Боуен.
— Здравейте, приятели. Още ли сте в леглата? Късничко сте се прибрали. Забавлявахте ли се добре?
— Здравейте. Да, късно се върнахме — извинявайте.
— Хайде, хайде. Това е естествено след всичко, което сте изживели. Имали сте нужда да се възползвате от първата си нощ като свободни хора. Дойдох, за да ви заведа до полицейския участък. Трябва да се представите там, за да декларирате официално, че сте проникнали нелегално в страната. След тази формалност ще отидем да посетим вашия приятел. Днес рано му направиха рентгенови снимки. Резултатите ще научим по-късно.
Бързо се поизмихме и слязохме долу в приемната, където господин Боуен ни чакаше заедно с капитана.
— Здравейте и двамата. Как сте?
Една жена от армията с нашивки на сержант ни запита:
— Как ви се стори Порт ъф Спейн? Хареса ли ви?
— О, да, госпожо! Страшно ни хареса.
Пийнахме по чашка кафе и тръгнахме към полицейския участък. Отидохме пешком — той се намираше едва на някакви двеста метра. Всички полицаи ни поздравиха и се отнесоха към нас без особено любопитство. Минахме покрай двама охраняващи с цвят на абанос в защитни униформи и влязохме в строг и внушителен кабинет. Около петдесетгодишен офицер с риза и вратовръзка в каки, целият покрит със знаци и медали, се надигна насреща. Беше по къси панталони и се обърна към нас на френски.
— Добър ден. Седнете. Преди да приемем официалната ви декларация, бих желал да си поприказваме. На колко сте години?
— На двадесет и шест и деветнадесет.
— Защо бяхте осъдени?
— Аз за непредумишлено убийство.
— Каква е присъдата?
— Доживотна каторга.
— Значи предумишлено, а не непредумишлено убийство?
— Не, господине, непредумишлено.
— Аз съм за предумишлено — намеси се Матюрет. — Бях на седемнадесет години.
— На седемнадесет години човек знае какво върши — отсече офицерът. — Ако в Англия престъплението ви беше доказано, щяха да ви обесят. Няма значение. Не е работа на английските власти да дават оценки за френското правосъдие. При всички случаи това, с което ние не можем да се съгласим, е изпращането на осъдените във Френска Гвиана. Знаем, че е нечовешко наказание, което е недостойно за една цивилизована страна като Франция. За съжаление обаче не можем да ви оставим в Тринидад или на който и да било английски остров. Това е невъзможно. Така че бих ви помолил да играете честно и да не търсите чрез хитрости разни претексти като болест и прочие, за да отложите заминаването си. Ще можете спокойно да си отдъхнете в Порт ъф Спейн в рамките на петнадесет до осемнадесет дни. Изглежда лодката ви е добра. Ще наредя да ви я докарат тук, в пристанището. Ако има нужда от ремонт, дърводелците от кралската флота ще ви го направят. Преди да заминете, ще получите всички необходими провизии, както и хубав компас и морска карта. Надявам се, че някоя от латиноамериканските страни ще ви приеме. Не отивайте обаче във Венецуела, защото там ще ви арестуват и ще ви накарат да строите пътища до деня, когато ще ви предадат обратно на френските власти. Ако човек е допуснал голяма грешка, това не бива да означава, че е загубен завинаги. Вие сте млади и здрави, изглеждате свестни, така че се надявам след всичко, което сте изживели, да не позволите да ви смажат. Дори самият факт, че сте стигнали дотук, доказва това. Бих се радвал, ако се окажа един от онези, които ще ви помогнат да се превърнете в честни и добри хора. На добър час. Ако имате проблеми, позвънете на този номер — ще ви отговорят на френски.
Натисна звънеца и извика някакъв цивилен. Той записа декларацията ни в една стая, в която няколко полицаи и цивилни тракаха на пишещи машини.
— Защо дойдохте в Тринидад?
— За да си отпочинем.
— Откъде идвате?
— От Френска Гвиана.
— По време на бягството си извършихте ли някакво престъпление, предизвикващо телесни повреди или смъртта на определено лице?
— Никого не сме наранявали сериозно.
— Откъде знаете?
— Научихме го, още преди да отплаваме.
— Възраст, съдимост според френските закони? (И т.н.) Господа, имате от петнадесет до осемнадесет дни, за да си починете тук. В рамките на този срок можете да правите каквото желаете. Предупредете ни, ако промените адреса на местопребиваването си. Аз съм сержант Уили. Ето ви визитната ми картичка — единият телефон е служебният, а другият — домашният. Каквото и да ви се случи, ако имате нужда от мен, позвънете незабавно. Ние сме сигурни, че ще оправдаете доверието, което ви оказваме. Убеден съм, че ще се държите добре.
Веднага след това господин Боуен ни заведе в клиниката. Клузио много ни се зарадва. Ние не му разказахме нищо за предишната нощ, която изкарахме в града. Казахме му само, че са ни оставили да ходим свободно където си пожелаем. Той страшно се учуди и запита:
— Ама без ескорт ли?
— Да, без ескорт.
— А стига бе! Те били странни типове тия ростбифи.
Боуен, който беше отишъл да посрещне доктора, се върна заедно с него.
— Кой ви намести костта, преди да ви стегнат крака с дъските? — запита той.
— Аз и един, дето сега го няма.
— Направили сте го толкова добре, че не е нужно да трошим крака отново. Счупеният пищял е много добре наместен. Ние само ще го гипсираме и ще му сложим желязо отдолу, за да можете да ходите по малко. Как предпочитате — да останете тук, или да идете при другарите си?
— Да ида при тях.
— Е добре, утре сутринта ще можете да го направите.
Скъсахме се да благодарим. Господин Боуен и докторът се оттеглиха и ние изкарахме останалата част от предобеда и малко след това с нашия приятел. Голяма беше радостта ни, когато на следващия ден се озовахме и тримата заедно в нашата стая в приюта — с широко отворен прозорец и пуснати вентилатори, които да разхлаждат въздуха. Хвалехме се един друг, че изглеждаме добре и спретнати в новите си дрехи. Когато усетих, че разговорът започва да клони към миналото, казах:
— Миналото сега трябва да го забравим колкото се може по-бързо и да гледаме към настоящето и бъдещето. Накъде сме тръгнали? Към Колумбия? Панама? Коста Рика? Трябва да попитаме Боуен в кои страни има шанс да ни приемат.
Звъннах на Боуен в бюрото му, но той не беше там. Тогава го потърсих у тях в Сан Фернандо и попаднах на дъщеря му. Разменихме си по няколко учтиви думи и тя каза:
— Мосю Анри, точно до приюта на Рибния пазар спират автобуси, които пътуват до Сан Фернандо. Защо не дойдете да прекарате следобеда у нас? Хайде, ще ви чакаме.
И ето че тримата пътувахме към Сан Фернандо. Клузио изглеждаше превъзходно в полувоенната си бежова униформа.
Завръщането в дома, където ни посрещнаха с толкова добрина, развълнува и трима ни. Явно двете жени разбраха чувствата ни, защото едновременно ни приветстваха: „Ето ви отново вкъщи, драги приятели. Разполагайте се удобно“. И вместо да ни викат „мосю“, всеки път, когато се обръщаха към нас, ни наричаха с малките ни имена: „Анри, бихте ли ми подали захарта? Андре (на Матюрет името му беше Андре), искате ли още пудинг?“
Госпожа и госпожица Боуен, надявам се, че Господ ви е възнаградил заради добрината, която проявихте към нас, и че вашите благородни сърца са познавали само радост до края на живота ви заради
