искаше да тръгне с мен, защото смятаха, че областта, към която се стремя, се намира прекалено далече. Исках да достигна до края на колумбийския ръкав — до границата с Венецуела. Върху картата, с която разполагахме, беше изписано, че местността се нарича Гуаийра и е оспорвана земя — нито колумбийска, нито венецуелска. Колумбиецът обясни, че това е „la tiera de los indios“ (земя на индианците) и че там няма изобщо полиция — нито колумбийска, нито венецуелска. Само контрабандистите минавали оттам. Беше опасно, защото индианците гуахира не понасяли бели хора да проникват на тяхна територия. Колкото по- навътре в местността се навлизало, толкова по-опасни ставали. По крайбрежието живеели индианци риболовци, които с посредничеството на други, малко по-цивилизовани индианци, търгували със селището Кастилета и с една махала от колиби — Ла Вела. Самият Антонио не искаше да стига дотам. Негови приятели или може би дори самият той бяха убили няколко индианеца при схватка с тях веднъж, когато натоварената със стока лодка била принудена да акостира на тяхна територия. Антонио се нави да ме изпроводи съвсем близо до Гуаийра, по-нататък трябваше да продължа съвсем сам. Няма нужда да ви казвам, че за всичко това успяхме да се договорим едва след много мъки, тъй като той използваше изрази, каквито не се включват в разговорниците.
И така, тази нощ валеше като из ведро. Стоях до прозореца. Отдавна бяхме изкъртили от тая ясла една дъска, която щяхме да използваме като лост, за да раздалечим решетките. Преди две нощи опитахме да видим как ще стане и се оказа, че те леко поддават.
— Listo (готово).
Мутрата на Антонио се появи, залепена за решетките. С помощта на Бретонеца и Матюрет още при първия натиск не само раздалечих железата, но дори счупих едно от тях. Повдигнаха ме и ме избутаха, като в последния момент някой ме плесна по задника — вместо приятелско ръкостискане. Вече бяхме в двора. Поройният дъжд се стичаше по ламаринените покриви и вдигаше адски шум. Антонио ме хвана за ръка и ме завлече до стената. Тя беше само два метра висока и я прескочихме като на шега. Все пак порязах си ръката върху едно от стъклата на върха й — няма значение, напред! Пустият му Антонио успяваше да намери пътя въпреки целия този дъжд, който ни пречеше да виждаме на три метра пред себе си. Той се възползва от обстановката, за да ме преведе през цялото село, след което поехме по пътя между джунглата и брега. Много късно през нощта видяхме светлина. Наложи се да направим дълго отклонение през джунглата, след което отново излязохме на пътя. Крачихме под дъжда до изгрев. На тръгване той ми даде едно листо от кока, което дъвчех така, както бях видял от него още в затвора. На разсъмване все още не чувствах никаква умора. Дали беше от листото? Сигурно. Въпреки дневната светлина продължавахме да вървим. От време на време той лягаше и долепваше ухо до разкаляната от водата земя. После продължавахме.
Антонио вървеше по особен начин. Той нито крачеше, нито тичаше, а правеше нещо като последователни прескоци с еднаква дължина, като люлееше ръце, все едно че гребе въздуха. Изглежда нещо му се счу, защото пак ме помъкна към джунглата. Продължаваше да вали. И наистина, пред очите ни мина трактор, влачещ зад себе си валяк за изравняване на буците земя по пътя.
Десет и половина сутринта. Дъждът беше спрял, а слънцето — изгряло. След като вървяхме около километър по тревата, а не по пътя, навлязохме в джунглата. Легнахме върху някакъв кичест храст, заобиколени от гъстата бодлива растителност. Мислех, че вече няма от какво да се боим, но въпреки това Антонио не ми позволи да пуша, нито да шепна. Видях го, че не престава да гълта сока на онези листа и последвах примера му, но по-умерено. Показа ми, че има торбичка с повече от двадесет листа в нея. Чудесните му зъби блясваха в тъмнината, когато се засмиваше безшумно. Тъй като наоколо гъмжеше от комари, той сдъвка тютюна на една пура и ние си намазахме лицата и ръцете със сместа от никотинов сок и слюнка. След което бяхме оставени на мира. Седем вечерта. Нощта се спусна, но луната продължаваше да хвърля прекалено силна светлина върху пътя. Той показа с пръст девет часа и каза: „Luvia“ (дъжд). Разбрах, че в девет ще вали. Наистина, в девет заваля и ние отново поехме. За да не изоставам от Антонио, и аз се научих да подскачам и да махам с ръце. Оказа се, че не е трудно, така се придвижвахме по-бързо, отколкото ходешком, без при това да тичаме. През тази нощ на три пъти ни се наложи да влизаме в джунглата, за да пропуснем по пътя една кола, един камион и каруца, теглена от две магарета. Благодарение на листата на изгрев-слънце отново не чувствах умора. Дъждът спря в осем и тогава, както и предишния път, крачихме кротко по тревата в продължение на около километър, след което влязохме да се скрием в джунглата. Неудобството на онези вълшебни листа беше, че не ти даваха да спиш. Не бяхме мигнали. Откак тръгнахме на път, зениците на Антонио бяха толкова разширени, че вече не се виждаше ирис. Моите сигурно бяха същите.
