ми. И когато усетих дъха му върху шията си и онова нетърпение, с което той почти ме погълна, не можех да спра мисълта за един миг преди години, когато влязох в кухнята в нашата окия и заварих една от прислужниците, надвесена над мивката да се опитва да прикрие зрялата круша, натъпкана в устата й — сокът се стичаше в пазвата й. Каза ми, че направо жадувала тази круша, и ме помоли да не я издавам на Майка.
35
Сега, почти четирийсет години по-късно, седя тук и си спомням за онази вечер с председателя като за мига, в който всички страдалчески гласове у мен замлъкнаха. От деня, когато напуснах Йороидо, не бях правила нищо друго, освен да се тревожа, че всяко завъртане на колелото на живота ще донесе ново препятствие на пътя ми и, разбира се, тъкмо тревогата и борбата бяха правили животът да изглежда винаги толкова отчетливо реален. Когато вървим мъчително нагоре по каменисто насрещно течение, всяко стабилно местенце е своеобразна неотложност.
Но откакто председателят стана мой данна, животът се превърна в нещо далеч по-приятно. Започнах да се чувствам като дърво, чиито корени най-сетне са проникнали в богатата и влажна почва дълбоко под повърхността. Никога преди не бях имала възможност да мисля за себе си като за по-щастлива от другите, но ето че бях. Макар да трябва да кажа, че живях в това състояние на доволство дълго преди да погледна назад и да открия колко пуст е бил някога животът ми. Сигурна съм, че иначе никога нямаше да мога да разкажа историята си, защото не мисля, че някой от нас може да говори откровено за болката, докато не престане да я изпитва.
В онзи следобед, когато двамата с председателя изпихме ритуалното саке на церемония в чайната „Ичирики“, се случи нещо особено. Не знам защо, но когато отпих от най-малката от трите чашки, каквито използваме в подобен случай, оставих сакето да облее езика ми и една капка се стече от ъгълчето на устата ми. Носех черно кимоно с извезан в златно и червено дракон, който се виеше от подгъва нагоре докъм бедрата ми. Наблюдавах как капката се търкулна надолу по черната коприна и спря в тежките сребърни конци, с които бяха избродирани зъбите на дракона. Сигурна съм, че повечето гейши биха определили това като лош знак, но за мен капчицата влага, оцедила се като сълза, разказваше сякаш историята на моя живот. Тя премина през празно пространство, без каквото и да било влияние върху съдбата й, търкулна се по пътека от коприна и успя да се спре в зъбите на онзи дракон. Помислих си за цветчетата, които бях пускала по течението на река Камогава край дома на господин Арашино с надеждата, че ще намерят пътя си към председателя. Струваше ми се, че бяха може би успели някак.
В глупавите си надежди, които лелеех от дете, винаги си представях, че животът ми би бил прекрасен, стига някога да стана любовница на председателя. Детинска представа, наистина, но независимо от това я бях носила в себе си, дори и като пораснах. Би трябвало да съм наясно — толкова пъти вече бях получавала болезнения урок, че макар да желаем осилът да бъде изваден от плътта ни, той оставя след себе си следа, която никога не изчезва. Пропъждайки завинаги Нобу от своя живот, аз не само се лиших от приятелството му, а прогоних и себе си от Гион.
Причината е много проста — трябваше предварително да съм наясно, че това ще се случи. Човек, спечелил награда, горещо желана от негов приятел, се изправя пред труден избор — или, ако може, да я скрие на място, където приятелят му няма никога да я види, или да рискува приятелството си. Това бе проблемът между мен и Пити — след осиновяването ми дружбата ни никога не се възроди. Така че макар преговорите на председателя с Майка да се проточиха няколко месеца, в крайна сметка се стигна до споразумението да не работя повече като гейша. Не бях първата, напуснала Гион, защото, като изключим избягалите, някои се омъжваха, други се оттегляха, за да отворят своя чайна или окия. Но в моя случай аз бях хваната някъде по средата, председателят искаше да съм вън от Гион, за да ме скрие от Нобу, но не се канеше да се ожени за мен — имаше си семейство. Може би идеалното решение, което той всъщност и предложи, би било да ми отвори чайна или странноприемница, такава, която Нобу никога нямаше да посети. Само че Майка не желаеше да напусна нашата окия — нямаше да получава никакви приходи от връзката ми с председателя, ако престанех да съм член на семейство Нитта. Затова накрая той склони да й плаща месечно значителна сума при условие, че тя ми разреши да прекратя кариерата си. Както години наред, продължих да живея в същата окия, но вече не посещавах преди обяд малкото училище, нито обикалях Гион, за да изразявам почитта си по всевъзможни поводи и, разбира се, вече не развличах вечер посетителите в чайни.
