презрително, за да ми даде да разбера, че ме смята за нагла хлапачка, нито извърна поглед, сякаш му е все едно къде гледам и какво си мисля. Изучавахме се дълго, толкова дълго, че дори там, в задушното помещение на Компанията за морски продукти, ме полазиха ледени тръпки.
— Знам те коя си — изрече най-сетне той. — Ти си малката дъщеря на стария Сакамото.
Дори като дете можех да кажа, че господин Танака вижда света около себе си такъв, какъвто е — нямаше отнесения поглед на баща ми. Бях сигурна, че вижда смолата, процеждаща се от стволовете на боровете, и светлия кръг около слънцето зад завесата от облаци. Той живееше в свят, който бе видим, макар невинаги да му бе приятно, че е в него. Знаех, че съзира и дърветата, и децата на улицата, но нямах никакво основание да вярвам, че някога ме е забелязвал.
Сигурно затова, когато ме заговори, в очите ми бликнаха сълзи.
Господин Танака ме изправи в седнало положение. Мислех, че ще ме отпрати да си вървя, но вместо това той рече:
— Не гълтай кръвта. Освен ако не искаш да си направиш буца в стомаха. На твое място бих я изплюл на пода.
— Кръв на момиче ли, господин Танака! — обади се един от мъжете. — Тук, където донасяме рибата?
Рибарите са много суеверни, трябва да знаете. И особено мразят жени да имат нещо общо с риболова. Един от нашето село — господин Ямамура, веднъж завари дъщеря си да си играе в лодката му. Наби я с пръчка, а после изми лодката със саке и луга — толкова силна луга, че на места боята падна. Но и това не му бе достатъчно, ами заведе шинтоистки монах да пречисти лодката. И всичко това само защото дъщеря му си бе играла там, където ловят рибата. А господин Танака предлагаше да изплюя кръвта на пода на помещението, където чистеха улова.
— Ако се боите, че храчките й ще унищожат част от рибешката карантия, отнесете си я вкъщи — рече господин Танака. — Имам още много.
— Не става дума за карантията, господине.
— Кръвта й, бих рекъл, ще е най-чистото нещо на този под, откакто вие или аз сме се родили. Хайде — обърна се този път към мен той. — Плюй.
Седях на слузестата маса и не знаех какво да правя. Мислех, че ще е ужасно, ако не се подчиня, но не съм сигурна, че щях да намеря кураж да се изплюя, ако един от мъжете не се приведе настрани, не притисна с пръст едната си ноздра и не се изсекна на пода. При вида на това не можех нито миг повече да държа каквото и да било в устата си. Изплюх кръвта точно както господин Танака ми бе казал да направя. Всички мъже освен Суги — помощникът на господин Танака, напуснаха отвратени. Господин Танака му нареди да иде и да доведе доктор Миура.
— Не знам къде да го търся — отвърна Суги, макар че според мен просто не искаше да помогне.
Казах на господин Танака, че преди малко докторът е бил у нас.
— Къде ви е къщата? — попита той.
— Малката залитаща къща горе на скалите.
— Какво значи „залитаща“ къща?
— Ами такава, дето е килната на една страна, сякаш е подпийнала.
Господин Танака, изглежда, се зачуди как да тълкува думите ми.
— Е, Суги, тръгни към залитащата къща на господин Сакамото и търси доктор Миура. Няма да ти е трудно да го откриеш. Просто се ослушвай за писъците на пациентите, които докторът боде и ръга.
Мислех си, че щом Суги тръгне, господин Танака ще отиде да си продължи работата, но той още дълго стоя край масата, загледан в мен. Усетих, че лицето ми започва да гори. Накрая той каза нещо, което ми се стори много остроумно:
— На лицето си имаш цял патладжан, момиче.
Отиде и извади от едно чекмедже огледало да се видя. Устната ми беше подута и синя — точно както той каза.
