— Напразно. На мен много ми се искаше да се въдят. Цял живот съм си мечтал да видя тапир, но не на картинка, а в естествена обстановка. Но не ми се случи. Отначало гимназията. После горскопромишлената кантора. После юнкерското училище. После гражданската война… А там на вашата планетка как е? Воюват ли, или не? Има ли бели и даже червени? Но след като не се въдят тапири, тя малко ме интересува. Значи, вие действително сте били там?
— Аз съм бил. Но вие няма да бъдете.
— Затова пък аз ще живея. Дълго ще живея. Ще си намеря жена, такава една пухкава, апетитна женичка. Ще спя с нея. Ще плюскам хайвер, супа от чига, ще пия сутрин какао, а вас в други ден ще ви разстрелят.
Тези думи още звучаха в ушите ми, когато ме отведоха в килията. Не заварих Синеусов. Леглото му пазеше вдлъбнатината на тялото му. Той току-що е бил тук. Но вече го нямаше. И никъде го няма. И никога вече няма да чуя тихия му глас, приличен на шепот.
Съвсем неотдавна той ми говореше за това, че има хора, има и знаци и никак не е лесно да ги отличиш. И при това той се разсмя, разсмя се, сякаш без да иска, и започна да кашля, за да скрие своя смях. Наистина нали е много смешно, че понякога знакът много трудно се различава от човека?
— Щабс-капитан Новиков — каза Синеусов, — това е типичен знак. Символ.
— Символ на какво? — попитах аз.
— Символ на това, че две по две е четири. Виж ако две по две беше не четири, а пет, то щабс-капитан Новиков щеше да бъде невъзможен.
— Но тогава би било невъзможно всичко, в това число и ние с вас.
Той не отговори. Изглежда, внезапно осенилата го мисъл го беше измъкнала от настоящото мигновение и го беше отнесла извън пределите на килията. Малко по-късно той повтори:
— Новиков това е знак. Той е равен сам на себе си.
След това настъпи тишина.
7
До разстрела оставаше само една нощ. Една нощ и една сутрин. Но Офелия все пак си спомни за мен. Спомни си през нощта, когато до утрото оставаха няколко бързи часа.
Аз се събудих, но не в затворническата килия, а в гората, на тази далечна и мила планета, за която разказвах на щабс-капитана.
Чувствувах се необичайно леко, сякаш бях попаднал не в бъдещето, а в миналото, в своето далечно и завинаги изгубено детство.
Планетата разговаряше с мен като бавачка. Тя ми разказваше приказки и ми пееше песни. Аз я слушах. Ту ласкав майчински глас, ту шепот. За какво ми шепнеше? Все за същото: че тя, тази планета, е моята майка.
Нейният глас беше далечен, а шепотът й — близо до мен, сякаш тя беше и там, и тук, тук, на разстояние колкото една протегната топла и лека женска ръка. Аз усещах докосването на пръстите и мириса на косите й, но нито веднъж не я видях. Пред мен бяха води, пътеки, клони и птици. Тази гора беше като поема, живо и трепетно съчетание на вълни, клонки и птичи гласове. Когато стъпих на непозната пътека, аз вече знаех, че пътеката няма да ме отведе никъде от самия мен, както ставаше в детството ми, когато ме обкръжаваха роднини и близки, и навсякъде, където и да попаднех, бяха ласкавите ръце на майка ми.
Удивителен свят. Тук нямаше хора, но не чувствувах самота.
Хората се появиха по-късно. Макар че ги виждах за първи път, ми се струваше, че някога съм ги познавал, че ги е изпратило тук моето детство. Обръщайки се към мен, те ми говореха на „ти“. В това не се чувствуваше никаква фамилиарност.
За първи път през целия ми живот почувствувах загадъчния смисъл на тази изтъркана като стара монета дума. През привичното съчетание на звуците едва се открехна тайна — може би една от най-дълбоките тайни на битието.
Те сложиха на очите ми превръзка, за да не мога да ги виждам.