Бях се стремила да стана гейша само за да спечеля разположението на председателя и затова навярно, напускайки Гион, не би трябвало да изпитвам и капчица чувство за загуба. Но през годините си бях създала приятелства, и то не само с гейши, а и с много от мъжете, с които се бях запознала. Фактът, че вече не забавлявах посетители, не ме прокуди от компанията на други жени, но онези, които си изкарват хляба в Гион, разполагат с твърде малко време за общуване. Често изпитвах завист при вида на две гейши, забързани към поредния си ангажимент, да се смеят на нещо, случило се на събирането, от което идваха. Завиждах им за онова добре познато ми обещание, че вечерта все още може да предложи някакво палаво удоволствие.
Вярно, че се виждах често с Мамеха. Поне няколко пъти седмично пиехме заедно чай. Като се има предвид какво бе направила за мен още откакто бях дете и особената й роля в моя живот по молба на председателя, можете да си представите колко задължена се чувствах. Веднъж в един магазин попаднах на рисунка върху коприна от осемнайсети век, изобразяваща жена, която обучава момиче на калиграфия. Лицето на учителката бе със съвършен овал и тя гледаше възпитаничката си толкова доброжелателно, че веднага ми напомни за Мамеха, и аз купих картината, за да й я подаря. В дъждовния следобед, когато тя я окачи на стената на мрачния си апартамент, аз се улових, че се вслушвам в шума на уличното движение по булевард Хигашиоджи. Не можех да не си спомня, при това с чувство за огромна загуба, някогашния й елегантен дом и омайния звук на водата под прозореца й, спускаща се по малките водоскоци в потока Ширакава. Самият Гион ми се беше струвал тогава като къс превъзходна антична тъкан, но толкова неща се бяха променили. Сегашното едностайно апартаментче на Мамеха имаше рогозки с цвят на прокиснал чай и така миришеше на билки от китайската аптека долу, че и кимоната й се бяха просмукали от тази миризма.
Тя окачи картината, полюбува й се известно време и се върна на масата. После обгърна с длани чашката с димящ чай и се втренчи в нея, сякаш очакваше да намери вътре думите, които търсеше. С удивление открих, че възрастта бе започнала да вади на показ сухожилията по ръцете й. Накрая с нотка на тъга тя каза:
— Колко любопитно е какво ни носи бъдещето. Трябва да внимаваш, Саюри, никога да не искаш прекалено много.
Бях убедена, че е права. През следващите години щеше да ми е много по-леко, ако не продължавах да вярвам, че някой ден Нобу ще ми прости. В крайна сметка трябваше да се откажа да разпитвам Мамеха дали той е питал за мен — беше ми болезнено да гледам как тя въздиша и ме поглежда с дълъг тъжен поглед, сякаш за да ми каже колко съжалява за празните ми надежди.
През пролетта на следващата година председателят закупи луксозна къща в североизточната част на Киото. Беше за гости на компанията, но всъщност той я използваше повече от всеки друг. Тъкмо там прекарвахме заедно три-четири вечери седмично, а понякога и повече. В дните, когато беше най-зает, той идваше толкова късно, че само се топваше в горещата баня, докато разговаряше с мен, а после веднага заспиваше. Но повечето вечери пристигаше около залез слънце и скоро след това вечеряше. Двамата разговаряхме и гледахме как прислугата пали фенерите в градината.
Обикновено пристигнеше ли, председателят разказваше известно време за работния си ден — да речем, за неприятностите с някакъв нов продукт, за инцидент с камион, натоварен със стока, или други такива проблеми. Аз, разбира се, бях щастлива да седя и да слушам, но прекрасно разбирах, че той не ми разказва всичко това, защото иска да го знам. Просто го изхвърляше от съзнанието си, както се изхвърля вода от кофа. Така че се вслушвах не в думите, а в тона му, защото както се променя звукът, когато кофата се изпразва, така и гласът му постепенно се смекчаваше. И в подходящия момент сменях темата, а не след дълго вече говорехме за всичко друго, но не и за бизнес — за това какво му се е случило сутринта на път за работа, за филма, който бяхме гледали преди няколко вечери, или пък аз му разказвах някаква забавна
