категорично да се съобразява с нея. Тя имаше власт над мен, докато съм в Гион, но напускайки, аз скъсвах връзките си с нея. Председателят изпрати двама свои сътрудници, които се погрижиха да получа всичко полагаемо ми се от нашата окия.
Не твърдя, че не бях уплашена, когато преди много години вратата на апартамента ми тук, в „Уолдорф Тауърс“, за пръв път се затвори след мен. Но Ню Йорк с много вълнуващ град. Не след дълго започнах да го чувствам като свой дом, поне толкова, колкото и Гион. Всъщност спомените за многото дълги седмици, прекарани тук с председателя, в известен смисъл направиха живота ми в Америка дори по-вълнуващ от онзи в Япония. Малката ми чайна на втория етаж на стар клуб встрани от Пето Авеню бе от самото начало доста преуспяваща, много гейши идваха от Гион да работят при мен и дори Мамеха ме посещава понякога. Сега ходя там само когато в града са пристигнали близки приятели или стари познати. Иначе прекарвам времето си по всевъзможни други начини. Преди обяд с група японски писатели и художници, живеещи наоколо, често изучаваме неща, които ни интересуват — поезия или музика, или в продължение на цял един месец, историята на Ню Йорк. Повечето дни обядвам с приятели. А следобед сядам на колене пред тоалетката си, за да се приготвя за някое парти — понякога тук, в моя апартамент. Вдигна ли коприненото покривало от огледалото, не мога да не си спомня млечния аромат на белия грим, който толкова често носех в Гион. Приисква ми се от сърце да бих могла да посетя Гион, но, от друга страна, мисля, че бих се разстроила, като видя промените там. Когато приятели донасят снимки от пътешествията си в Киото, често ми се струва, че Гион е оредял като зле поддържана градина, обрастваща с бурени. След смъртта на Майка преди много години окията „Нитта“ бе съборена и на нейно място се издигна малка бетонна сграда с книжарница на първия етаж и два апартамента на втория.
Когато пристигнах в Гион, там имаше осемстотин гейши. Сега броят им е по-малко от шейсет, а чиракуващите гейши се броят на пръсти и намаляват с всеки изминал ден, защото промяната не намалява своя ход. При последното идване на председателя в Ню Йорк двамата се разходихме из Сентръл Парк. Тъкмо разговаряхме за миналото и когато стигнахме до пътека през борови дървета, той внезапно спря. Често ми беше разказвал за боровете в края на улицата извън Осака, на която беше израснал, и когато вдигнах поглед към него, разбрах, че си спомня за тях. Стоеше, опрял изнемощели ръце на бастуна и затворил очи, вдишваше дълбоко аромата на миналото.
— Понякога — въздъхна той — си мисля, че нещата, които си спомням, са по-реални от онези, които виждам.
Като млада вярвах, че страстта увяхва с възрастта, както постепенно се изпарява съдържанието на незахлупена чаша. Но когато с председателя се върнахме в моя апартамент, се пресушихме взаимно с такъв копнеж и жажда, че след това се чувствах изпразнена от всичко, което той бе взел от мен, и в същото време преливаща от всичко, което аз бях взела от него. Заспах дълбоко и сънувах, че съм на банкет там в Гион, разговарям с възрастен човек и той ми обяснява, че жена му, която дълбоко обичал, всъщност не е умряла, защото удоволствието от съвместния им живот е живо у него. Докато той изричаше тези думи, аз пиех от купа най-невероятната супа, която някога съм опитвала — всяка солена глътка бе своеобразен екстаз. Започнах да чувствам, че всички, които някога съм познавала и които бяха умрели или ме бяха напуснали, всъщност не са си отишли, а продължават да живеят у мен, както жената на онзи човек живееше у него. Имах чувството, че ги поглъщам до един — сестра ми Сацу, която бе избягала и ме бе изоставила толкова малка; татко и мама; господин Танака с неговата превратна представа за доброта; Нобу, който не можа никога да ми прости; и дори председателя. В супата имаше всичко, което някога съм обичала, и докато я пиех, онзи човек изливаше думите си право в сърцето ми. Събудих се със сълзи, стичащи се по слепоочията ми, и хванах ръката на председателя, ужасена, че никога не ще мога да живея без него след смъртта му. Защото той бе вече толкова немощен, дори в съня си, че веднага си спомних за моята майка. Но когато само няколко месеца след това той наистина умря, разбрах, че ме е оставил в края на своя дълъг живот толкова естествено, колкото естествено се отронват листата от дърветата.
Не знам кое е онова нещо, което ни води през живота, но що се отнася до мен, аз паднах върху председателя, така както камък пада на земята. Когато си порязах устната и срещнах господин Танака, когато умря мама и аз бях най-жестоко продадена — всичко това бе като поток, падащ върху стръмни скали преди да стигне океана. Дори сега, когато председателят вече го няма, аз все още го притежавам в богатството на своите спомени. Преживях отново живота си, като ви го разказах.
Истина е, че понякога, пресичайки Парк Авеню, се сепвам от странното чувство колко екзотично е всичко край мен. Жълтите таксита, които прелитат, надули клаксоните си, жените с дамски чанти, които изглеждат смаяни при вида на една малка възрастна японка в кимоно, застанала на ъгъла. Но дали и Йороидо нямаше да ми се струва екзотично селце, ако отново се бях върнала там? Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия.
Информация за текста
© 1997 Артър Голдън
© 2006 Дора Барова, превод от английски
Arthur Golden
Memoirs of a Geisha, 1997
Сканиране и разпознаване: strahotna, 2009
Редакция: maskara, 2009
Издание:
Артър Голдън. Мемоарите на една гейша
ИК „Обсидиан“, 2006
Редактор: Димитрина Кондева
Коректор: Петя Калевска
Технически редактор: Людмил Томов
Художествено оформление: Николай Пекарев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12618]
Последна редакция: 2009-08-29 09:49:28
1
Джон Пиерпонт (1837–1913) — американски финансист, филантроп и колекционер на произведения на изкуството. — Б.пр.
