връзка с червения партизански отряд на Лубков.
— Кой ни подозира?
— Колчаковското разузнаване.
— Какво ще стане с нас?
— Нищо особено — отговори той спокойно, — сигурно ще ни разстрелят.
— За какво? — попитах аз.
— Смешен човек сте вие. За какво? За нищо. Нима честните хора ги разстрелват за нещо? Вие търсите логика, причини, следствия. Няма да ги има. Впрочем допускам, че те все пак ще се появят. Но прекалено късно. След като ни разстрелят.
— И вас също? — попитах аз с известна надежда. — Вие ми казахте, че сте знак.
— Е и какво от това? Аз мога да се представям за знак в друга обстановка. Тук никой няма да ми повярва. Тук на нищо не вярват. Тук разпитват, бият, а после разстрелват. Разстрелват без съд.
— Но все пак вие знак ли сте, или човек?
— Това няма никакво значение, ние сме в такава епоха, когато знаците и символите са заемали все още скромно място. Кой ще ми повярва, ако кажа, че не съм човек, а само символ, че аз съм само привиден, а не съществувам. Вече изпитах физическо страдание, болка. Биха ме и ме разпитваха, докато вие спяхте тук, в килията. Ето и доказателствата. Вижте, избиха ми два зъба.
Той отвори уста и ми показа разкървавеният си венец.
— Но вас сигурно ви боли? Имате кръв! Значи, вие не сте знак, не сте символ, а човек.
— Да, тук се превърнах в човек.
Полека-лека свикнах с полумрака, който цареше в килията. През малкото решетъчно прозорче едва се промъкваше дневната светлина. Изглежда, се намирахме в подземие.
Баналното е по-реално от прекрасното. Чиновническата канцелария, гарата, вмирисаният на мишки килер, болничното легло, мъждиво осветеният коридор и в края на краищата затворническата килия са много пъти по-достоверни от сенчестата гора или лятната прохладна горичка, затворена в дефилето.
Гората и дефилето ви отвеждат в мечтата, в съня, чиновническата канцелария или килията със своята осезаема и обоняема реалност не ви дават да излезете извън времето, някъде на простор.
Аз чувствувах не само със зрението и обонянието, а с цялата си кожа, с цялата си същност, непоклатимото съществование на тясната килия, в която изведнъж се бях озовал.
— Може би е време да прелистим страницата? — попитах аз своя спътник и съсед.
— Не, гълъбче — отговори той насмешливо и скръбно, — страницата няма да се обърне. Романтиката за нас двамата свърши, започна нещо друго и от него не можеш да се скриеш, да избягаш.
И действително нямаше къде да се скриеш даже от самия себе си. В килията бяхме двама. Засега двама. Понякога оставах сам. Моя съсед го извеждаха на разпит. Извеждаха го мълчаливо, без да го именуват. Но веднъж го назоваха.
— Синеусов! — викна му надзирателят. — Ти какво, не можеш ли да станеш?
Той действително не можеше да стане. Предния ден го бяха били силно.
Отвеждаха го и тогава оставах сам. Седях и чаках, чаках и кога ще го доведат. След разпита той не беше в състояние да говори. Лежеше мълчаливо. Веднъж ми каза:
— Вие също ще се запознаете скоро с този щабс-капитан. Той няма веднага да започне да ви бие. Отначало ще ви декламира стихчета — собствено производство. Изслушайте съвета ми. Не ругайте стихчетата му. И не се представяйте за човек от двадесет и второто столетие.
— А вие действително ли сте Синеусов? — попитах аз.
Той учудено ме погледна.
— Вие повторихте въпроса, който ми зададе той.
— Кой?
— Следователят. Щабс-капитанът Новиков.
— Значи, той се съмнява?
— В природата не съществува такъв предмет или факт, в който щабс-капитан Новиков да не се усъмни. Но неговият скепсис ми струва много скъпо, по тялото ми няма здраво място.
