щръкнаха и тя никога повече не наддаде на тегло. Точно както водораслите, обикновено напоени с вода, стават трошливи, щом изсъхнат, така и майка ми все повече и повече губеше своята същност.
Докато един следобед, когато седях на продупчения под в предната стая и пеех на щурец, който бях намерила същата сутрин, не чух нечий глас да вика вън пред вратата.
— Ей, отворете! Доктор Миура е.
Доктор Миура идваше веднъж седмично в рибарското ни селце и откакто майка ми се разболя, смяташе за необходимо да се изкачи пешком по баира до нас, за да я прегледа. Този ден баща ми си беше вкъщи, защото наближаваше страхотна буря. Той седеше на обичайното си място на пода, а двете му подобни на паяци ръце се бяха заплели в рибарска мрежа. Отне му доста време да фокусира очите си върху мен и да вдигне пръст. Това означаваше, че иска да отида и да отворя.
Доктор Миура беше много важен човек. Или поне ние на село си мислехме така. Според слуховете беше учил в Токио и знаеше повече йероглифи от всеки друг. Беше твърде горд, за да забележи същество като мен, затова, когато му отворих, той си събу обувките, мина край мен и влезе навътре.
— Ех, Сакамото сан, бих искал да живея като вас и по цял ден да ловя риба в морето. Колко хубаво! В бурни дни си почивате. Жена ви, гледам, спи — продължи той. — Колко жалко. Мислех, че мога да я прегледам.
— Ааа? — изрече баща ми.
— Няма да съм тук другата седмица, разбирате ли? Може би бихте проявили добрината да я събудите?
На баща ми му бе необходимо известно време, за да освободи ръцете си от мрежата, но най-сетне се надигна.
— Чийо чан — обърна се той към мен, — направи на доктора чашка чай.
По онова време се казвах Чийо. Името, с което ме наричаха като гейша — Саюри, — получих години по- късно.
Баща ми и докторът отидоха в съседната стая, където спеше майка ми. Опитах се да доловя нещо през вратата, но успях да чуя само пъшкането на мама и нито дума от разговора. Запълних времето си с приготвянето на чая и скоро докторът излезе, потърквайки ръце една о друга. Изразът на лицето му бе мрачен. Баща ми също се появи и двамата седнаха на масата в средата на стаята.
— Време е да ви кажа нещо, Сакамото сан — подхвана доктор Миура. — Трябва да поговорите с някоя от жените в селото. С госпожа Суги, да речем. Помолете я да ушие на жена ви хубаво ново кимоно.
— Нямам ги тия пари, докторе — отвърна баща ми.
— Напоследък всички обедняхме. Разбирам ви. Но дължите това на жена си. Не може да умре с тия парцаливи дрехи.
— Искате да кажете, че скоро ще умре?
— След няколко седмици може би. Тя е с ужасни болки. Смъртта ще я избави от тях.
По-нататък вече не ги чувах, защото в ушите ми сякаш запляскаха крилете на обзета от паника птица. Може да беше сърцето ми, не знам. Виждали ли сте някога влетяла в храм птица, която търси изход навън? Е, ето как реагираше съзнанието ми. Не ми бе идвало наум, че мама няма просто да продължи да си е болна. Не бих казала, че никога не съм се питала какво ще стане, ако умре. Наистина се чудех, така както се чудех какво би станало, ако къщата ни рухне при земетресение. След подобно нещо едва ли би имало живот.
— Мислех, че ще умра пръв — каза баща ми.
— Вие сте стар човек, Сакамото сан, но сте здрав. Имате може би поне пет-шест години. Ще оставя за жена ви още от тези хапчета. Може да й давате по две наведнъж, ако сметнете за нужно.
Поговориха известно време за хапчетата и доктор Миура си отиде. Баща ми дълго седя гърбом към мен, потънал в мълчание. Беше без риза, с оголена провиснала кожа. Колкото повече го гледах, толкова повече ми заприличваше на странна колекция от форми и тъкани. Гръбнакът му представляваше пътека от възли. Главата му, цялата в обезцветени петна, можеше да е натъртен плод. Ръцете му бяха пръчки, увити в стара кожа, и излизаха от две издутини. Ако майка ми умреше, как щях да продължа да живея в къщата с татко? Не исках да съм далеч от него, но и с него, и без него, къщата все едно щеше да е страшно празна, ако майка ми я напуснеше.
По едно време баща ми най-сетне ме повика шепнешком. Отидох и коленичих до него.
