Вие, предполагам, бихте оставили чашката си и бихте попитали:
— Какъв е бил все пак? Най-прекрасният или най-ужасният? Двете неща са несъвместими.
В обичайния случай би трябвало да се присмея на себе си и да се съглася с вас. Истината обаче е, че онзи следобед, когато срещнах господин Танака Ичиро, беше най-прекрасният и най-ужасният в живота ми. Господин Танака ми се стори толкова привлекателен, че дори миризмата на риба, която лъхаше от ръцете му, бе като парфюм. Сигурна съм обаче, че ако не го бях срещнала, нямаше да стана гейша.
Не бях родена и отгледана за гейша в Киото. Дори не съм от Киото. Дъщеря съм на рибар от селце на име Йороидо на Японско море. Малцина са тези, на които съм разказвала за Йороидо или за къщата, в която отраснах. Или пък за майка мм, баща ми и за по-голямата ми сестра. Но никому не съм споменавала за това как станах гейша и какво означава да си гейша. По-скоро много хора си мислят, че майка ми и баба ми са били гейши и че съм започнала да уча традиционните танци откакто съм проходила. Всъщност веднъж преди много години тъкмо наливах саке в чашката на един мъж, когато той спомена, че предишната седмица се озовал в Йороидо. Почувствах се като птица, прелетяла океана и попаднала на същество, което знае къде е гнездото й. Бях толкова потресена, че не се сдържах и казах:
— В Йороидо ли? Точно там съм израсла.
Горкият човек! Лицето му премина през най-невероятни промени. Понечи да се засмее, ала не се получи много добре, защото не успя да изтрие смайването от физиономията си.
— В Йороидо? Не е възможно.
От години си имам добре отработена усмивка, която наричам моята „усмивка Но“, защото прилича на маска Но, чиито черти са като вкаменени. Преимуществото на тази усмивка е, че мъжете могат да я тълкуват както си искат. Досещате се, предполагам, колко често съм разчитала на нея. Реших, че ще е най-добре да я използвам и, разбира се, тя постигна своето. Мъжът въздъхна дълбоко и преди да се разсмее, изгълта чашката, която му бях наляла. Сигурна съм, че се смееше от облекчение.
— Какво говориш! — възкликна той. — Ти, отгледана в сметище като Йороидо?! Все едно да запарваш чай във ведро. — И когато за пореден път се разсмя, каза: — Затова си толкова забавна, Саюри сан. Понякога ме караш едва ли не да повярвам, че шегите ти са самата истина.
Не ми се нрави особено да мисля за себе си като за запарен във ведро чай, но може би това в известен смисъл е вярно. Първо, наистина израснах в Йороидо, а никой не би твърдял, че това е очарователно място. Там външен човек не стъпва. Колкото до жителите му, те никога нямат шанс да го напуснат. Вероятно се питате как самата аз съм излязла оттам. Ето откъде всъщност започва историята ми.
В нашето селце Йороидо живеех в една, тъй да се каже, „залитаща“ къща. Беше близо до стръмните крайбрежни скали, където вятърът духаше непрестанно. Като дете имах чувството, че океанът е настинал ужасно, защото постоянно хриптеше, а на моменти и кашляше оглушително, когато вятърът връхлиташе и сипеше водни пръски. Реших, че къщичката ни може би се е обидила на океана, че току и киха и кашля в лицето и в желанието си да се махне от пътя му е решила да се наклони назад. Сигурно щеше да рухне, ако баща ми не бе откъртил дъски от разбита рибарска лодка, за да подпре стряхата, от което нашият дом заприлича на подпрян на патерица подпийнал старец.
В тази залитаща къща водех особен живот, и той лишен от равновесие. Защото от най-ранно детство много приличах на майка ми и почти никак на баща ми или на по-голямата ми сестра. Мама казваше, че тя и аз сме съвсем еднакви. Наистина, и двете имахме особени очи, каквито почти не се срещат в Япония. Вместо тъмнокафяви като на всички, очите на майка ми бяха прозрачносиви. И моите са същите. Когато бях съвсем малка, й казах, че според мен някои е пробил дупка в очите й и цялото им мастило е изтекло. Това й се стори много смешно. Гадателите разправяха, че очите й са толкова бледи заради многото вода, която се съдържала у нея толкова много, че останалите четири елемента почти напълно липсвали. Това според тях обяснявало защо чертите й са в такава дисхармония. Хората от селото често казваха че тя е трябвало да бъде изключително привлекателна, защото и двамата й родители били красиви. Е, прасковата има чуден вкус, гъбата също, но не можеш да ги съчетаеш в едно — ето каква ужасна шега си бе направила природата с майка ми. Имаше кръглата устичка на своята майка, но ъгловатата челюст на баща си, което създаваше впечатление за нежна картина в прекалено тежка рамка. А хубавите й сиви очи бяха оградени от гъсти мигли, които вероятно са разкрасявали лицето на баща й, но на нея придаваха уплашен вид.
