— А сега от какво се състоят?
— От време. И от нищо друго.
3
И отново небето се покри с облаци. Чу се гръм. Изкуственият Спиноза пак разтвори чадъра си.
— По-бързо обърнете страницата — каза той.
И страницата (нека условно да я наричаме страница) се обърна. А може би започна нова глава.
Пред нас се разкри утринен, свеж и доста приветлив свят.
Моят поглед се спря върху планината. Откъде се беше появила тази планина? Преди пет минути я нямаше. Но действието бързаше. Някой невидимо и безшумно подреждаше декорите. Но кой, кога и как беше превърнал тези декори в природа? Кой беше съживил багрите и беше дал на всичко мирис?
Планината беше синя и прохладна като облак. Между тъмните лиственици и светлите брези, гърмейки, звънтейки и ромолейки, вече бързаше нанякъде рекичка. Край жълтозелен мокър камък стоеше марал2 и пиеше наклонил приличащата си на храст глава. Може би той също беше в таен съюз с невидимия режисьор, постановчика на тази приказна феерия-панорама, както и тези лиственици и ириси, и цветовете на еленовата трева върху скалата, изпускащи такъв опияняващ мирис?
Въздухът беше гъст и сладък като мляко от марал.
— Това било ли е, е или ще бъде? — попитах аз електрическия Кант.
Красавеца Стронг се усмихна.
— Това е било — каза той.
— Но ако е било или ще бъде — възразих, — защо продължава?
— Тук битието има друг ритъм, впрочем съзнанието също — каза Стронг и показа с пръст пътеката.
Там вече стоеше човек с мушама и приветливо ми се усмихваше. Колкото по-внимателно се вглеждах в него, толкова повече ми се струваше, че вече съм го срещал някъде.
— Кой сте вие? — го попитах.
— Засега още никой, — отговори ми той.
— Как да разбирам това?
— Не избързвайте. Дайте възможност на нещата да намерят своето място. Бързате ли?
— Да кажем, че бързам.
— Все пак не ви съветвам да бързате. Нататък нищо хубаво не ви очаква. Ако държите да знаете, вие сте попаднали в клопка. Кажете, чели ли сте Новалис?
— Не, не съм го чел.
— Аз също не съм го чел.
— Тогава защо питате?
— За да зная с кого си имам работа.
Той започна напрегнато да ме гледа, след това се озърна и ми намигна. Още веднъж се огледа и още веднъж ми намигна.
— Кажете — изведнъж изтърсих аз, — вие не сте ли роднина с този пътен знак, който ме предупреди за заплашващата ме беда?
— Да — тихо отговори той, — аз също съм знак. Но съм станал вече почти човек. А вие от човек скоро ще се превърнете в символ. — Той се разсмя. — Не се огорчавайте, възможно е само да се шегувам. Но не биваше да поръчвате тази книга, ако искахте да останете такъв, какъвто сте.
— Кой сте вие?
— Вече ми зададохте този нетактичен въпрос.
— Но вие не ми отговорихте. Кой знае защо не отговорихте. Кой сте вие?
— Аз съм знак.
— А какво е това?
— Не задавайте наивни въпроси. Не сте дете.
— Виждате ли… Аз дълго отсъствувах. Бях на звездите. По време на моето отсъствие на Земята нещо е станало. Кой знае защо го крият от мен. Някак отстрани подочух, че в човешкото съзнание се е вмъкнала чужда мисъл… Истина ли е това?
— Засега ще премълчим. Никой не ме е упълномощил да издавам тайни, за които още не сте узрели.
— А кога ще узрея?
Той се разсмя. И маниерът му да се смее ми се стори познат. Кого ми напомняше?
Започнах мислено да прехвърлям наум и в паметта си всички свои познати. Това беше своего рода игра. Аз забавлявах себе си с тази игра още там, във вакуумите на Вселената, насаме със себе си и ужасното мълчание, непожелал да се въплътя в предметите на безформения и без временен свят. Апелирах към своето минало, като го приемах за опорна точка. Търсех себе си, като че се съмнявах в собственото си съществование.
Сега стоях в жива и прелестна гора, изпълнена с ухания, шумолене, птича песен, звън на удряща се в камъните планинска река. И все пак се нуждаех от опорна точка.
— Не намирате ли, че приличам на вас? — попита ме непознатият.
— Да, сега и аз забелязах приликата.
— Е, и какво? Случвало ми се е да срещам хора, приличащи на мен. Действително това не се е случвало често. И не бих казал, че това изключително ме е радвало или пък забавлявало. Винаги ме е затормозявало. Хората охотно допускат повторението и подобието на всичко — на вещи, събития, лица. Но…
— Не се доизказвайте. Разбирам всичко.
— Моята прилика с вас би трябвало да противоречи на логиката.
— Логиката няма нищо общо с това — възразих аз, — работата тук е по-скоро в чувствата. Няма нищо по-страшно от това, да видиш себе си и изведнъж да разбереш, че е само подобие, игра на случая…
— Игра на случая — прекъсна ме той, — вие се изразихте пределно точно. Случаят неведнъж ще си играе с вас, след като имахте нещастието да попаднете в света на знаците.
— Как се нарича това, за което вие говорите сега?
— Никак.
— На̀ ти сега. Както се казва, обяснихте ми.
— Всички предпочитат да не го наричат никак. За всичко това още не са намерили название. За първи път човешкият знак — тази почти детинска филологическа страст към назоваване — се оказва безсилен. Това няма название, защото няма дума, способна да улови и предаде същността му. Някога нещо далечно, много далечно сходно са наричали „четене“. Но уви! Вие не сте просто читател, винаги в състояние да се откъсне от страниците и да затвори книгата. Опитайте да се откъснете. Излезте от света, където попаднахте заради собствената си непредпазливост. Не, това няма да ви се удаде, както не се е удавало и на други. Сега вие в същност сте знак.
— Аз — знак?
— Докажете ми, че не е така.
— Но около нас светът е жив. Гора. Река. Ето аз протягам ръка и докосвам дървото. Това е бреза. Такава бреза не може да има нито в книга, нито в сън.
— Е, добре. Вие почти ме убедихте. И вие не сте знак, и аз не съм знак. Ние сме обикновени хора, попаднали в необикновени обстоятелства. Но от това на двамата няма да ни стане по-леко. Обърнете страницата.
— Аз не виждам никаква страница.
— Мислено я обърнете. Не искате ли? Но ето, тя вече сама стори това.
Междувременно декорите се смениха. Вместо синьото небе и също така прозрачната рекичка, засенчена от листвениците, аз и моят странен събеседник се оказахме обкръжени от сиви дебели стени, в душен полумрак.
— Къде сме? — попитах аз събеседника си.
— В томския затвор. Сега е хиляда деветстотин и деветнадесетата година. Подозират ни в нелегална
