Черна комедия (Фарс в едно действие)

ШУПАНЗИГ: Ако обичате, нека възхищението ми да върви едно по едно! В това лакомо време много лесно се хваща визуално разстройство — но трудно се намира визуална „Алка Зелцер“… Разрешете ми първо да смеля това нещо!

БРИНДСЛИ: О, при всички случаи… Разбира се, да… Никакво бързане — изобщо никакво бързане… Само че… (осенен.) Защо не го смелите на тъмно?

ШУПАНЗИГ: Моля?

БРИНДСЛИ: Няма да ми повярвате, господине, но всъщност аз го направих, за да му се любуват на тъмно. Работех върху една много интересна теория. Нали знаете какво са казвали викторианците: „Децата трябва да се гледат, а не да се слушат“. Е, аз пък казвам: „Изкуството трябва да се усеща, а не да се вижда“.

ШУПАНЗИГ: Удивително.

БРИНДСЛИ: Да, нали? Наричам я „Теория за сетивната осезаемост“. Ако не те бодне в ребрата — не е никакво изкуство. Ето! Защо не ми дадете това фенерче и не опитате сам?

ШУПАНЗИГ: Много добре, ще опитам!!! (Той подава на Бриндсли фенерчето.)

БРИНДСЛИ: Благодаря ви!

(Изключва фенерчето. В същия момент Г-ца Фърнивъл тихичко си ляга с цяло тяло на канапето.)

Сега, разтворете ръце и го почувствайте изцяло, господине.

(Той изчезва към ателието.)

Почувствайте я — дълго и приятно!

(Шупанзиг прегръща металната скулптура със страстен порив, но леко се отдръпва от двата метални шиша.)

Разбирате ли какво имам предвид?

(Тихо отваря завесата.)

ШУПАНЗИГ: Възхитително!… Абсолютно невероятно!… Съвсем вярно… По този начин произведението веднага се превръща в шедьовър.

БРИНДСЛИ: (смаян.) Така ли?!

ШУПАНЗИГ: Ама разбира се! Усещам го тук… и тук… — това са двата тръна на човешкото безпокойство!… Самолюбието и себе-омразата, които се събират в една точка! Това е смисълът на творбата, нали?

БРИНДСЛИ: Ох, разбира се!…

ШУПАНЗИГ: Естествено! Хайде, нека аз да й измисля заглавието! Моля, дайте фенерчето!

БРИНДСЛИ: Фенерчето ли?…

ШУПАНЗИГ: Фенерчето ми!… Дайте ми моето фенерче! Искам да осветя собственото си просвещение.

БРИНДСЛИ: Оо… ами да, разбира се! (Ядосан, той се връща при Шупанзиг, включва фенерчето и му го дава.) Ето, господине.

ШУПАНЗИГ: Така! (Величествено.) Кръщавам това… „Духът на Шекспир“! — виждате ли — (Докосва остриетата.) Малволио! Хамлет! Малволио, както знаете, е болен от самолюбие. Хамлет — от себе-омраза. Той не може да обича останалите, защото не може да обича себе си. Това е много стара болест, открита още от Св. Августин… Но вие очевидно знаете всичко за това.

БРИНДСЛИ: (гука скромно.) O, не бих го казал точно така. Очевидно вие сте велик експерт, господине.

ШУПАНЗИГ: Наистина съм, ja, абсолютно!

БРИНДСЛИ: Да разберете всичко това в мрака! (Грубо издърпва фенерчето от ръката на електротехника и отива бързо към канапето, бърборейки през цялото време.) Точно така си представям и аз истинския познавач. Всеки може да види символите на светло. Но да ги разкодираш на тъмно — ето, значи сте ме разбрали, съвсем, напълно сте ме разбрали — Сетивната осезаемост. Господине, вие сте възхитителен!

ШУПАНЗИГ: Et vous etes tres gentil!

(Отчаян, Бриндсли издърпва канапето в ателието си, заедно с проснатата върху него пияна г-ца Фърнивъл, която маха с ръка, сякаш се отдалечава на палубата на отплаващ кораб.)

БРИНДСЛИ: (докато издърпва канапето.) Кой знае? Вие може би ще оцените дори и последния ми научен труд: „За сетивната осезаемост“!

ШУПАНЗИГ: Разбира се! Защо не?… Вие сте гениален творец — аз съм гениален критик! Създадени сме един за друг! Докато стоя тук, усещам жаждата за живот на обекта на нашите разсъждения! (Прегръща отново скулптурата.) Изначалното страдание! Стресът и