Артър Голдън
Мемоарите на една гейша
Бележки на преводача
Една вечер през пролетта на 1936 година — бях четиринайсетгодишен — баща ми ме заведе на танцов спектакъл в Киото. От това събитие си спомням две неща. Първо, че двамата бяхме единствените европейци сред публиката — бяхме пристигнали от Холандия само преди няколко седмици и аз все още не се бях приспособил към културната изолация и я усещах остро. Второ, колко доволен бях да открия, че след месеци усърдно изучаване на японски език разбирам по нещичко от дочутите разговори. От младите японки, които танцуваха на сцената пред мен, ми е останал само смътен спомен за ярки кимона. Тогава нямаше как да знам, че след близо петдесет години, и то далеч оттам, чак в Ню Йорк, една от тях ще стане моя добра приятелка и ще ми диктува изумителните си мемоари.
Като историк винаги съм смятал мемоарите за документален материал. Те дават сведения не толкова за мемоариста, колкото за неговия свят. Мемоаристът не притежава перспективата, с която един биограф разполага по принцип, и именно в това се състои разликата. Автобиографията, ако наистина съществува подобен жанр, е като да очакваш заек да ти обясни как изглежда, докато подскача през тревите по полето. Как би могъл да знае? Ако искаме да чуем нещо за полето обаче, никой не е в състояние да ни го разкаже по-добре, стига да помним, че липсва всичко онова, което заекът няма как да забележи.
Казвам го с увереността на учен, изградил кариерата си на тези отлики. Но въпреки това трябва да призная, че мемоарите на моята скъпа приятелка Нитта Саюри ме накараха да преосмисля възгледите си. Да, тя хвърля светлина върху самия тайнствен свят, в който е живяла — гледната точка на заека за полето, ако щете. Навярно няма по-добър документ за необикновения живот на една гейша от този, който ни предлага Саюри. Но тя оставя и сведения за себе си, които са далеч по-пълни, по-точни и завладяващи от пространната глава за живота й в книгата „Великолепните бижута на Япония“ или от писаните през годините статии за нея в различните списания. Изглежда, че поне по отношение на тази необикновена тема никой не познава мемоаристката по-добре от самата нея.
Чиста случайност е, че Саюри постига слава. И други жени са живели като нея. Съдбата на известната Като Юки — гейша, покорила сърцето на Джордж Морган, племенник на Джон Пиерпонт1, и станала негова съпруга в изгнание през първото десетилетие на този век, може би в известен смисъл е дори по-необикновена. Но единствена Саюри е документирала своята сага така подробно. Дълго вярвах, че решението й да го направи е чиста случайност. Ако бе останала в Япония, дните й щяха да бъдат прекалено запълнени, за да й хрумне да пише мемоари. Но през 1956 година определени обстоятелства й налагат да емигрира в Америка. Останалите четирийсет години тя прекарва в хотел „Уолдорф Тауърс“ в Ню Йорк, където на трийсет и втория етаж подрежда изискан апартамент в японски стил. Ала и там животът й е все така трескав. Нейната обител се посещава от огромен брой японски художници, интелектуалци, бизнесмени, дори министри и един-двама гангстери. Запознах се с нея едва през 1985 година — представи ме мой познат. Като изследовател на японската култура бях срещал името й, макар да не знаех почти нищо за нея. Сприятелихме се и тя започна да ми се доверява все повече. Един ден я попитах ще позволи ли историята й да бъде разказана някога.
— Може би, ако вие сте този, който я запише, Джейкъб сан.
