отново и се вглеждаше в мен, той ми разказваше кой съм бил аз, преди да попадна в килията. Талантлив режисьор, той сякаш ме подготвяше за ролята, която трябваше да играя няколкото недълги дена, които ме отделяха от развръзката.
Спокойно, без да бърза, като обвиваше себе си и мен със син облак цигарен дим, той описваше моето детство и юношество, частната гимназия, помещаваща се зад стените на манастира, редом с килиите на монасите. Внимателно беше изучил моя живот, преди да ме извика на разпит. Но това, което той знаеше за мен, аз не го знаех.
След това започна да разказва за себе си. Гласът му стана откровено-доверчив, а очите му внезапно просветляха, станаха почти детски. През военната униформа на офицера вече прозираше гимназистът, изглеждаше като облякъл на шега мундира на батко си. С необичайно изкуство той отхвърляше от себе си бремето на жестоките години, бремето на своя опит и се завръщаше там, където пребивавах и аз — в детството, в юношеството, в изчезналия свят, в дъното на който беше толкова уютно.
Той също беше учил в тази гимназия, но я беше завършил три години по-рано. Сега, като че хванал ме за ръка, ме водеше там, в младостта, в детството, в нашия общ свят, където беше толкова хубаво и нищо не ни заплашваше освен шарката или в най-лошия случай скарлатината.
Частната гимназия… Приличащ на Антон Павлович Чехов, класен ръководител с пенсне с черно шнурче, преметнато зад учителското ухо, среден размер, привикнало към глъчката на междучасието и винаги внимателно изслушващо провинилия се гимназист. Слугата-възпитател с лошо избръснато лице, в широки, винаги измачкани панталони, водеше гимназистите на сутрешна молитва. И сам господин директорът, либерален и благовъзпитан човек, при това преподаващ словесност и притежаващ една слабост: на изпит обичаше да изчопля от изпадналия в беда гимназист от по-горен курс какво е искал да каже Николай Василиевич Гогол със своята странна повест „Нос“.
Действително какво ли е искал да каже този Гогол, когато е описал как носът слязъл от лицето на дребния чиновник и надянал вицмундир, започнал да се разхожда по Санкт-Петербург в лакирана карета? Милият, добър Гогол, нима той е бил в заговор с безжалостните словесници, които поставяха клопки от този род на изпитите?
Щабс-капитанът се разсмя. Той сам бил станал жертва на експеримента на великия руски писател, като не съумял да разясни на изпита при директора-словесник намеренията на отдавна починалия класик.
Да, той бил станал жертва на коварния въпрос и сега искаше да знае дали случайно и аз не бях попаднал в същата тази яма, изкопана от класика, в сътрудничество със словесниците? Ако ми се е било удало по някакъв начин да избягна това, той щял да се радва да…
Възпоминанията за юношеството и гимназиалните години, изглежда, увлякоха моя следовател. При това той не бързаше. Пред него лежеше лист хартия, лист все още безгрижно чист и сякаш обещаващ, че ще си остане така незапълнен.
Но изведнъж, като че със завъртване на невидим ключ, щабс-капитанът затвори детския си ад, а заедно с нето и Гогол, стария словесник и добрия класен ръководител с чеховско пенсне. Лицето на щабс-капитана стана извиняващо се. Времената станаха лоши. Там е цялата работа. И аз бях длъжен да разбера, че Артемий Фьодорович Новиков е виновен за това не повече от мен.
А кой все пак беше виновен? Не е възможно да се е случило така, че времето само да е пожелало да стане лошо и ни е разделило нас, хората, учили някога в една и съща гимназия?
— Вие ме убеждавате — попита ме щабс-капитанът и гласът му изведнъж стана метален, — вие ме уверявате, че цели петдесет години сте прекарали далеч от Земята?
— Не петдесет, а само една година. Но тук, на Земята, действително са минали много повече. Случвало ли ви се е да чуете нещо за Алберт Айнщайн?
— Айнщайн? Разбира се, разбира се! Също член на вашата нелегална болшевишка организация, напи?
— Не, велик немски физик. Създател на теорията на относителността.
— И какво от това? Като че физикът не може да бъде болшевик.
