колумбийска територия почти до Санта Марта. Аз също бях минавал вече по този път — в крайна сметка според индианеца най-добре би било да предпочета Колумбия, Съгласи се да ми купи още един речник или по-скоро учебници по испански, в които могат да се намерят стандартни фрази. Хрумна му, че ако се науча силно да заеквам, мога да извлека от това голяма полза, защото хората ще се изнервят, докато ме слушат, и ще завършват думите ми вместо мен, без да обръщат кой знае колко голямо внимание на акцента и произношението. Значи решено — той щеше да ми донесе учебници, една възможно най-подробна карта и щом настанеше решаващият момент, щеше да продаде моите перли за колумбийски пари. Зорильо ми обясни, че всички индианци, като се започне от вожда, със сигурност ще подкрепят решението ми да замина, щом толкова силно го желая. Щяха да съжаляват, разбира се, но без да осъждат стремежа ми да се върна към себеподобните си. Най-трудна щеше да е раздялата със Зорайма и най-вече с Лали. И двете, но особено Лали, бяха готови да ме застрелят, щом разберат за намерението ми. От горе на всичко от Зорильо научих нещо, което не знаех — Зорайма беше бременна. Нищо не бях забелязал и останах потресен.
Накрая празникът свърши, гостите се разотидоха, коженият навес беше сгънат, всичко, поне на пръв поглед, се върна на старото си място. Получих прекрасен петнист кон с дълга опашка, която почти метеше земята, и фантастична сребристосива грива. Лали и Зорайма хич не се зарадваха на подаръка и шаманът ме извика да ми каже, че двете идвали да го питат дали могат безнаказано да дадат на коня счукано на прах стъкло, за да умре. Той ги предупредил да не го правят, защото аз съм бил под закрилата на не знам си кой индиански бог, който щял да прехвърли стъклото в техните стомаси. Накрая жрецът добави, че според него опасността за живота на коня преминала, но не можел да гарантира за това със сигурност. Явно трябваше да внимавам. А мен лично заплашваше ли ме нещо? Не, рече шаманът. Ако разберяха, че се готвя да заминавам, най-многото, което можеха да направят — и особено Лали, — беше да ми теглят куршума. Дали можех да ги убедя да ме пуснат? Не, по никакъв начин — никога не биваше да показвам пред тях, че искам да замина.
Всичко това шаманът успя да ми го обясни, защото беше извикал при себе си и Зорильо, който служеше за преводач. Нещата бяха твърде сериозни, за да си позволя да погледна леко на тях — заключи Зорильо. Прибрах се у дома. Зорильо си тръгна по друг път, както и беше дошъл. Така и никой от селото не разбра, че двамата сме били викани по едно и също време.
Вече бяха изминали шест месеца и аз нямах търпение да замина. Един ден, прибирайки се у дома, заварих Лали и Зорайма надвесени над картата. Опитваха се да разберат какво означават странните драскулки върху нея. Най-много ги озадачаваха четирите стрелки, показващи посоките на света. Бяха объркани, но усещаха, че този къс хартия ще окаже важно влияние върху нашия живот.
Коремът на Зорайма беше вече силно наедрял. Лали малко ревнуваше и ме караше да се любим където й падне, по всяко време на денонощието. Зорайма също искаше своя дял любов, но, слава Богу, само нощем. Отидох да посетя Хусто Справедливия — бащата на Зато. Лали и Зорайма ме придружиха. Носех със себе си рисунката, която за щастие бях запазил, и я използвах, за да отпечатам контурите на тигровата муцуна върху гърдите му. За шест дни татуировката беше готова, защото коричката от раните падна много бързо благодарение на смесената с малко негасена вар вода, с която Хусто се миеше. Остана доволен и непрекъснато се оглеждаше в огледалото. Докато бях там, Зорильо дойде да ме види. С мое позволение той разказа на Справедливия за намеренията ми, защото исках от него да ми подмени коня. Петнистите сиви жребци на гуахиросите не се срещат в Колумбия. Хусто обаче разполагаше с три рижи, типично колумбийски коня. Още щом научи за плана ми, Справедливия прати да доведат животните. Избрах си онзи, който ми се стори най-кротък, а той нареди да му сложат седло, стремена и железен зъбалец, защото индианските коне караха без седло и с кокал вместо зъбалец. След като ме докара като истински колумбиец, Справедливия ми сложи в ръката кожените поводи и направо там, пред мен, наброи на Зорильо тридесет и девет златни монети по сто песо всяка. Зорильо трябваше да ги съхранява и да ми ги връчи в деня, в който потегля на път. Вождът искаше да ми даде и карабината си „Уинчестър“, но аз отказах, пък и Зорильо ми обясни, че нямам право да влизам така въоръжен на територията на Колумбия. Тогава Справедливия ми даде две дълги колкото пръста ми стрелички, увити в парче плат и пъхнати в малка кожена калъфка. Зорильо ми обясни, че това са отровни стрели, намазани с много силна и рядко срещана отрова.
