подписа протокола. Предпочете смъртта пред безсмъртието, което остана там, в другото време, в бъдещето, така странно и парадоксално, оказало се за него само минало. Впрочем не е ли все едно за човека, когото утре ще отведат, за да го поставят до тухлената стена. Времето в същност е безкрайно и колко нищожен изглежда този кратък промеждутък от раждането до смъртта!
Той можеше да изпита тази безкрайност, да се слее с нея, нали науката и обществото му бяха предложили безсмъртие. Но се отказа и сега чакаше своя край.
Засега беше тук. Чувах гласа му и виждах лицето му, които скоро трябваше да изчезнат, и той продължаваше да ме гледа с интерес, като че не той, а аз бях загадката.
Мълчах. Той също мълчеше, навярно мислено оглеждаше своя живот, а може би и съжаляваше за своя избор. Или ако говореше, то бе само за най-незначителни неща, с които е по-леко да се разделиш, напускайки завинаги света на предметите, явленията и формите. А после настъпи нощ и той заспа, или само се преструваше на заспал.
Аз също заспах. И може би сънувах, а може би се обърна страницата на странната книга, в която някой ме беше заключил и загубил ключа. Страницата се обърна и аз отново се оказах в това свое съществование, в което не искаше да повярва следователят и скептикът Артемий Фьодорович Новиков. Аз отново стоях в градината, а до мен беше Красавеца Стронг. Той държеше в ръка разтворения чадър. Ръмеше дъжд. На две крачки от мен беше момичето. То стоеше под дъжда в лека лятна рокля.
— Вие книга ли сте? — попитах аз момичето.
— И да, и не. Но това няма значение. Аз ви помогнах да попаднете в килията на томския затвор, но това е своего рода изпит, който сте длъжен да издържите. По време на вашето пребиваване на звездите тук, на Земята станаха известни промени. За вас е още рано да узнаете за тях.
Тя стоеше под дъжда. А този чудак Стронг държеше чадъра, като че можеше да закрие с него леещото се върху нас небе.
Лееше се, лееше се, лееше се. Капките дъжд струяха по лицето на момичето, сякаш тя беше скулптура.
Тя стоеше под дъжда, а до нея стоеше електронният Спиноза или високомолекулярният Хегел с чадър в ръка. И аз помислих отначало, че всичко това ми се присънва — дърветата, оживялата скулптура и изкуственият Хегел с разтворен чадър в ръка, но дрехите ми бяха съвсем мокри и започна леко да ме втриса.
— Защо съм тук? — попитах аз Офелия.
— А защо трябва да бъдете там? Виждам, че горите от нетърпение да се върнете в своята килия!
— Как попаднах там? Защо? Не съм се отказал от безсмъртието, както съседът ми по килия Синеусов. За какво бях заточен в друг век?
Лицето на момичето бързо започна да се променя, особено очите, и започна да ми се струва, че до мен стои вече не тя, а светофар, светофар в лека лятна рокля. В едното голямо моминско око се запали червена електрическа светлина, а другото се затвори. Червеното око ми намигна.
— Вие не трябва да знаете за това — достигнаха до мен тихите думи. — Още не му е дошло времето.
А дъждът се лееше ли, лееше. Чуваше се звън и плясък. А ние стояхме на едно място — електронният Спиноза със своя чадър, приличащата на оживяла статуя Офелия и аз.
— Нима тук, поя дъжда, е по-лошо — попита Офелия, — отколкото там, в килията, която сега е вече единична? Вашия съсед го разстреляха.
— Не, тук все пак е по-добре… Но нима аз няма повече да се върна там?
— Вие скоро ще се върнете. Дъждът ще свърши и вие отново ще се озовете там. Затова молете съдбата дъждът да продължава.
— Колко ли може да продължава? — попитах аз. — Вие сте съвсем мокра. Жал ми е за вас.
— Съжалявайте по-добре себе си. Мен няма нужда да ме съжалявате. Аз съм книга.
— Вие сте книга? А аз кой съм?
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Защо?
— Защото е много сложен. И във всичко това няма логика. В някои часове вие сте човек, а в други — знак.
— Знак?
— А защо пък не? Щом като се превърнахте в един от персонажите на книгата — значи, станахте символ. Нима актьорът, който е изпълнявал роля в старинен театър или кино, не е ставал символ, знак? Впрочем нека не се впускаме във филологически тънкости. Как ви харесва щабс-капитанът?
— Щабс-капитанът? Тия дни ми заяви, че има намерение да публикува моите показания от свое име като научнофантастичен роман. Омръзнало му да работи в контраразузнаването. Не ме отпращайте при него, оставете ме тук.
Погледнах Офелия. Тя започна да се променя като в приказка, като заприличваше все повече и повече на Клава, която беше очаквала моето завръщане на Земята и така и не го дочака.
— Вие действително ли сте книга?
— Колко пъти вече ме питахте?
— Но щом като сте книга, значи, не сте човек?
— На този въпрос може да отговори не логиката, а само чувството. Какво ви говорят вашите чувства, като ме гледате?
— Говорят ми, че сте прекрасна. Вие сте реалност и съновидение. Но защо наричате себе си книга? Книгата е вещ, предмет.
— Мислите и чувствата не трябва да бъдат наричани предмети.
— Нима вие сте само мисъл? Та вие сте живо момиче, късче смееща се плът. Мисълта е безплътна. А вие имате сини, насмешливи очи, закръглени ръце, вирнато носле и устни, нагласени в усмивка.
— Ту ме няма — каза тя, — ту ме има. Аз съм като приказка. След няколко секунди ще изчезна и вие отново ще се озовете в хиляда деветстотин и деветнадесета година в град Томск.
6
Страницата отново се обърна. И аз отново седях лице в лице с щабс-капитана.
— Аз искам малко да се разсеете — каза Новиков. — Това ще облекчи страданията ви, ще ви даде възможност да се забравите. Аз също се забравям, когато слушам вашия разказ. Вчера вечерта препрочетох вашите показания. Бълнуване… Откъслеци от сън, а не протокол. Как да го покажа на началството? Как да му обясня това, което не мога да разбера сам? Какво общо има тук двадесет и вторият век, когато всичките ваши особености съвпадат с особеностите на някой си Покровски Михаил Дмитриевич? Аз ви показвах снимката му. Какво по-убедително има от снимката? Разбира се, ако вие съумеете да докажете, че не сте Покровски… Но вас ви арестуваха на тази улица, в този дом, където живееше този студент. Затворническият лекар ви прегледа заедно с психиатър. Подозрението, че сте психично болен отпада. Остава да направим равносметка и да поставим точка на вашето проточило се дело.
— Аз съм готов на всичко.
— Вие може да сте готов, затова пък аз не съм. Понякога ми се струва, че двамата сме станали жертва на някаква неразбория, логическа грешка. И тогава започвам да мисля, че вие сте действително човек от друга епоха, попаднал в нашия век.
— Не — отговорих аз. — Аз съм Покровски.
— Я оставете, не се правете на глупак. Не е толкова важно кой сте вие — Покровски ли сте, или не сте Покровски. В протокола аз вече написах, че вие сте Покровски. А протоколът е вашата съдба. Но сега няма да говорим за края, а ще се върнем към началото. Разкажете ми за вашето минало.
— За чие минало? За миналото на Покровски?
— Не, за вашето. Разкажете ми за планетката, на която сте били. Опишете фауната, флората. Само че, знаете ли, всичко подред. Като в учебника по география. С изображението на тапир. Колко ми харесваше този тапир, когато бях гимназист. Кажете, там, разбира се, не се въдят тапири, нали?
— Не се въдят.