Девет вечерта. Отново заваля. Дъждът като че ли само чакаше да стане девет, за да потече. По-късно узнах, че на тропиците като почне да вали в един определен час, значи цяла седмица ще завалява точно в този час и ще спира горе-долу по едно и също време. В началото на прехода ни тази нощ чухме гласове, а после видяхме и светлини. „Кастилета“, каза Антонио. И този невероятен тип ме хвана за ръка без да се поколебае, натика ме в джунглата, през която мъчително крачихме около два часа, и после отново излязохме на пътя. Крачехме или по-скоро подскачахме цяла нощ и голяма част от сутринта. Слънцето изсуши дрехите ни така, както си бяха върху нас. Вече трети ден дъждът ни мокреше и не бяхме хапвали нищо освен по една буца нерафинирана захар през първия ден. Антонио като че ли беше почти сигурен, че няма да срещнем злонамерени хора. Той вървеше безгрижно и от часове не долепваше ухо до земята. Пътят се виеше досами брега. Антонио откърши една пръчка. Изоставихме пътя и тръгнахме по влажния пясък. Антонио спря, за да огледа някаква широка около петдесет сантиметра следа от слегнат пясък, която излизаше от морето и стигаше до сухия плаж. Последвахме я и стигнахме до място, където браздата се разширяваше в кръг. Там Антонио заби пръчката. Когато я извади, по нея беше полепнала някаква жълта течност, прилична на жълтък от яйце. Помогнах му да изкопаем с ръце дупка в пясъка и скоро открихме яйца — може би триста или четиристотин, ще ви излъжа. Бяха яйца на морска костенурка. Те нямаха черупки, а само ципа. Антонио си свали ризата и я напълнихме цялата — взехме около стотина. Излязохме от плажната ивица и пресякохме пътя, за да навлезем отново в джунглата. На завет от чужди погледи започнахме да ядем — само жълтъците, ме предупреди Антонио. С едно движение на вълчите си зъби той разкъсваше ципата, оставяше белтъка да изтече и изсмукваше жълтъка — един за него, един за мен. Отвори така бая количество, като поглъщаше един и ми подаваше на мен следващия. Изтегнахме се, преяли до пръсване, като подложихме саката си за възглавници. Тогава Антонио рече:
— Manana tu sigues solo dos dias mas. De manana en adelante no hay policias. (От утре продължаваш сам още два дни. От утре нататък няма вече полиция.)
Преминахме последната гранична застава в десет вечерта. Познахме я по лая на кучетата и по обляната в светлина къщурка. Успяхме ловко да я заобиколим благодарение на Антонио. След което вървяхме цяла нощ, без да взимаме никакви предпазни мерки. Пътят не беше широк, по-скоро пътека, която явно беше често използвана, защото никъде не беше обрасла с трева. Имаше около петдесет сантиметра широчина и се виеше покрай джунглата, на два метра над нивото на плажа. На места се виждаха отпечатъци от следи на конски и магарешки подкови. Антонио седна върху големия корен на някакво дърво и ми показа с жест да сторя същото. Слънцето печеше яко. Според часовника ми беше единадесет, а според слънцето — пладне: забих в земята една клечка и тя не хвърли никаква сянка, значи беше пладне и аз преместих часовника си. Антонио извади от торбичката си листата от кока — бяха му останали седем. Даде четири на мен и задържа три. Аз го оставих за малко, потънах в храсталаците и се върнах със сто и петдесет тринидадски долара и шестдесет флорина, които му подадох. Той ме изгледа шашнат, попипа банкнотите, без да разбира как са се съхранили толкова новички и как така никога не са се измокряли, понеже не ме беше виждал да ги суша. Благодари ми с всички тези пари в ръка, помисли, помисли, пък взе само шест банкноти по пет флорина — значи тридесет, и ми върна останалото. Отказа да ги приеме обратно въпреки настояванията ми. В този момент нещо в него се промени. Преди беше решил, че ще се разделим на това място, но сега показа, че ще ме придружи още един ден. Обясни ми, че след това ще заобиколи и ще се върне обратно. Така да е, продължихме, след като нагълтахме по няколко жълтъка и с дълги мъчения, блъскайки повече от половин час два камъка един в друг над малко сух мъх, за да получим огън, запалихме една пура.
Бяхме вървели три часа, когато видяхме право срещу нас да се приближава човек на кон. Той носеше огромна сламена шапка, ботуши и нещо като кожена препаска вместо панталон, имаше зелена риза, избледняло, също зелено сако, прилично на военна куртка. Въоръжението му се състоеше от една красива карабина и огромен, втъкнат в колана му, револвер.
— Карамба! Антонио, hijo mio (сине мой)! — Антонио беше разпознал ездача отдалеч. Не ми беше казал