— Това, което искам да знам обаче, е — продължи господин Танака — откъде са тези невероятни очи и защо не приличаш малко повече на баща си.
— Очите са на майка ми — обясних. — А колкото до баща ми, той е толкова сбръчкан, че никога не съм знаела какъв е точно.
— И ти един ден ще се сбръчкаш.
— Но някои от бръчките му са си по рождение. Вратът му е точно толкова стар, колкото лицето, но отзад кожата му е гладка като яйце.
— Не е много почтително да говориш така за баща си. Но мисля, че си права.
После той каза нещо, което ме накара така да се изчервя, че устните ми са изглеждали бледи, предполагам.
— Как е възможно сбръчкан старец с яйце вместо глава да е баща на красиво момиче като теб?
През годините безброй пъти са ми казвали, че съм красива. Макар че на гейшите винаги им повтарят, че са красиви, дори да не са. Но когато господин Танака ми го каза в онзи миг, за първи път в живота ми почти повярвах, че е истина.
След като доктор Миура се погрижи за устната ми и купих благовонията, за който ме прати баща ми, поех към къщи толкова възбудена, че и цял мравуняк да бях, едва ли щях да съм изпълнена с повече енергия. Щеше да ми е по-леко, ако чувствата ми ме бяха отвлекли изцяло в тази посока. Само че не беше толкова просто. Летях като понесено от вятъра късче хартия. Някъде сред всевъзможните мисли за майка ми — някъде отвъд болката в устната, бе свила гнездо приятна мисъл, върху която се опитвах да се съсредоточа. Беше за господин Танака. Спрях на скалите и се загледах в морето, където и след бурята вълните продължаваха да са като назъбени камъни, а небето, бе приело кафеникавия оттенък на кал. Знам, че звуча като глупачка и така и си беше. Но бях само едно объркано момиченце.
След вечеря татко отиде в селото да гледа как играят японски шах, а Сацу и аз мълчаливо оправихме кухнята. Опитвах се да си спомня как ме бе накарал да се почувствам господин Танака, но в студения покой на къщата усещането бе изчезнало незабелязано. Вместо това мисълта за мамината болест ме изпълваше с натраплив леден страх. Осъзнах, че се питам колко ли още остава, докато я погребат в селското гробище редом с другото семейство на баща ми. Какво ли щеше да стане с мен след това? Умреше ли мама, Сацу щеше да поеме работата й; така предполагах. Гледах как сестра ми търка металната тенджера, в която бяхме варили супа. И макар съдът да беше точно пред нея, а очите й втренчени в него, бях сигурна, че не го вижда. Тя продължи да го търка още дълго след като беше вече съвсем излъскан. Накрая се обадих:
— Сацу сан, не ми е добре.
— Излез и запали банята — отвърна тя и отметна с мокра ръка падналата на очите й коса.
— Не искам да се къпя. Сацу, мама ще умре…
— Тази тенджера е спукана. Виж.
— Не е спукана — отвърнах. — Тази черта си е открай време.
— Тогава защо тече?
— Ти я разля. Гледах те.
Бях сигурна, че за момент Сацу изпита нещо много силно, което подобно на много нейни чувства се изписа на лицето й във вид на безкрайно объркване. Но тя не каза нищо повече. Просто вдигна съда от печката и тръгна към вратата, за да го изхвърли.
2
На другата сутрин, за да се отвлека от тревогите, отидох да поплувам в езерото, което беше навътре от брега сред борова горичка. Повечето сутрини, когато времето беше хубаво, децата от селото ходеха там. И Сацу идваше понякога. Носеше рокля за къпане от груб плат, който дращеше кожата. Беше си я ушила сама от стари рибарски дрехи на татко. Не ставаше много за плуване, защото увисваше на бюста и всеки път, щом Сацу се наведеше, някое от момчетата се провикваше:
— Гледайте! Може да видите планината Фуджи.
Около обяд реших да се прибера да хапна нещо. Сацу си беше тръгнала малко по-рано с момчето на
