— Vuelva a verme (Върни се пак да се видим) — ми рече белият индианец. И за да бъде сигурен, че ще се върна, ми връчи един лък.
Поех обратно сам и едва бях изминал половината от пътя, когато срещу мен се зададе Лали, придружена от малката си сестричка, на има-няма дванадесет-тринадесет години. Що се отнася до Лали, тя със сигурност беше някъде между шестнадесет и осемнадесет. Щом се добра до мен, тя се хвърли като луда и ми издра гърдите, понеже успях да си скрия лицето, после жестоко ме ухапа по врата. Едва можех да я удържа, използвайки всичките си сили. Внезапно тя се успокои. Качих сестричето й на магарето и тръгнах зад него, прегърнал Лали. Вървяхме бавно към селцето. По пътя убих една кукумявка. Стрелях по нея, без да знам какво е точно — просто бях видял две очи да святкат в нощта. Лали реши, че трябва на всяка цена да я отнесем у дома и я закачи на седлото на магарето. Пристигнахме по изгрев-слънце. Бях толкова уморен, че исках само да се измия. Лали ме изми, след което пред очите ми свали набедреника на сестра си, изми я и нея и чак накрая изми себе си.
Когато двете се върнаха, аз седях и чаках да кипне водата, която бях сложил на огъня, за да я изпия с лимон и захар. Тогава стана нещо, което едва по-късно проумях. Лали побутна сестра си между бедрата ми, нагласи ръката ми около талията на малката и чак тогава забелязах, че тя няма набедреник и носи на врата си гердана, подарен току-що на Лали. Не знаех как да се измъкна от конфузното положение и внимателно отблъснах малката, взех я на ръце и я сложих да си легне на хамака. Свалих й гердана и го сложих на шията на Лали. После Лали легна до сестра си, а аз — до Лали. Чак по-късно разбрах: Лали решила, че аз проучвам как да се махна от селцето, защото не съм щастлив с нея, и помислила, че може би сестра й ще успее да ме задържи. Когато се събудих, Лали закриваше с длан очите ми. Беше късно — около единадесет сутринта. Малката се беше разкарала, а Лали ме гледаше любовно с големите си сиви очи и нежно ме ухапа по ъгълчето на устните. Беше щастлива, искаше да ми покаже, че е разбрала, че я обичам и че нямам намерение да заминавам, понеже тя не знае как да ме задържи.
Отвън пред колибата седеше индианецът, който обикновено водеше Лали на лов в своето кану. Разбрах, че я чака. Той ми се усмихна и затвори очи, като с хубавия си жест ми показа, че знае за успиването на Лали. Седнах до него и той заговори неща, които не можех да разбера. Беше много як, млад, с мускули на атлет. Дълго разглежда татуировките ми, изучава ги и накрая ми показа с жест, че иска да го татуирам. Направих с глава знак на съгласие, но, изглежда, той остана с впечатлението, че не съм го разбрал. Накрая се появи Лали. Беше намазала с олио цялото си тяло. Знаеше, че това не ми се нрави и се опита да ми обясни колко студена е водата в това облачно време. Мимиките, които правеше, наполовина смеейки се, наполовина сериозно, бяха толкова мили, че и аз започнах да се правя, че не я разбирам, за да я накарам да ги повтори няколко пъти. Когато за пореден път й направих знак да ми обясни отново, тя се нацупи и сякаш ме попита с изражението си: „Ти ли си толкова загубен, или аз съм глупава, та не мога да ти обясня защо съм се намазала с олио?“
Покрай нас мина вождът с две индианки. Жените носеха огромен зелен гущер, тежък най-малко четири-пет кила, а той — лъка и стрелите си. Току-що го беше уловил и ме покани да отида по-късно на угощение. Лали го заговори и той докосна рамото ми, след което ми показа морето. Разбрах, че ако искам, мога да придружа Лали на лов. Поехме тримата — Лали, обичайният й спътник и аз. Спуснахме леката лодка, издялана от корково дърво, във водата. Двамата тръгнаха навътре в морето, носейки лодката на рамо. Навлизането в морето се оказа любопитен ритуал — първи откъм задната й част се качи индианецът, държейки в ръка огромно гребло. Лали, на която водата вече стигаше до гърдите, крепеше лодката в равновесие и й пречеше да се върне назад към брега, после се качих аз и седнах по средата, след което с един скок вътре се оказа и Лали — точно в момента, когато с удар на греблото си лодкарят ни отпрати навътре в морето. Вълните ставаха все по-високи, колкото по-навътре отивахме. На пет-шестстотин метра от брега попаднахме в нещо като канал, където вече се бяха установили две лодки. С помощта на пет ленти от червена кожа Лали закрепи около главата си дългите си плитки. Въоръжена с един голям нож, тя последва надолу към дъното едрата петнадесеткилограмова гира, която служеше за котва. Лодката беше закотвена, но не можеше да стои на едно място — тя се люлееше нагоре-надолу при всяка вълна.