— Вие не отговорихте на въпроса ми. Действително ли сте Синеусов?
— Така ме нарича следователят. За него аз съм Синеусов. Опитах се да го отрека на първия разпит и след това ми се наложи да плюя кръв. Когато се съглася с него и му кажа, че съм Синеусов, ще ме разстрелят.
— Защо?
— За нелегална връзка с партизанския отряд на Лубков.
— Но кой сте вие в действителност?
— Знак.
— Знаците не плюят кръв. И не стенат.
— Зависи какви знаци. Но достатъчно! Уморих се от въпроси и разпити. Ето вече втори месец ми преобръщат вътрешностите наопаки. Лека нощ!
— Лека нощ! — казах аз.
Като че в затворническата килия нощта можеше да бъде лека.
4
С леко движение на ръката щабс-капитанът ми протегна отворена табакера, натъпкана с цигари.
Ръката, миризмата едва ли не на дамски парфюм, разтворената табакера и синята струйка дим, излизаща от почти момински нежните ноздри на щабс-капитана — всичко това засега съвсем не изглеждаше клопка, нагласена, за да ме хване. И все пак аз си спомних за едно лукаво растение, което бях видял още в детските си години в ботаническата градина, растение, което, макар да бе забило корени в топлата земя, допълнително се занимаваше с това, да примамва насекомите, а после бавно да ги смила в своето далеч несъвършено подобие на стомах.
Нещо двусмислено-противоестествено усещах и сега, сякаш се бях върнал в далечното минало и отново разглеждах загадъчното растение. За да помирят свръхнормалното с обикновеното, хората измислят названия. Коварното растение имаше красиво латинско наименование. Бях го забравил.
Щабс-капитанът, за да ме помири със себе си, също побърза да се назове.
— Артемий Фьодорович Новиков — каза той с извънредно ласкав и дружелюбен глас, — а вие?
Аз не отговорих.
— Вземете си цигара. Английска. Вие знаете ли английски език?
— Аз знам десет езика — казах аз, — десет земни. И един небесен. Езика, на който разговаряха с мен на една малка планетка, съвсем различна от Земята. Но вие, изглежда, не ми вярвате?
— Защо? — Щабс-капитанът, изкусно действувайки с ноздри, изстреля към мен дълга струйка дим. — С удоволствие ще повярвам. Вашият съсед по килия също ме убеждаваше, че по някакъв начин е попаднал тук от бъдещето. Наложи се да проуча романа на Хърбърт Уелз „Машината на времето“. Четох го с удоволствие. И даже, знаете ли, съм благодарен. Ако не беше той, може би нямаше да ми се удаде случай да го прочета. Но четенето си е четене, а работата — работа. Доколкото ми е известно, вие сте студентът от Медицинския факултет на Томския университет „Михаил Дмитриевич Покровски“. Завършили сте томската частна гимназия. Разкажете ми, по какъв начин се оказахте участник в нелегалната дейност?
Аз се улових, че в същност с интерес слушам щабс-капитана. Струваше ми се, че с помощта на неговите думи получавах битие, ставах това, което ми беше съдено да стана в този удивителен свят. Имах собствено име, бащино и фамилия. Имах минало и настояще, но бъдеще, изглежда, нямах. Още незапочнал разпита, следователят ми каза, че по всяка вероятност ще ме разстрелят. Съобщи ми го с поверителен глас, снижавайки го почти до шепот, и приближи към мен своята гланцирано пробляскваща глава, своята млада, ухаеща на английски цигари уста, като че бързаше да ми съобщи тайна. С интонацията на гласа си и с изражението на изведнъж променилото се и пребледняло лице, той сякаш подчертаваше, че ми има доверие, и изведнъж започна да се държи така, сякаш беше мой съучастник, готов да ми помогне с нещо и може би даже да ме спаси от разстрела.
Като ту навеждаше мътните си сънливи очи и поглеждаше в лежащите на масата книжа, ту ги вдигаше
