичко това, ако имаш две чудесни жени и знаеш, че те те очакват?
— Ще се кача на един кон и ще се върна.
— Ето и аз така ще направя.
— И ако аз остарея и погрознея, докато се върнеш?
— Аз ще си дойда, преди да си остаряла и погрозняла.
— Добре, ти остави сълзите да потекат от очите ти — това не би могъл да го направиш нарочно. Можеш да заминеш, когато си пожелаеш, но ще трябва да тръгнеш от селото посред бял ден, пред всички, а не скришом като крадец. Трябва да си тръгнеш така, както дойде, по същото време на деня, облечен от главата до петите. Ще определиш кой да се грижи за нас. Зато си е вожд, трябва да има някой друг мъж, който да ни пази. Трябва да кажеш на всички, че къщата си остава завинаги твоя къща и никой мъж, с изключение на сина ти — ако Зорайма носи в корема си момче, — не бива да стъпва в нея. Така че Зорильо ще трябва да дойде при нас в деня на заминаването ти. Да преведе всичко това.
Нея нощ спахме у Зорильо. Беше удивителна нощ, изпълнена с нежност. В шепота от устните на двете дъщери на природата звучеше толкова вълнуващ любовен зов, че сърцето ми се преобърна. Върнахме се тримата с коня, като яздехме бавно заради корема на Зорайма. Щях да замина осем дни след новолунието, защото Лали искаше да знае със сигурност дали е бременна. При предишното новолуние не беше забелязала кръв. Боеше се да не би да греши, но ако и това новолуние не се появеше кръв, значи беше заченала. Зорильо щеше да донесе всичките ми нужни вещи и дрехи. Щях да се облека там пред тях, след като съм дал напътствията си по обичая на гуахирос — сиреч гол. В нощта преди отпътуването щяхме да посетим шамана тримата заедно. Той щеше да ни каже дали да зазидаме моята врата в колибата, или да я оставим така. Дългото заради Зорайма връщане назад не беше изобщо тъжно. Двете предпочитаха да знаят истината, отколкото да се окажат изоставени и да станат за смях пред другите. След като роди детето, Зорайма възнамеряваше да си хване някой добър ортак и налови много перли, които да пази за мен. Лали също смяташе да се гмурка по-често, за да се намира на работа. Съжалявах, че така и не съм научил повече от дузина думички на гуахиро. Исках да им кажа толкова неща, които не са за пред преводач. Пристигнахме. Първото, което направих, беше да се извиня на Зато задето съм тръгнал, без да го предупредя. Зато обаче беше благороден като брат си. Преди още да отворя уста, той сложи ръка на врата ми и отсече: „Уилу“ (Мълчи!). До новолунието имаше дванадесет дни. Като прибавим и осемте, които трябваше да изчакам, значи след двадесет дни щях да съм на път.
Огледах отново картата, промених някои детайли в плана за маршрута си и отново се сетих за думите на Справедливия. Къде на този свят щях да се почувствам по-щастлив, отколкото тук, където всички ме обичаха? Нямаше ли сам да си причиня зло, връщайки се към цивилизацията? Бъдещето щеше да покаже.
Последните три седмици от престоя ми преминаха като приказка. Лали разбра със сигурност, че е бременна, значи ако се върнех един ден, щях да заваря две-три собствени деца. Защо три? Лали ми обясни, че майка им на два пъти е раждала близнаци. Отидохме при шамана. Той прецени, че портата ми не бива да се зазижда, а само да се прегради с клони. Хамакът, на който сме си лягали тримата, да се вдигне високо до тавана. Двете да продължат да спят в едно легло, защото са едно цяло. Накрая старецът ни накара да седнем около огъня, извади зелените си листа и в продължение на десет минути ни опушва. Върнахме се вкъщи да чакаме Зорильо, който дойде същата вечер. Стъкмихме огън пред колибата и говорихме цяла нощ. Казвах с помощта на Зорильо по някоя мила дума на всеки от индианците, а те ми отвръщаха със същото. На изгрев-слънце се оттеглих с Лали и Зорайма. Любихме се цял ден. Зорайма ме възседна, за да ме почувства по-дълбоко в себе си, а Лали се извиваше като лиана, прикована към мен със слабините си, които пулсираха като сърце.
— Зато, вожде на това племе, ти, който ме прие и ми даде всичко, длъжен съм да ти кажа, че ви напускам за много луни.
— Защо напускаш приятелите си?
— Защото трябва да намеря онези, които ме преследваха като че ли съм звяр, и да ги накажа. Благодарение на теб в това село се чувствах в безопасност, живях щастливо, хранех се добре, имах благородни приятели и жени, които внесоха слънце в душата ми. Но всичко това не бива да превръща човек като мен в животно, което щом намери топло и удобно скривалище, се скрива в него за цял живот от страх, че ще му се наложи да се бори и да страда, ако излезе навън. Ще се срещна с враговете си, ще потърся баща си, който се нуждае от мен. Тук оставям сърцето си, при Лали и Зорайма и при децата, които ще се родят от нашата любов. Къщата ми принадлежи на тях и на децата ни. Надявам се, че ако някой забрави това, ти, Зато, ще му го напомниш. Бих искал също покрай твоята лична бдителност за семейството ми да се грижи денем и нощем един човек на име Усли. Обикнах всички вас и вечно ще ви обичам. Ще направя каквото зависи от мен, за да се върна бързо. Ако загина, изпълнявайки дълга си, последната ми мисъл ще е за вас, Лали и Зорайма, за моите деца и за вас, индианци гуахирос, защото вие сте моето семейство.
Върнах се в колибата, следван от Лали и Зорайма. Облякох риза и панталон в цвят каки, сложих чорапи и боти.
Дълго се обръщах през рамо, взирайки се във всяко кътче на това идилично селце, в което прекарах шест месеца. Племето, от което се бояха и белите, и останалите индианци, се превърна за мен в несравнимо убежище от човешката лошотия, в пристанище, където можах да спра, за да си поема дъх. Тук намерих любов, мир, спокойствие и благородство. Сбогом, гуахироси, свободни индианци от полуострова между Колумбия и Венецуела. Вашата земя за щастие е останала незасегната от намесата на двете цивилизации,