— Нещо много важно — каза той.
Лицето му беше съвсем посърнало, а очите му се въртяха така, сякаш бе изгубил контрол над тях. Помислих си, че се мъчи да ми съобщи за скорошния край на мама, но всичко, което каза, бе:
— Иди долу до селото. Донеси малко благовония за олтара.
Нашият малък будистки олтар стоеше върху кош до кухненската врата и беше единственото ценно нещо в залитащата ни къща. Пред грубо издяланата фигура на Амида, будата на Западния рай, стояха черни погребални дъсчици с будистките имена на покойните ни предци.
— Но, татко… нямаше ли и друго?
Надявах се да ми отговори, но той само направи жест с ръка, с което ми даде да разбера, че трябва да тръгвам.
Преди да извие към сушата, пътеката от нашата къща към селото следваше ръба на крайбрежните скали. Да се върви по нея в ден като този беше трудно, но си спомням колко бях благодарна, че свирепият вятър отвлича мислите ми от тревогите. Морето бе бурно, вълните наподобяваха кремъчни остриета, достатъчно остри, за да режат. Струваше ми се, че и целият свят се чувства като мен. Нима животът не бе нищо повече от буря, която непрестанно отнася всичко, съществувало допреди малко, и оставя след себе си нещо безплодно и неузнаваемо? Никога преди не ми бе хрумвала подобна мисъл. За да избягам от нея, хукнах надолу по пътеката и тичах, докато селото не се показа под мен. Йороидо беше селце, кацнало над малък залив. Обикновено морето бе осеяно с рибарски лодки, но днес само няколко бързаха да се приберат и както винаги ми приличаха на водни бръмбари, които се ритат и блъскат на повърхността. Бурята наистина наближаваше — чувах тътена й. Рибарите в залива започнаха да се разтапят и чезнат зад завесата от дъжд, докато не се загубиха напълно от погледа ми. Виждах как стихията се устремява по склона към мен. Първите капки ме удариха като пъдпъдъчи яйца и за секунди станах толкова мокра, сякаш бях паднала в морето.
Йороидо имаше само един път, водещ право към парадния вход на Японската брегова компания за морски продукти. От двете му страни се точеха редици от къщи, чиито предни стаи служеха за магазини. Изтичах през пътя към къщата на семейство Окада, които държаха галантериен магазин. Но изведнъж с мен се случи нещо — едно от онези банални неща с огромни последици като например да се подхлъзнеш и да паднеш пред влак. Натрупалата се на пътя мръсотия бе хлъзгава от дъжда и краката ми сякаш ме изоставиха. Политнах напред и паднах на едната страна на лицето си. Изглежда, съм загубила съзнание от удара, защото помня само някакво вцепенение и усещането, че в устата ми има нещо, което искам да изплюя. Чух гласове и почувствах, че ме обръщат по гръб. Вдигнаха ме и ме понесоха. Разбрах, че ме внасят в Японската брегова компания, защото ме лъхна миризмата на риба. Чух плясък — избутаха на земята рибата от една дървена маса и ме положиха на слузестата повърхност. Знаех, че съм мокра от дъжда, а и цялата в кръв; че съм също така боса, мръсна и в селски дрехи. Но не знаех, че това е мигът, който щеше да промени всичко. Защото точно при тези условия открих, че гледам нагоре към лицето на господин Танака Ичиро.
Много пъти преди това бях виждала господин Танака в нашето село. Той живееше в един голям град наблизо, но идваше всеки ден, защото семейството му притежаваше Японската крайбрежна компания за морски продукти. За разлика от рибарите, господин Танака не носеше селски дрехи, а мъжко кимоно с широки панталони, от което изглеждаше като самурай от онези илюстрации, каквито вероятно сте виждали. Кожата му беше гладка и опъната като кожата на барабан, скулите му — лъскави хълмчета като хрускавата кожа на печена риба. Винаги съм го намирала за очарователен. Когато с другите деца си подхвърляхме на улицата торбички с бобени зърна — има такава игра — и господин Танака се появеше, винаги спирах да го разгледам.
Лежах върху слузестата маса, а той преглеждаше устната ми, като я дърпаше надолу с пръсти и обръщаше главата ми ту на една, ту на друга страна. Изведнъж забеляза сивите ми очи, втренчени в лицето му с такова обожание, с такъв интерес, че не можех да се престоря, че не го зяпам. Не се усмихна
