друг. Но по-късно, когато се готвехме да си лягаме, излязох в коридора тъкмо когато той се връщаше от тоалетната. Трябваше да отстъпя и да му направя път, но толкова ме беше срам, че вместо това се поклоних леко и прелетях край него, без да се старая да скрия колко съм нещастна.
Беше вечер на изтезание и си спомням само едно нещо, свързано с нея. По едно време, след като всички заспаха, аз излязох в унес от странноприемницата, отидох до края на крайбрежните скали и се загледах в тъмнината долу, където бучаха вълните. Тътенът на океана напомняше мъчителен вопъл. Изглежда, под всичко съзирах слой жестокост, за която не бях подозирала — сякаш и дърветата, и вятърът, и дори скалите, на които стоях, се бяха съюзили с най-големия враг от детството ми, — Хацумомо. Воят на вятъра и шумът на дърветата сякаш ми се присмиваха. Възможно ли бе реката на живота ми да се е раздвоила завинаги? Извадих от ръкава си кърпичката на председателя — беше там, защото вечерта си бях легнала с нея, за да ме утеши за последен път. Избърсах си лицето и я вдигнах на вятъра. Тъкмо се канех да я пусна да отлети плавно в тъмнината, когато се сетих за посмъртните дъсчици, които господин Танака ми беше изпратил преди много години. Трябва винаги да си запазваме нещичко, което да ни напомня за онези, които са ни напуснали. Дъсчиците в нашата окия бяха всичко, останало от детството ми. А кърпичката на председателя щеше да ми напомня за друга част от живота ми.
През следващите няколко дни след завръщането си в Киото продължих да върша обичайните неща. Нямах друг избор, освен както обикновено да се гримирам и да присъствам на партита в чайните, сякаш нищо на света не се е променило. Постоянно си напомнях казаното някога от Мамеха, че единствено работата е в състояние да ти помогне да се отърсиш от разочарованието. Ала моята работа сякаш никак не ми помагаше. При всяко отиване в „Ичирики“ си спомнях, че скоро някой ден Нобу ще ме повика там, за да ми каже, че нещата най-сетне са уредени. Като се има предвид колко зает беше през последните няколко месеци, не очаквах да ми се обади по-рано от седмица-две. Но в сряда, на третия ден, откакто се върнахме от Амами, научих, че от компанията позвънили в „Ичирики“ да помолят за присъствието ми същата вечер.
Късно следобед се облякох в жълто кимоно от копринен тюл върху зелено долно кимоно и си сложих тъмносиньо оби с втъкани златни нишки. Леля взе да ме убеждава, че съм прекрасна, но когато се видях в огледалото, изглеждах претрепана. И преди ми се беше случвало да се огледам преди тръгване и да не остана доволна от вида си, но често съумявах да открия поне една черта, която да впрегна в своя полза през цялата вечер. Долно кимоно в лилав цвят например винаги правеше очите ми да изглеждат по-скоро сини, отколкото сиви, независимо колко изтощена се чувствах. Но тази вечер лицето под скулите ми бе съвършено хлътнало, макар че както обикновено се бях гримирала в европейски стил. Дори прическата ми се струваше килната на една страна.
Първият ми ангажимент бе банкет на американски полковник в чест на новия губернатор на префектура Киото. Даваше се в бившето имение на рода Сумитомо, където се помещаваше щабът на Седма американска дивизия. Смаях се, като видях, че много от красивите камъни в градината са боядисани в бяло, а тук-там по дърветата са закачени надписи на английски, които, разбира се, не можех да прочета. Щом банкетът свърши, отидох в „Ичирики“ и една прислужница ме заведе в същата онази странна малка стая, в която се срещнах с Нобу в деня, когато затвориха Гион. Тъкмо тук чух за рая, който той ми бе намерил, за да ме спаси от войната. Изглеждаше съвсем подходящо да се срещнем пак тук, за да отпразнуваме това, че той става мой данна, макар за мен това да не бе повод за празник. Коленичих в единия край на масата, така че той да е с лице към декоративната ниша. Седнах там и за да може той да налива саке с единствената си ръка — със сигурност щеше да поиска да ми налее чашка, след като ми съобщи за успешния край на преговорите. За Нобу щеше да е прекрасна нощ. А аз щях да направя всичко възможно, за да я съсипя.
