ще навия грамофона. Имам няколко отлични плочи.
Ирина нави грамофона. Приятен женски глас запя:
Язвич, наклонил глава, мечтателно слушаше.
— Действително прецъфтяха — каза той изведнъж с тъга. И горчиво-тъжно заплака.
13
След няколко дена, срещайки ме край университета, Ирина ми съобщи, че предния ден е била в гражданското и се е разписала.
— С кого? — попитах аз.
— С Язвич — отговори тя изведнъж, като приближи до мен своето плоско калмицко лице и присви и без това тесните си азиатски очи.
— Но той се появи отникъде. Осемнадесет години е бил никъде. И изведнъж се появи… Не може да се отиде в гражданското с призрак.
— Това го имаше! Имаше го! — заговори тя изведнъж в сврача скоропоговорка, бързайки с припрените си думи по-скоро да ме примири с факта.
— Къде го имаше? Кога?
— В твоя фантастичен роман.
— Я не стоварвай всичко на романа, още повече че не може да се провери.
— Не, имаше го! Имаше го! И ти сам си виновен!
Тя се разплака на улицата, без да обръща внимание на минувачите.
Аз почаках да й свърши истерията и да й изсъхнат очите. После казах:
— Какво си направила!
— А какво ми оставаше да направя? Трябваше да го измъкна. А как? Няма да връщам обратно в шкафа жив човек. Обясних на всички. Годеник. Дошъл от Чита. Сега е такава бъркотия в транспорта. Всички някъде пътуват. Той пътувал да ме търси. Намерил ме. А сега е мой мъж.
— Но той е бившият…
— Стига! Бивш! Бъдещ! Празни думи. Той вече си уреди документите. И се оказа много мил, много приятен човек.
Ирина беше права. Избързвайки малко напред, съм длъжен да кажа, че бившият застрахователен агент имаше нещо неуловимо-приятно, нещо домашно-уютно. И при това той беше ловък и късметлия. Незабелязано някак изведнъж, което по-често се случва в приказките, отколкото в живота, той стана завеждащ в този същия магазин, в който съвсем доскоро се числеше в инвентарния списък заедно с други по-малко хвърлящи се в очи учебни пособия.
Но ще минат няколко години, ще започне Неп-ът и той ще се окаже собственик на ресторант, две перални, множество обущарски и шивашки работилници, фотографски ателиета, бирени павилиончета, закусвални и сладкарници и един разкошен канцеларски магазин, в който освен дебели тетрадки, отлична хартия „верже“ и акварелни бои продаваха и противозачатъчни средства. Парите, благополучието, късметът, успехът бързаха към него като експрес.
14
Язвич ми показа своята визитна картичка. Но тази визитна картичка беше вече не тясно късче плътна хартия, а фирма, заемаща голямо пространство на стената.
Тази фирма ме спря, когато вървях по улицата. Нова, свежа, покрита с лак, тя примамваше с великолепно изобразените кренвирши и пелмени в красиво боядисано помещение, където току-що се беше открила закусвалня. Сред кренвиршите и пелмените на фирмата — такъв един уличен натюрморт в стил Сезан — блестеше познатото ми име.
Никой не би могъл да устои, разглеждайки изображението на кренвиршите и пелмените. Аз разтворих вратата и направих крачка към мраморната масичка. На масичката моментално се оказа чиния с кренвирши — сочни, тлъсти, чудесно миришещи на свинско. Те не бяха слезли от фирмата. Поднесе ги жена с начервени устни. Устните се усмихваха. Очите ме гледаха. Аз бях клиент, потребител, ядач като в доброто старо време, доставено тук кой знае от какъв вятър или вълни.
Усмихващите се яркочервени устни и сините като теменужки очи (теменужките също бяха тук на масата в кристална чаша) — всичко това ме гледаше очакващо няма ли да поръчам чаша червено вино, бутилка ситро или баварска бира. Два крака, пълни, еластични, стегнати в телесен цвят коприна, два широко разтворени женски крака стояха до масата в очакване. Аз поисках чаша червено вино. И чашата, напълнена с вишневочервена течност, като нарисувана от ръката на старохоландски майстор, изникна веднага заедно с поставящата я пълна женска ръка, на чиито добронамерени пръсти блестяха пръстени.
Това беше вино, доставено тук, на север, от Кавказ, преди това дълго беше ферментирало в бъчви, после бе пропътувало дълго разстояние, за да се окаже тук, на тази маса.
Аз изпих виното и главата ми се завъртя. А устните отново ми се усмихнаха и сините очи ме погледнаха, очаквайки нещо.
— Кажете, къде бяхте вчера?
— В къщи.
— А преди една седмица?
Тя не отговори.
— А аз мислех, че сте се появили като в приказките. Само че на мен не ми харесва тази ваша приказка. И вашият Язвич не ми харесва. Та нали той се появи, защото времето потече обратно. А знаете ли къде стоеше? В шкафа. Може би вие също сте стояли в шкафа?
— Вие изпихте само една чаша. А говорите излишни неща. Това не трябва да се говори.
— Да! Аз съм уверен. Вие сте стояли в шкафа и сте очаквали своя час. Часът настъпи. Но не се самоизмамвайте и не мамете и другите. Това е само час и той ще свърши, когато сутринта пропее петелът. Вие всички ще изчезнете като нечиста сила.
— На вас не ви ли харесаха кренвиршите и виното? — попита ме тя.
— Не, виното е превъзходно и кренвиршите — също. Но ми е време да се разплатя с вас.
Тя написа сметката и ми я подаде. Наложи се да оставя на масичката четвъртинката от студентската си стипендия. Разкайвах ли се за своята извънредна разточителност? Като че не. Нали се разплащах не само за чудесното кавказко вино и за отличните кренвирши, но и за получените знания. Като прекрачих прага на закусвалнята, аз попаднах в свят, който се наричаше Неп. Тук, сред тези стени, беше възкръснало доброто старо време, за което мечтаеха еснафите. А пътешествие от такъв род във времето не можеше да мине даром.
Когато излязох от закусвалнята и се отдалечих под сенките на тополите, изведнъж ме обхвана чувството, че нищо такова не е имало — нито чаша с вино, нито кренвирши, нито момиче, налято с благополучие, ситост и доволство. Сякаш всичко това ми се бе сторило.
След това чух чаткането на копита по паважа на улицата. Като вдигаше високо породистите си крака, в бодър тръс летеше кон. На капрата седеше кочияш с кадифен цилиндър. А след това изплува и фигурата на Язвич. Пълно, добродушно лице. Брадичка. Мустачки. И вместо старомодното пенсне — модни вносни очила с рогови рамки.
Конят се понесе край мен, возейки този, който до неотдавна нямаше име, а само название, название, което ме плашеше още от детинство и все пак не ми попречи и да постъпя в Медицинския факултет.
Не, това не беше фантом, той действително съществуваше. И доказателство за това бе бързият кон, който така звънко чаткаше с копита по паважа.
