история, която съм чула от Мамеха. Тя самата идваше понякога да прекара вечерта с нас. Така или иначе, този прост процес — да му помогна да освободи съзнанието си, а после да му дам възможност да отдъхне с лек и забавен разговор — имаше върху него ефекта на вода върху пресъхнала на слънцето хавлиена кърпа. Когато още едва влязъл му изтривах ръцете с топла кърпа, пръстите му бяха твърди като клонки. Но след като поговорехме известно време, те вече се огъваха толкова грациозно, сякаш спеше, блажено отпуснат.
Очаквах, че това ще е животът ми — да забавлявам вечер председателя и да правя през деня каквото си искам. Но през пролетта на 1952 година го придружих по време на второто му поредно пътуване в Америка. Беше ходил там през зимата и твърдеше, че нищо в живота не му е правило такова невероятно впечатление — за пръв път бил разбрал какво значи напредък. По онова време повечето японци имаха ток само в определени часове, а лампите в Америка горели непрекъснато. И докато ние в Киото се гордеехме, че подът на новата железопътна гара е от бетон, а не постарому с дъски, американските гари били от мрамор. Дори в малките градове кината били големи като нашия Национален театър, казваше председателят, а обществените бани били безупречно чисти. Най-голямото му изумление бе от факта, че всяко семейство в САЩ притежавало хладилник, който можело да бъде закупен с едномесечната заплата на обикновен работник. В Япония един работник се нуждаеше от петнайсет месечни заплати, за да си купи подобно нещо, и малко семейства можеха да си го позволят.
С една дума, председателят ми позволи да го придружа по време на повторното му пътуване до Америка. Тръгнах сама с влак до Токио, а оттам двамата заминахме със самолет за Хаваите, където прекарахме няколко незабравими дни. Председателят ми купи бански костюм — първия в живота ми — и аз седях облечена в него на плажа, с разпусната като на всички жени коса до раменете. По странен начин Хаваите ми напомниха за Амами. Притесних се да не би същото да хрумне и на председателя, но и така да беше, той не каза нищо. От Хаваите продължихме към Лос Анджелис, а оттам към Ню Йорк. Не знаех нищо за САЩ освен онова, което бях гледала по филмите. Не мисля, че вярвах в съществуването на големите нюйоркски сгради. И когато най-сетне се настаних в стаята си в „Уолдорф-Астория“ и видях през прозореца грамадните като планини здания наоколо и гладките чисти улици долу, имах чувството, че виждам свят, в който всичко е възможно. Признавам, че очаквах да се чувствам като бебе, което са отнели от майката, защото никога дотогава не бях напускала Япония и не можех да си представя, че обстановка, толкова чужда, като тази в Ню Йорк, ще ми подейства по друг начин, освен да ме изплаши. Може би ентусиазмът на председателя ми помогна да приема по-благосклонно посещението си в Америка. Беше наел отделна стая, която използваше най-вече за кабинет и всяка нощ идваше при мен в апартамента. Често се събуждах в странното легло и го виждах в тъмнината да седи до прозореца и открехнал пердето, да гледа Парк Авеню долу. Веднъж след два часа през нощта той ме хвана за ръка и ме притегли към прозореца да видя млада двойка. Бяха облечени като за бал и се целуваха под уличната лампа на ъгъла.
През следващите три години пътувах два пъти с председателя до Америка. Докато през деня той се занимаваше с делата си, аз обикалях с прислужницата музеите и ресторантите и ходих дори на балет, който ми се стори неописуемо интересен. Странното бе, че няколкото японски ресторанта, които успяхме да открием в Ню Йорк, се управляваха от готвачи, които познавах още отпреди войната. Един следобед, след като се наобядвахме, неусетно се оказах в кабинета му отзад, където забавлявах няколко мъже, които не бях виждала от години — вицепрезидента на Японската телеграфна и телефонна компания, новия генерален консул, някогашен кмет на Кобе, и един професор по политология от Киотоския университет. Сякаш отново бях в Гион.
През лятото на 1956 година председателят, който имаше от брака си две дъщери, но нито един син, уреди по-голямата да се омъжи за човек на име Нишиока Минору. Намерението му бе господин Нишиока да приеме фамилното име Ивамура и да стане негов наследник, но в последния момент господин Нишиока се отказа и информира председателя, че разваля годежа. Беше много избухлив младеж, но според председателя изключително умен. Около седмица и нещо председателят беше разстроен и навикваше без повод прислугата и мен. Не го бях виждала толкова съкрушен.
