Следващата нощ аз пак прекарах в ресторантчето. На масичката, на която седях, сервираше вече познатото ми момиче, с ярконачервени устни.
До мен седеше Язвич. Той щедро ми наливаше и когато се напих, с язвителен глас, гласа на човек, чиято тайна знаехме само аз и жена му, започна задушевен разговор с мен.
— Кой съм аз? — попита ме той.
С изчерпателна точност и пълно, без да добавям нещо, аз отговорих на неговия звучащ малко метафизично въпрос, като споменах за гардероба в стаята на студентката-медичка, на която, разбира се, както се казва на банален език, й провървя.
— И вие твърдите, че това е така? — каза той с насмешлив укор, като ме поглеждаше и наливаше в празната ми чаша чудесен портвайн.
— Да, това е факт — потвърдих аз.
— Добре, добре — заклати той глава и като приближи към мен своите мустачки, брадичка и очички, гледащи ме през дебелите лещи на вносните очила, запита: — А какво е това факт?
Този въпрос ме учуди. Трудно можех да го очаквам от бивш застрахователен агент, станал непман.
— Задайте ми по-лекичък въпрос — казах аз.
— По-лекичък ли? Е, какво пък. Тогава отговорете, откъде сте вие? Аз зная от Ирина, че във вашата поява има толкова неясноти, колкото и в моята.
След тези думи настъпи мълчание. А след това ние се разделихме.
15
В 1924 година аз се преместих от Томск в Ленинград и се заселих на Пета линия на Василевския остров.
На мен кой знае защо не ми се иска да посочвам месеца и деня на пристигането си и своята внезапно настъпила неприязън към документалната точност. Обяснявам го с това, че всеки път ми ставаше неудобно, когато разтварях своето удостоверение за самоличност и виждах датата си на раждане. Нали тази дата, както впрочем и множество други, не съответствуваше на истината, пред която аз отдавна бях затворил очи.
Медицината вече не ме увличаше и аз реших да стана отново студент (тогава все още съществуваха „вечните студенти“), като постъпих този път в Художествената академия. Попаднах в ателието на знаменития художник професор Петров-Водкин. По това време моите не съвсем здрави връзки с бъдещето съвършено се прекъснаха и аз вече започвах да си мисля, че никога не съм бил в XXII век, че всичко, което си спомням, е било сън или цяла серия сънища, които съм сънувал в килията на томския затвор след разпитите на щабс-капитан Новиков. Сега ми се струваше, че моят следовател щабс-капитан Артемий Фьодорович едва ли не ме беше убедил, че съм от XXII век. Той умееше да убеждава и можеше да убеди когото си иска.
След няколко години аз трябваше да стана художник. Искаше ми се с помощта на линиите в на боите да предам неуловимото: този свят, в който живеех, Василиевския остров, Нева, дърветата на Соловеевата градина, клатещата се походка на матросите и техните широколики приятелки, дебелите непмани в дълбоките плъстени боти и непманшите, вместо лица те имаха топка тесто, от което внезапно смутената природа така и не се беше решила да моделира нещо.
Много от моите нови приятели, бъдещи художници, експериментираха или подражаваха на французите в тяхното схематично-изящно възприятие на човека и природата. Мен кой знае защо много ме привличаше старомодният реализъм на передвижниците. Новите ми приятели се подсмиваха над моя художествен консерватизъм и търсейки обяснение, ме подозираха в духовна изостаналост и провинциализъм. За да не споря с тях, аз се обвинявах в провинциализъм, без изобщо да признавам обаче, че провинциализъм и духовна изостаналост е едно и също.
С удоволствие ходех в Руския музей и дълго престоявах пред платната на старите майстори, мислено пренасяйки се в далечните години. Като ходех из залите на музея, аз исках да разбера какво е това истинското, тоест задържаното мигновение, което са изобразявали художниците от XIX век и особено отчетливо передвижниците. Те, както впрочем и ермитажните холандци, умееха да хванат изневиделица баналната продължителност на живота и да я разтегнат почти до вечност върху парчето платно. Те по своему са чувствували движението на времето, неговия бавен ход. Те не познаваха и не знаеха това, което знаех и бях изпитал аз, отначало докосвайки се с почти свръхсветлинната скорост на космическия кораб, летящ към звездите, след това, когато изпаднах от своята епоха, като птиче от гнездото си и попаднах в друга, вплитайки не само своето съзнание, но и битието си в тъканта на една странна книга, парадоксално сляла се с момичето, което наричаха Офелия.
Беше ли книгата-Офелия или Офелия-книга, това е особен въпрос, отговор на който едва ли ще могат да дадат философите и логиците, които не знаят къде ще мине границата между знака-символ и знака- човек. Това беше работа на далечното бъдеще, където не беше способно да надникне окото на съвременника на Павлов, а дори и Циолковски.
Разсъдъкът ми се опитваше да ме убеди, че това бяха сънища и видения, навети от разпитите и мъченията в подземието на колчаковското контраразузнаване. Но имаше нещо по-силно от разсъдъка — волята. Нали аз знаех кой съм. Знаех ли? Действително ли знаех? А може би това беше само илюзия?
За своеобразния дуализъм (ако това можеше да се нарече дуализъм) не се досещаше никой освен професорът, който ръководеше ателието на живописците. Като гледаше моите рисунки и платна, Петров- Водкин всеки път се съсредоточаваше, сякаш решаваше трудна, почти неразрешима задача.
— Откъде сте вие? — попита ме той веднъж тихо, с някакъв особено поверителен, почти съучастнически глас.
— От Томск — отговорих аз. — Учех в Медицинския, но както виждате, измених на медицината заради изкуството.
— Твърдите, че сте от Томск, а виждате всичко такова, сякаш сте се спуснали при нас от Марс. Мен, за разлика от вашите съкурсници, не ме измами вашият реализъм. Вие не подражавате на передвижнините, а се стараете да разберете тяхното искрено и наивно разбиране за живота. Вие прекалено необичайно гледате на това, което се поддава на изображение. Вашият опит… Той е прекалено зрял. Така ще виждат света след сто или двеста години.
Аз се изчервих и се смутих, сякаш ме бяха разобличили в опит да скрия своя социален произход, да представя своите родители — тлъсти и подпухнали лавкаджии — за стругари или селяни, вървящи след ралото, за да се изразя с думите на самата епоха.
16
Офелия! Образът-книга, мисълта със смеещи се устни и две живи красиви момински ръце.
Аз бях започнал вече да забравям за нея. Но, изглежда, тя си си спомни за мен. И си спомни в най- неподходящия за това момент — не тогава, когато си купувах газ за примуса, и не тогава, когато си търках с тривка гърба в комуналната баня, а в съкровените минути на срещата с великите образи.
Аз стоях в Холандската зала на Ермитажа и разглеждах картината на Рембранд „Завръщането на блудния син“. Необичайната сила на чувството, нравствената красота на постигнатото от художника и сякаш спряното мигновение дълбоко ме трогваха.
Аз също бях блуден син, но отдавна нямах баща и освен това не можех да се завърна не само в бащиния дом, но и в този свят, от който ме беше изтръгнала, нарушавайки логиката на битието, живата и нервна тъкан на странната книга.
— Сънища! Всичко това бяха сънища — помислих аз на глас, като забравих, че посетителите на Ермитажа, сънно бродещи около великите творения, могат да ме чуят.
И те наистина ме чуха.
Стоящото до мен момиче каза тихо:
— Не, това не бяха сънища.
— Откъде знаете?
— Защото аз съм оттам, откъдето сте и вие.