Така пристъпихме към нашето начинание. Саюри беше категорична, че иска да диктува мемоарите си, а не да ги пише сама, защото, както обясни, била свикнала да разговаря и щяла да се затрудни да разказва, ако няма събеседник пред себе си. Съгласих се и тя ми диктува цели осемнайсет месеца. Не си бях давал сметка за киотоския й диалект, на който гейшите наричат себе си гейко, а на кимоното понякога казват обебе, докато не започнах да се питам как ще предам в превод всичките нюанси на речта й. Но още в самото начало се почувствах изгубен в нейния свят. С някои редки изключения винаги се срещахме вечер, защото в резултат на дългогодишен навик точно тогава мисълта на Саюри беше най-жива. Обикновено предпочиташе да работим в апартамента й в „Уолдорф Тауърс“, но от време на време се срещахме в отделна стая в един японски ресторант на Парк Авеню, където я познаваха добре. Въпреки че всеки път я записвах на касетофон, присъстваше и секретарката й, за да стенографира разказа, което тази жена правеше много прецизно. Но Саюри никога не говореше на касетофона или на секретарката си, а винаги на мен. Когато се колебаеше откъде да продължи, аз бях този, който я насочваше. Гледах на себе си като на фундамента, върху който се гради начинанието, и мислех, че историята й никога нямаше да види бял свят, ако не бях спечелил доверието й. Сега вече разбирам, че истината е може би друга. Саюри наистина избра мен да запиша спомените й, но тя просто бе чакала подходящия човек.
Което на свой ред ни изправя пред основния въпрос: Защо Саюри пожела историята й да бъде разказана? Гейшите може и да не полагат официално клетва за тайна, но съществуването им почива на чисто японското убеждение, че това, което става през деня в офиса, и това, което вечер се случва зад затворената врата, нямат нищо общо и винаги трябва да бъдат разграничавани и отделяни едно от друго. Гейшите просто не говорят за преживяванията си. Подобно на проститутките, техните долнопробни подобия, те често са в необикновеното положение да знаят дали една или друга важна персона нахлузва правилно крачолите на панталоните си.
Тези нощни пеперуди възприемат ролята си като своеобразно обществено доверие, което им прави чест; във всички случаи онази, която измами това доверие, се излага на сериозна опасност. Саюри правеше изключение, защото вече никой в Япония нямаше власт над нея. Връзките с родината й бяха отдавна прекъснати. Това обяснява, поне отчасти, защо вече не се чувстваше принудена да мълчи, но не обяснява защо избра да говори. Боях се да й задам този въпрос — ами ако интересът ми към скрупулите й по този въпрос я накараше да промени намерението си? Не ми се щеше да я питам и след като ръкописът беше вече готов. И едва когато получи аванс от издателя, почувствах, че няма опасност, ако задам своя въпрос. Защо е пожелала да документира живота си?
— Какво друго ми остава да правя с времето си сега? — отвърна тя.
Оставям читателят да реши дали наистина подбудите й са били толкова прости.
Макар да желаеше от все сърце биографията й да бъде написана, Саюри настоя на няколко условия. Искаше ръкописът да се издаде едва след смъртта й и след смъртта на няколко мъже, играли важна роля в живота й. Оказа се, че всички те напуснаха този свят преди нея. Тя много се тревожеше да не би някой да се притесни от разкритията й. Където бе възможно, оставих имената непроменени, макар Саюри да скри дори от мен самоличността на някои мъже чрез разпространения сред гейшите обичай да говорят за клиентите си с епитети. При среща с герои като господин Скреж — чийто прякор намеква за пърхота му, читателят, който смята, че Саюри само се опитва да се пошегува, вероятно няма да е разбрал истинското й намерение.
Когато я помолих за разрешение да използвам касетофон, исках просто да се застраховам в случай, че секретарката й допусне някакви грешки. Но от смъртта й миналата година насам все се питам дали не съм имал и други подбуди, а именно, да съхраня гласа й, отличаващ се с рядко срещана изразителност. Както може да се очаква от жена, чиято кариера е да забавлява мъжете, тя имаше навика да говори с мек тон. Но искаше ли да оживи пред мен сцена от живота си, гласът й беше в състояние да ми внуши, че в стаята има шест, та дори и осем души. И досега понякога вечер прослушвам касетите в кабинета си и ми е много трудно да повярвам, че Саюри вече не е сред живите.
1
Представете си, че двамата с вас седим в тиха стая с изглед към градина, бъбрим и отпиваме зелен чай, разговаряме за нещо, случило се много отдавна, и аз ви казвам:
— Следобедът, в който срещнах еди-кой си, беше най-прекрасният и в същото време най-ужасният в живота ми.