Слабата светлина и червеникавите отблясъци от стените с цвят на чай правеха атмосферата наистина много приятна. Бях забравила специфичния мирис на стаята — комбинация от прах и мазнината, с която полираха дървото, — но когато я вдъхнах отново, тя ме върна към подробности от вечерта с Нобу преди много години, които иначе едва ли щях да си спомня. Сетих се, че и на двата му чорапа имаше дупки, а от единия се подаваше слабият му палец с грижливо изрязан нокът. Нима от онази вечер бяха минали пет години и половина? Имах чувството, че едно поколение е дошло и си е отишло — толкова много хора, които някога познавах, бяха напуснали завинаги този свят. Нима се бях върнала в Гион, за да живея такъв живот? Мамеха беше права, като ми каза веднъж, че не ставаме гейши, защото искаме животът ни да е щастлив, а защото нямаме друг избор. Ако майка ми не беше умряла, аз щях да съм може би съпруга и майка и да смятам Киото за далечно място, където изпращат улова. Дали животът ми наистина щеше да е по-лош? Веднъж Нобу ми каза: „Аз съм лесен за разбиране, Саюри. Не обичам пред себе си неща, които не мога да притежавам.“ Може би и аз бях същата — през целия си живот в Гион си бях представяла председателя пред себе си, а ето че сега не можех да го притежавам.
След десетина-петнайсет минути чакане започнах да се чудя дали Нобу наистина ще дойде. Знаех, че не бива да го правя, но отпуснах глава на масата, за да почина малко, защото през последните дни бях спала много лошо. Не заспах, а се унесох и известно време съзнанието ми бродеше в мисли за моята злочестина. А после, изглежда, сънувах много странен сън. Като че чувах звуците на барабан в далечината, свистенето на вода, а после усетих ръката на председателя да ме докосва по рамото. Разбрах, че е неговата ръка, защото, когато вдигнах глава от масата, за да видя кой ме докосва, той стоеше до мен. Звуците на барабана бяха, оказа се, стъпките му, свистенето — звукът от отваряне на плъзгащата се врата. Така че той стоеше над мен, а една прислужница чакаше зад него. Поклоних се, за да се извиня, че съм заспала. За момент се чувствах толкова объркана, че се чудех наистина ли съм будна, но това не беше сън. Председателят сядаше на възглавничката, на която очаквах да седне Нобу, но той не се виждаше наоколо. Докато прислужницата поставяше саке и чашки на масата, една ужасна мисъл завладя ума ми. Дали председателят не бе дошъл да ми съобщи, че с Нобу е станала някаква злополука или нещо друго също толкова страшно? Иначе защо самият Нобу не беше дошъл? Тъкмо се канех да го попитам, но съдържателката на чайната надникна в стаята.
— О, господин председател, не сме ви виждали от седмици!
Тя бе винаги мила с гостите, но някакво напрежение в гласа й ми подсказа, че нещо я тревожи. Сигурно и тя като мен се чудеше къде е Нобу. Докато наливах саке на председателя, съдържателката влезе и приседна на масата. После спря ръката му, преди той да успее да вдигне чашката си, наклони се към него да помирише сакето и каза:
— Наистина, господин председател, никога няма да разбера защо предпочитате това саке пред другото. Днес следобед отворихме най-доброто, което сме имали от години. Сигурна съм, че Нобу сан ще го оцени, като пристигне.
— Няма съмнение — отвърна председателят. — Нобу умее да цени хубавите неща. Но тази вечер няма да дойде.
Разтревожих се, като чух това, но не отлепих очи от масата. По начина, по който съдържателката смени бързо темата, разбрах, че и тя е изненадана.
— О, чудесно. Кажете, не мислите ли, че нашата Саюри изглежда много очарователна тази вечер?
— Ах, госпожо, че кога Саюри не е изглеждала очарователна? — откликна той. — Което ми напомня… Нека ви покажа какво съм донесъл.
Той сложи на масата вързопче, увито в синя коприна. Не го бях забелязала в ръката му, когато влезе. Разви го, извади къс дебел свитък и започна да го развива. Беше понапукан от времето и показваше — в миниатюра — сцени от живота в императорския двор. Ако сте виждали подобни свитъци, знаете, че са дълги колкото стаята и показват с най-големи подробности целия императорски дворец от портите в единия край до палата в другия, председателят започна да го развива на части и пред нас се разкриха сцени на веселби, на аристократи, които играят на топка, напъхали полите на кимоната между краката си, докато не стигна до млада жена, облечена в прекрасно дванайсеткатово одеяние, седнала на колене на дървения под пред императорските покои.
— Е, какво ще кажете за това? — попита ни той.
— Превъзходен свитък — отвърна съдържателката. — Къде го открихте?
— О, купих го преди години. Но погледнете тази жена. Тя е причината да купя свитъка. Не забелязвате ли нещо в нея?
Съдържателката напрегна взор. После председателят я обърна, за да я видя и аз. Образът на младата