— Той не е тук. Живее в Германия.
— Тъкмо оттам дойде заразата. Но какво искате да ми кажете с този физик?
— Искате ли да ви обясня теорията му?
— Не! Не! Ненавиждам математиката. По-добре да пофантазираме, както фантазираше тук вашият съсед по килия. Този болшевик освен бъдещето нищо друго не признава. Бъдещето ще бъде или пък не. А настоящето вече е. И от него не можеш да се скриеш, да избягаш. Аз виждам, че вие също сте своето рода Жул Верн. А нашият словесник-либерал разбираше от художествена литература. Същия този Жул Верн той презираше заради наивитета. Какъв по дяволите полет на Луната, когато не умеем да се оправяме още в земните работи? И ето попаднах вместо на Луната в контраразузнаването, а вие — в затвора. И кой ни доведе дотук? Вашият Жул Верн. Никой друг. Подмами ни с мечтата си за бъдещето. Но стига за Луната, достатъчно! Да се върнем на Земята. Съдено ви е да бъдете разстрелян. Това е аксиома. Дълго време не можех да разбера какво е това аксиома. Но математикът в гимназията ми обясни. „Човекът е смъртен — каза ми той. — Ти, Новиков, си човек и затова ще умреш.“ Ето защо за мен математиката е свързана със смъртта. Искате ли да запалите? Ах, да! Забравих. Във вашето далечно столетие всички ще бъдат непушачи и трезвеници като в романите на Жул Верн. А сега по същество. Срещал ли сте се с Лубков?
— Не, не съм се срещал.
— Не хитрувайте. Говорете истината. Какво знаете за Лубков?
— Нищо. Пък и откъде мога да зная? Вие знаете откъде съм дошъл.
— Откъде сте дошъл — не зная! А къде и кога ще отпътувате — ми е известно. На мен и на господа бога, а не на вас.
— Не ме плашете. Не се страхувам от смъртта. Живеех редом с нея, когато летях почти със скоростта на светлината във вакуумите на Вселената.
— За Вселената после, а сега разкажете за вашите връзки. На нас в същност ни е известно почти всичко, но тук-таме нещичко ни се иска да проверим, да сравним. Следствието, знаете ли, е също наука.
Страницата се преобърна. И аз отново се оказах в килията, където ме очакваше Синеусов, обвиняван също в нелегални връзки с червения партизански отряд на Лубков.
— Биха ли те? — попита ме той.
— Не. Засега ми се размина. Уверява, че сме учили в една гимназия.
— Боя се, че това е хватка. Мен например ме убеждаваше, че много добре познавал моите родители. Напразно се опитвах да го убедя, че не съм имал такива.
— И какво? Вие действително ли не сте имали?
— Това нека изяснява щабс-капитан Новиков. Моята задача е да остана загадка. Наистина това няма да ме спаси от разстрела.
Така ние си подхвърляхме фрази, той и аз, желаейки да измамим времето и себе си. Но времето си вървеше ли, вървеше и делото се придвижваше към развръзката.
Веднъж, като се върна в килията след поредния разпит, Синеусов каза:
— Тия дни ще ме разстрелят. И преди да си отида от тази килия завинаги, искам да разкрия една тайна. Вие трябва да знаете защо и за какво ние с вас се оказахме тук. През годините на вашето пребиваване на звездите, на Земята се случи едно необратимо събитие. Човешкото общество извърши непоправима грешка. Науката, въведена в съблазън от чуждопланетния разум, подари на хората безсмъртие. Вие сами, надявам се, ще съумеете да оцените следствията от този двусмислен подарък. Излизайки зад пределите на времето, хората се превърнаха в символи, почти в знаци. Аз категорично се отказах от преустройване на клетъчната информация. И затова бях изпратен в миналото. А защо сте изпратен вие? Засега това ми е неизвестно. Но ето как се оказахме тук.
5
Синеусов… С това име го наричаше следователят и така беше обозначено в протокола. В края на краищата той призна, че е Синеусов, бивш матрос от Черноморския флот, който се крие под различни прякори и се занимава с дейност, за която му е съдено да бъде разстрелян. Признавайки се за Синеусов, той
