Аз погледнах фенера. Сега вместо яркочервено той светеше яркозелено.
— Върви — каза той тихо. — Пътят е открит.
И аз се събудих.
9
Събудих се на затворническия нар. Този път се събудих не насън, а наяве. Събудих се и започнах да чакам кога ще дойдат за мен.
С мен и около мен нямаше часовник. Часовникът беше вътре в мен. Той отброяваше секундите, оставащи до разстрела.
— Раз, два, три, четири, пет, шест — броях аз, както в детството.
Броях, за да се занимавам, за да се отвлека, за да не обезумея. Аз шепнех:
Но вместо безумие, торба и просяшка тояга ме заплашваше нищото.
Аз чаках и се ослушвах. Но беше тихо, тихо, като в сън. Само някъде под пода скрибуцаше мишка. Изглежда, тя също отброяваше секундите.
Бавно-бавно тези секунди се превръщаха в часове, но никой не идваше за мен, сякаш всички ме бяха забравили.
10
Палачите закъсняха. Те бяха закъснели по уважителна причина. В Томск бяха влезли части на Червената армия. И на щабс-капитана Артемий Фьодорович Новиков не му беше до мен.
Той беше избягал в Ачинск, от Ачинск в Иркутск, а после се оказа в Петроград, сменил името и паспорта си, боядисал своите гарвановочерни, с метални отблясъци коси в риж цвят, със старомодно пенсне на моминския си безподобно акуратен нос. Аз се оказах на свобода, дишах чист въздух, който не миришеше на мишки, нечистотии и партенки. С тревожно биещо сърце се спрях пред квартирата си, която ще ми се присънва, когато се върна в своя век.
Студентът-медик Покровски Михаил Дмитриевич — да допуснем, че това си ти. Да предположим, че ти си живял в тази квартира, докато за теб не дойдоха сътрудниците на контраразузнаването, синчета на охолни родители, постоянни посетители на публичния дом, читатели на Немирович-Данченко и почитатели на Брешко-Брешковски. Те дойдоха за теб, изискано вежливи, възпитани, интелигентни и те отведоха. Както потвърждават документите, ти си този същият Михаил Дмитриевич Покровски. Това потвърждаваше и снимката, произведение на пазарен фотограф, където ти стоиш на фона на панаирджийска декорация с изображение на езеро и неизбежните лебеди, вечния фон, претендиращ да замени света.
Но беше ли ти Покровски? Това е вече друг въпрос. Всички познати на горепосочения студент виждаха в теб него, в това число и хазайката, мустакатата и едроноса вдовица Бурундукова, с мъжки глас — дъска, на която някой беше намъкнал шал и дълга вехта рокля. Ние бяхме едно и също лице, той и аз. Но защо твоята памет не потвърждаваше това? Защо паметта ти се опитваше да те убеди, че ти си се появил тук, в Томск, в деветнадесета година от друго време и от друго място, за да разобличи в невежество всички последователи на Нютон и Айнщайн, неподозирани, че времето може да се наглася, както се наглася часовник.
Като издаваше каруцарски звуци, вдовицата Бурундукова наля в чинията зеленчукова супа и постави там парче месо, и ти подаде тази супа, и започна да те убеждава, че си се върнал от онзи свят. От онзи свят, повтаряше тя, даже не подозирайки колко близо е до истината. А супата миришеше на супа, миришеше на месо, а не на затворническата помия, която ти ядеше в затвора, спомняйки си за звездите и синтетичните питки и изкуствени плодове, творения на фабриките-ферми, където природата е конструирана наново съгласно разшифрования генетически код по рецепти, коварно измъкнати от истинските ябълки и действителните вишневи дървета, разпитани по всички правила от генетиците и химиците, заменили господа бога.
„От оня свят“ — повтаряше със своя каруцарски глас дъскоподобната вдовица. А аз бях действително „от другия свят“, само че този друг свят не беше отвъдната сфера на религиозния мит, а самата правдива действителност, реалност, още ненастъпила за прекалено наивните й простодушни граждани на двадесетте години на двадесетия век, но за мен станала вече минало.
Аз ядях супата и облизвах дървената лъжица, и гледах стената, на която висеше репродукция, изобразяваща бягащ вълк и ездачка, седнала на гърба му, и нишката на моята мисъл свързваше уютно домашния вълк със супата, която беше по-конкретна от звездите и генетиката, и английските цигари на красивия палач с щабс-капитанските пагони, и разговорите за директора на частната гимназия, превърнал Гогол в клопка за гимназисти.
Зеленчуковата супа в чинията бързо намаляваше, но чинията беше реалност, както и руската печка, и хлебарката, изпълзяла от цепнатината, за да ме погледа.
У хлебарката несъмнено беше възникнало подозрение, че аз и Покровски съвсем не сме едно и също лице, но хлебарката не можеше да сподели с хазайката своите съмнения и огорчено пропълзя в своята цепнатина зад печката.
От печката се излъчваше горещина. И аз си помислих, че тя също ме беше очаквала, за да ме увери в своето съществование и непоклатимостта на настоящето, приело формата на супа и изведнъж заговорило с мъжкия глас на вдовицата.
За какво говореше вдовицата? За месото, което поскъпнало. За спекулантите и мошениците, които са се развъдили повече от хлебарките. За газта, в която сега наливат вода. За водата, която отказва да върви по тръбите в знак на протест, защото се е развалил водопроводът.
А аз постепенно привиквах към вещите и вещите също привикваха към мен: креватът с раирания дюшек и юрган, етажерката, където стояха няколко медицински книги, разпарцаливеният том „Мъжът и жената“ и „Яма“ на Куприн с хартийка от отдавна изяден бонбон, служеща за отбелязване.
Изглежда, сътрудниците на контраразузнаването бяха дошли тук, когато студентът-медик е четял „Яма“ и, разбира се, не е успял да я дочете, но за всеки случай на недочетената страница е оставил белег, като се е надявал, че рано или късно ще възобнови четенето.
Някакво смътно чувство ми пречеше да разтворя книгата и да махна белега, нещо като суеверен страх, като че отново ще дойдат за мен поручиците и подпоручиците, сякаш аз действително бях Покровски и имах отношение към всичките тези измамени вещи.
Не зная кого беше по-лесно да измамя — човека или вещите, но вдовицата Бурундукова, която толкова лесно разпознаваше мошениците и спекулантите на пазара, в дома си беше много по-малко бдителна. Тя никак не се усъмни в моята истинност. Не беше ли тя в заговор със съдбата, приела образа на химеричната Офелия, момичето-книга, и заточила ме в този уютен, миришещ на зеленчукова супа ъгъл?
Студентът-медик си имаше име. Казваше се Миша и това име стана твое. Ти облече това име като чужд шинел, като чужда шапка и чужди галоши, които толкова вълшебно ти прилегнаха, сякаш ги беше носил цял век.
— Миша! — викаха ме съкурсниците и съкурсничките — къде по-малко наблюдателни от вдовицата- мъжкарана с мустаци под големия сивосинкав, типично гренадирски нос.
А аз отговарях. Какво друго ми оставаше? Само да бях опитал да не отговоря или простодушно да си призная, че аз не съм аз, а друг, попаднал тук с помощта на сила, за която нищо не е казано в учебниците по физика и химия.
Някой ме наричаше фамилиарно „Мишка“ и ме удряше по рамото, вземайки пари назаем, но без да ги връща. А други безкористно ги привличаше моята слава — все пак бях лежал в затвора и без малко да ме разстрелят. За мен писаха вестниците като за опитен конспиратор, съумял дълго да води за носа