Той самият никога не беше нито виждал, нито притежавал отровни стрели. И тях трябваше да пази до деня на заминаването ми. Не знаех по какъв начин да се отблагодаря на Справедливия за изключителната му щедрост. Той ми обясни, че Зорильо му е разказал нещичко за живота ми, а сигурно и онези периоди от биографията ми, които не познава, са богати на преживявания, защото — каза той — аз съм бил завършен човек. За първи път срещал бял човек и досега винаги ги е смятал за неприятели, но отсега нататък ще се отнася приятелски към тях и ще търси да срещне друг като мен.
— Размисли все пак — посъветва ме Хусто, — заминаваш за земя, пълна с твои врагове, а напускаш едно място, където имаш само приятели.
Обеща ми, че двамата със Зато ще се грижат за Лали и Зорайма и че детето ми от Зорайма винаги ще бъде на почит сред племето, ако, разбира се, е момче.
— Не ми се ще да заминаваш. Остани и ще ти дам за жена красивото момиче, с което се запозна на празника. Не е омъжена и е влюбена в теб. Можеш да останеш тук с мен. Ще ти дам голяма колиба и добитък, колкото поискаш.
Разделих се с този чудесен човек и тръгнах обратно към селото. През целия път назад Лали не отрони нито дума. Седеше зад мен върху рижия кон. Седлото нараняваше бедрата й, но тя продължаваше да мълчи. Зорайма се беше настанила зад един индианец, който я взе върху своя кон. Зорильо беше хванал друг път към селото си. През нощта стана доста хладно. Подадох на Лали елека от овча кожа, който Хусто ми беше подарил. Тя ме остави да я облека, без да каже нищо, без да изрази каквото и да било чувство. Пълно мълчание. Просто прие елека и нищо повече. Колкото и да препускаше конят, тя не се хващаше за мен, за да се задържи. Щом пристигнахме, аз отидох да занеса поздрави на Зато, тя отведе коня, завърза го пред къщи с торба трева на шията му, но без да му сваля седлото и юздите. Прекарах около час при Зато и се прибрах у дома.
Когато са тъжни, индианците и особено индианките придобиват абсолютно безизразни лица, по тях не трепва мускулче, очите им са пълни с мъка, но никога не плачат. Може дори да стенат, но не плачат. През нощта се завъртях насън така, че притиснах корема на Зорайма и тя извика от болка. От страх това да не се повтори, станах и се преместих в другия хамак, който беше окачен много ниско. Лягам си и чувствам, че някой ме докосва. Направих се, че спя. На дънера до мен беше седнала неподвижно Лали и ме гледаше. Само секунда по-късно усетих присъствието и на Зорайма — тя имаше навика да се парфюмира, като натрива кожата си със смачкани портокалови цветчета, които една приходяща от време на време индианка продаваше в малки торбички. Когато се събудих, двете не бяха мръднали от мястото си. Слънцето вече грееше, беше около осем часът. Заведох ги до плажа и легнах върху сухия пясък. Двете седнаха до мен. Погалих Зорайма по корема и гърдите, но тя не трепна. Накарах Лали да легне и се наведох да я целуна, но тя стисна устни. По едно време дойде ортакът на Лали да я вземе, но само като видя изражението й, разбра и се оттегли. Беше ми много мъчно и не знаех как да постъпя — можех само да ги галя и целувам, за да им покажа, че ги обичам. И двете не отронваха нито дума. Започнах да се плаша от тази голяма болка, която им причиняваше самата мисъл да заживеят без мен. Внезапно Лали започна да ме насилва да се любим. Отдаваше ми се с някакво отчаяние. Защо го правеше? Можеше да има само една причина — искаше да забременее от мен. Същата тази сутрин за пръв път я видях да проявява ревност към Зорайма. Галех корема и гърдите на малката, а тя леко хапеше ухото ми. Бяхме легнали върху мекия пясък на плажа в скрита от вятъра падина. Лали дойде при нас, хвана сестра си за ръка и прекара ръка по издутия й корем, а после по своя гладък плосък корем. Зорайма се надигна и й отстъпи мястото до мен, като с целия си вид казваше — права си.
Двете жени ми готвеха всеки ден, но те самите не хапваха нищичко. Вече от три дни не бяха яли. Хванах коня и за малко не направих страхотен гаф — за първи път от пет и повече месеца насам тръгнах към къщата на шамана, без да съм го молил за разрешение. По пътя се сапикасах и вместо да нахълтам при него, преминах на около двеста метра от навеса му. Той ме забеляза и ми направи знак, че ме вика. Криво- ляво му обясних, че Лали и Зорайма са престанали да се хранят. Даде ми нещо като орех, който трябвало да пусна в делвата със сладка вода вкъщи. Върнах се и постъпих, както ми каза. Двете пиха на няколко пъти от водата, но не проядоха. Лали не ходеше вече на лов. Днес след четиридневна пълна гладна стачка тя направи истинска лудост — влезе без кану в морето, преплува около двеста метра навътре и се върна с