Майка ми винаги казваше, че се е омъжила за баща ми, защото имала прекалено много вода у себе си, а той — прекалено много дърво. Хората, които познаваха баща ми, веднага разбираха какво има предвид тя. Водата тече бързо от място на място и винаги намира пролука, през която да мине. От своя страна пък дървото се вкопчва здраво в земята. За баща ми това беше добре, защото той бе рибар, а човек с дърво в природата си се чувства спокоен в морето. Всъщност баща ми се чувстваше по-добре в морето, отколкото където и да било другаде, и никога не го изостави. Дори след баня миришеше на море. Не отидеше ли на риболов, оставаше в тъмната предна стая и кърпеше някоя мрежа. Ако мрежата беше заспало живо същество, той дори нямаше да го събуди при скоростта, с която работеше. Вършеше всичко много бавно. Ако се взреше съсредоточено в нещо, човек можеше да изтича навън, да източи ваната и да успее да се върне, преди той да е помръднал. Лицето му беше с много дълбоки бръчки, във всяка от които бе скътал някаква тревога, тъй че то вече не приличаше на лице, а по-скоро на отрупано с птичи гнезда дърво. Всяко помръдване на чертите му бе усилие за него и той винаги изглеждаше капнал от умора. На шест- седемгодишна възраст научих нещо ново за баща си. Един ден го попитах:
— Татко, защо си толкова стар?
Той повдигна вежди така, че те образуваха две леко разтворени чадърчета. После въздъхна тежко, поклати глава и каза:
— Не знам.
Обърнах се към мама, която ми даде да разбера с поглед, че ще ми обясни това друг път. На следващия ден, без да каже и дума, тя ме поведе надолу по хълма към селото и сви по една пътечка към гробището в гората. Заведе ме до три гроба в края с три по-високи от мен надгробни стълба. Върху тях от горе на долу се нижеха строги черни йероглифи, но аз все още не бях посещавала достатъчно дълго нашето селско училище, за да знам къде свършва един и започва друг. Мама ги посочи и изрече:
— „Нацу, съпруга на Сакамото Минору — Сакамото Минору беше името на баща ми, — починала на двайсет и четири годишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи“. — Сетне посочи другия стълб: — „Джиничиро, син на Сакамото Минору, починал на шестгодишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи“.
Посочи и третия, който беше като предишните, с изключение на името — Масао, и възрастта — тригодишен. Нужно ми бе известно време, докато проумея, че баща ми е бил женен и преди, много отдавна, и че цялото му семейство е починало. Скоро след това отново отидох при тези гробове и докато стоях пред тях, открих, че тъгата е много тягостно нещо. Само за миг тялото ми стана два пъти по-тежко, сякаш гробовете ме теглеха надолу към себе си.
С всичката тази вода и всичкото това дърво двамата, майка ми и баща ми, би трябвало да постигнат добър баланс и да създадат деца с подходяща комбинация на елементите. Но съм сигурна, че са се изненадали от резултата — по едно дете със съответния елемент. Защото не само аз приличах на майка си и дори бях наследила необикновените й очи, а и Сацу беше копие на татко. Тя бе шест години по-голяма от мен и, естествено, можеше да прави невъзможни за мен неща. И притежаваше удивителното качество да докарва всичко до пълна катастрофа. Ако я накараха например да отсипе паничка супа от тенджерата на печката, тя го правеше, но човек оставаше с впечатлението, че е успяла по щастлива случайност. Веднъж дори се поряза с риба. Не, нямам предвид с нож за чистене на риба. Носеше увита в хартия риба и се изкачваше по хълма от селото към нас, когато се подхлъзна и падна така, че се поряза на една от перките на рибата.
Родителите ни може би щяха да си родят и други деца освен нас със Сацу, още повече, че татко се надяваше на син, който да лови риба с него. Но когато навърших седем години, мама заболя тежко, най- вероятно от рак на костите, макар тогава да нямах представа какво точно не е наред. Единственият начин да избяга от болката бе да спи, което тя правеше като котка, тоест почти непрестанно. С течение на времето спеше по цял ден и скоро взе да стене, когато бе будна. Знаех, че нещо в нея бързо се променя, но не се притеснявах, защото тя имаше твърде много вода в себе си. Понякога само за месеци отслабваше много, но пак така бързо се възстановяваше. Ала когато бях вече деветгодишна, костите на лицето й