Аз се оказах в тъмнина. Гласовете замлъкнаха. И изведнъж чух шепот.
— Кой шепне? — попитах аз. — Кой говори в тъмнината?
— Аз — отговори женски глас.
— А коя сте вие?
— Биосферата на тази планета — каза някой с удивително мелодичен и безкрайно познат женски глас.
— Биосферата ли? Но защо имате гласа на моята майка, която отдавна е мъртва? Нейният гроб е далеч оттук. На Земята. Защо вие произнасяте думите със същата характерна интонация, с която ги произнасяше и тя?
— Аз също съм майка — каза тя.
— Но не моя.
— Аз съм майка на всичко, което живее тук и диша. Аз съм майка на реките и облаците, птиците и дърветата.
— Но защо имате гласа на майка ми?
— Не зная. Искате ли да изпея песента, която пееше вашата майка?
— Изпейте я. Но първо свалете превръзката от очите ми. Искам да ви зърна.
Тя свали превръзката от очите ми.
8
Тя свали превръзката от очите ми и аз видях светлина, червения огън на светофара.
Стоях на кръстовището на нощната улица, недалеч от същия този канал, където честичко се разхождахме с електронния Спиноза.
Металният стълб, който се издигаше до самата вода, започна да ми намига със своето червено електрическо око. Металният стълб имаше почти човешка ръка. И с тази ръка той ме подмами, поканвайки ме да се приближа.
— Ти какво, не знаеш ли езика на пътните знаци? — попита ме той с хрипкавия, пресипнал глас на уличен пияница. — Или си се възгордял и не искаш да бъдеш комуникативен? Напразно. Но ако не знаеш символиката на знаците, аз ще поговоря с теб на вашия несъвършен и неточен човешки език. Аз съм вещ. Разбираемо ли е за теб това? Аз съм вещ, но съм по-мъдър от теб. Виждам, че не си съгласен. Не си съгласен с мен и бързаш да отминеш? Но аз ще те задържа. Това е мое задължение, да задържам онези, които прекалено бързат. Свят дълг. Обикновено малко ме интересува кой и за къде бърза. Едни бързат за среща с приятелка, други към себе си, за да си починат или да се развличат. Ти бързаш на среща със смъртта. До сутринта остават само няколко часа. А на сутринта трябва да те разстрелят. Между твоя разстрел и теб стоя аз със своето червено око. Аз ти мигам, аз не те пускам, аз ти говоря: „Почакай! Почакай!“ Заради мен ти можеш да закъснееш за разстрела. Колчаковите палачи не подозират къде си сега. Те мислят, че си в затвора и доспиваш последните си часове. Доспивай! Доспивай! Спи! И мисли, че сънуваш сън. В съня ти с теб разговарят пътните знаци. И пътят, на който стоиш, ни води към продължението на живота ти, а не към края до тухлената стена, в глухата задънена уличка, където те очаква, потръпвайки от студ, отделение войници, неволни твои палачи. В паласките им има патрони. И във всеки патрон е завършекът на твоята съдба. Но не примигвай, не примигвай, моля те, и не трепери. Аз те задържам за твоята екзекуция и може да се случи така, че да закъснееш. Ще дойдат за теб, но на затворническата постеля няма да те намерят, сякаш си преминал през стената. Не бързай! Не трябва никога и за никъде да се бърза, още повече към своята собствена екзекуция. Защо мълчиш? Кажи ми няколко думи. Намигни ми, разсмей се и разбери, че на този свят няма нищо по-важно от символите, от знаците. Аз съм знак. Аз живея на пътя. Благодарение на мен пътят става жив. Не бързай! Нека бързат твоите палачи. Ние ще ги измамим и ще оставим празни ръцете им, които се протягат към шията ти. Сега ще ти кажа стиховете, които бе написал един необикновен поет: „Своето съществование прекъснал, в чужд живот да влезе се стремеше и само следващата страница понякога ще значи интервал…“