Никой никога не ми каза защо Нишиока Минору разтрогна годежа, но и нямаше нужда да ми казват. Предишното лято основателят на една от най-големите японски застрахователни компании беше уволнил сина си от поста президент и беше поверил компанията на много по-млад човек — негов незаконен син от токийска гейша. По онова време това предизвика скандал. И преди в Япония са се случвали подобни неща, но в по-ограничен вариант — в семейни магазини за кимона или сладкиши например. Директорът на застрахователната компания описа в един вестник първородния си син като „добросъвестен млад човек, чиито достойнства за жалост не могат да се сравнят с…“, и беше назовал името на незаконния си син, без дори да намеква за връзката помежду им. Но с намек или без намек, беше все едно, защото скоро всички разбраха истината.
Е, ако си представите, че след като вече е приел да стане наследник на председателя, Нишиока Минору се с сдобил с някаква нова информация — че неотдавна на председателя му се е родил, да речем, незаконен син… сигурна съм, че подобни обстоятелства обясняват достатъчно красноречиво категоричното му намерение да развали годежа. Всички знаеха, че председателят страда, че няма син и е много привързан към дъщерите си. Нима съществуваше причина да се мисли, че няма да е точно толкова привързан и към свой незаконен син, привързан дотолкова, че преди смъртта си да промени своето завещание и да даде на него компанията, която е съградил със свои ръце? Колкото до това дали наистина съм родила син от председателя… Ако наистина е така, със сигурност бих отказала да го коментирам от страх, че личността му ще стане публично известна. Никой не би имал интерес от подобно нещо. Убедена съм, че най-доброто е да не казвам нищо. Сигурна съм, че ме разбирате.
Седмица и нещо след отказа на Нишиока Минору реших да повдигна пред председателя един много деликатен проблем. Бяхме в къщата в Киото — седяхме след вечеря на верандата с изглед към обраслата с мъх градина, председателят беше умислен и откакто сервираха вечерята, не бе проронил дума.
— Споменах ли на данна-сама — започнах аз, — че напоследък имам много странно усещане?
Погледнах го, но не открих признак, че изобщо слуша.
— Все си мисля за чайната „Ичирики“ — продължих. — И честно казано, започвам да си давам сметка колко ми липсва контактът с посетителите.
Председателят само гребна от сладоледа си и пак остави лъжичката в чинията.
— Вече никога не мога, естествено, да се върна в Гион, разбирам това. И все пак се чудя, данна-сама… не би ли се намерило местенце за малка чайна в Ню Йорк?
— Не разбирам за какво говориш — откликна той. — Не виждам причина да искаш да напуснеш Япония.
— Напоследък японски бизнесмени и политици се появяват в Ню Йорк толкова често и, естествено, колкото костенурките влизат в езеро. Повечето са хора, които познавам от години. Вярно, че да напусна Япония би било твърде рязка промяна. Но като се има предвид, че данна-сама ще прекарва все по-голяма част от времето си в Америка… — Знаех, че е така, защото сам ми бе разказвал за плановете си да открие там филиал на компанията.
— Нямам настроение за това, Саюри — поде той. Мисля, че искаше да каже още нещо, но аз продължих, сякаш не съм го чула:
— Казват, че дете, отгледано между две култури, често среща огромни затруднения. Затова, естествено, една майка, отвела детето си в място като Америка, би постъпила разумно да остане завинаги там.
— Саюри…
— Което ще рече, че жена, направила подобен избор, може би никога вече няма да доведе детето си в Япония.
Председателят беше може би вече проумял какво искам да кажа — че махам от Япония единственото препятствие пред това Нишиока Минору да стане негов наследник. За момент изглеждаше стреснат. А после, след като вероятно в съзнанието му се оформи представата за това, че го напускам, раздразнението му се счупи като яйце и от ъгълчето на окото му капна една-единствена сълза, която той отмахна, сякаш отпъди муха. През август същата година пристигнах в Ню Йорк и отворих своя собствена много малка чайна за японски бизнесмени и политици, посещаващи Америка. Майка, разбира се, се опита да наложи правилото, че всякакъв мой бизнес в Ню Йорк е само разширяване на бизнеса на нашата окия, но председателят отказа