Повече от три часа Лали се гмуркаше и изскачаше на повърхността. Дъното не можеше да се види, но ако се вземе предвид колко време й трябваше, за да го стигне, трябва да имаше между петнадесет и осемнадесет метра дълбочина. Всеки път тя изнасяше горе миди в торбичката си и младият мъж я изпразваше в лодката. В продължение на целите тези три часа Лали нито веднъж не се качи в лодката. Почиваше си от време на време, като се задържаше за борда. На два пъти сменяхме местоположението си и отново Лали не се качи при нас. На второто място тя започна да пълни торбичката си с особено големи екземпляри. Най-после се върнахме обратно на брега. Старата индианка ни очакваше. Ние с Лали я оставихме да пренесе заедно с мъжа мидите от лодката на пясъка. Когато всички миди бяха на сухо, Лали каза на старицата, че този път ще ги отваря самата тя. С острието на ножа си тя бързо отвори тридесетина, преди да намери първата перла. Личеше си, че водата на дъното е ледена, защото месото им беше хладно и свежо. Лали внимателно измъкна перлата, голяма колкото грахово зърно — по-скоро от семейството на едрите, отколкото на средните бисери. Господи, как сияеше тази перла! Природата я беше надарила с няколко преливащи се тона, без при това да я прави ярка. Лали взе перлата между пръстите си, лапна я и я задържа известно време в уста, после я извади и я подаде на мене. С няколко движения на челюстта си тя ме накара да разбера, че трябва да сдъвча перлата и да я глътна. След първоначалния ми отказ тя така красиво започна да се моли, че в крайна сметка постигна своето — схрусках перлата и я глътнах. Тя отвори една след друга четири-пет миди и ми ги даде да ги изям, за да попадне в стомаха ми цялата перла. После ме накара да легна на пясъка и като дете отвори устата ми и занаднича в нея, за да не би някое парченце да е останало по зъбите ми. След това двамата си тръгнахме, като оставихме другите да продължат работата си.
Вече от месец живеех тук. Нямаше начин да сбъркам, защото всеки ден отбелязвах на лист хартия деня и датата. Иглите и китайското мастило — червено, синьо и виолетово — отдавна бяха пристигнали. В колибата на вожда бях открил три самобръсначки „Солинген“. Той никога не ги използваше по предназначение, защото индианците са кьосета. С една от тях оформяха на етажи прическите си. Направих на вожда — той се казваше Зато, татуировка на ръката. Измайсторих му индианец с разноцветни пера в косите. Той остана възхитен и ми даде да разбера, че не бива да татуирам никой друг, преди да изрисувам гърдите му. Искаше да има същата като моята озъбена тигрова глава. Засмях се на това, защото не умеех да рисувам достатъчно добре, за да докарам такава хубава мутра. Лали беше обезкосмила цялото ми тяло. В момента, в който зърнеше някъде косъмче, тя го отскубваше и ме натъркваше с морски водорасли, стрити и омесени с пепел. Космите, изглежда, започваха да поникват все по-рядко.
Тази индианска общност се наричаше гуахира. Обитаваха плажната ивица и вътрешността на равнината чак до полите на планината. В планината живееха други индианци, наречени мотилонес. Години по-късно щеше да ми се наложи да имам вземане-даване с тях. Гуахирите поддържаха индиректна връзка с цивилизования свят посредством разменната търговия, за която вече говорих. Обитателите на плажната ивица даваха на белия индианец перли и костенурки. Костенурките се доставяха живи и понякога тежаха по стотина — сто и петдесет килограма. Те никога не достигаха големината на костенурките от Ориноко или Марони, които могат да тежат по четиристотин кила и чиито черупки достигат до два метра дължина при един метър широчина в най-издутата им част. Сложени веднъж по гръб, костенурките не успяваха да се преобърнат. Виждал съм някои от тях да прекарват на гръб по три седмици без храна и вода и после да ги откарват все още живи. Що се отнася до огромните зелени гущери, те бяха много вкусни. Плътта им беше нежна, бяла и крехка, също така вкусни бяха и яйцата им, особено когато ги изпечеш на слънце в пясъка. Само външният им вид потискаше малко апетита.
Всеки път, когато ходеше на лов, Лали носеше вкъщи своя дял от перли и ми ги връчваше. Аз ги пусках в една дървена съдинка, без да ги сортирам — дребни, средни и големи — смесено. Бях отделил настрана, в една кибритена кутия, само няколко — две розови, три черни и седем в металносив цвят — всичките удивително красиви. Пазех също и една огромна неправилна перла, с формата на бобено зърно, голяма колкото белия или червения боб, който расте у дома. Тази барокова перла имаше три насложени цвята, които се меняха в зависимост от светлината — черен пласт, стоманеносиво и сребристо с розови отблясъци. Благодарение на перлите и костенурките на племето не му липсваше нищо. Само дето разполагаха с абсолютно непотребни вещи, докато не познаваха други, които можеха да им бъдат от полза. В цялото селце например не можеше да се намери нито едно огледало. За да открия нещо, пред което да се бръсна,
