белогвардейските ченгета.
Често притичваше момиче. Тя наричаше себе си Ирина и аз също я наричах така. Изглежда, между нея и този, когото аз играех, беше имало нещо. И това нещо очакваше продължение. Но продължение не следваше. Може би причина за това беше пребиваването ми в затвора, очакването на развръзката и мъчението?
Помня как Ирина, приближила своите пълни устни и черните си калмицки3, ухаещи на касис очи, очакваше целувка. Но целувката не бързаше. Зад стената кашляше със своя дебел глас вдовицата и този, който по-рано беше толкова решителен, този път не се решаваше, сякаш мустакатата вдовица можеше да гледа през дебелите облепени с тапети стени.
А няколко дена по-късно в калмицките очи на Ирина забелязах недоумение и даже ми се стори — дали не се е досетила, че съм реквизирал името на Покровски, неговия облик и неговата стая с етажерката и недочетената „Яма“ на Куприн, като съм получил разрешително от нечистата сила.
Тя втренчено ме гледаше и по нещо изведнъж заприлича на щабс-капитана Артемий Фьодорович, който, както вече знаем, на нищо не вярваше и във всичко се съмняваше.
— Ти съмняваш ли се? — попитах аз.
— В какво?
— Та аз не съм Покровски, не съм Мишка.
— Кой си ти?
— Таласъм. Актьор. Аз се преструвам. Мамя всички. Ето тази печка, хазайката, хлебарката и най-много от всички теб.
Тя се разсмя.
— Това вече си го казвал.
— Кога съм го казвал?
— Още преди ареста. Уверяваше ме, че ти не си ти и че сънуваш глупави сънища и някакви звезди и машини, които още няма, но ще има, и направения от метални отпадъци Спиноза и Хегел. И аз мисля, че всичко това някъде си го прочел. Признай, че си го прочел?
— Не, не съм го прочел аз. Мен ме прочетоха.
— Но за Спиноза даже ми хареса — говореше Ирина и очите й ставаха все по-калмицки, свивайки се от удивление — и за Хегел, който бил много здрав. Там всичко било здраво.
— Къде?
— Къде? Нима си забравил? В бъдещето. Ти искаше да пишеш роман за бъдещето. Написа три глави. И контраразузнавачите го взеха със себе си.
— Не съм писал роман.
— Не, писал си. Аз даже помня началото. Там имаше книга, която се превърна в момиче. И Спиноза имаше. Изкуствен философ.
— Нямало е такова нещо. Глупости.
— Не, имаше. Ти попита и момчетата. Съкурсниците си. И им го чете. За металния Спиноза имаше спор. Ще съумее ли машината да мисли? Ти ги убеждаваше, че ще съумее.
— Аз кой знае защо не помня.
— Ще си спомниш, когато му дойде времето.
Понякога Ирина ме отвеждаше в своята стаичка.
Половината стая заемаше шкаф. В шкафа висеше пола и плахо стоеше скелет, взет под наем от магазина за учебни пособия.
— И той е имал име — говорех аз, показвайки скелета.
— И даже бащино — смееше се Ирина, — бил е титулярен съветник.
— А как е попаднал при теб в шкафа?
— Виждам, че всичко си изпозабравил. Не само анатомията. Хазайката се обиждаше, че си забравил бащиното й име, когато си се върнал. Само аз не се обиждам. А ти беше забравил как се казвам. Когато дойдох, дълго ме гледа и кой знае защо ме нарече Офелия. Офелия, това е от Шекспир, нали? Тя обичаше Хамлет, а после от глупост се удави. Мислиш, че и аз ще се удавя заради теб ли?
— Не, такова нещо не мисля.
— Кажи, теб там, изглежда, са те били?
— Е, биха ме. Защо трябва да си спомняме за това. А ти затвори шкафа. Не искам скелетът да слуша всички тези глупости. Трябва и със скелета да се съобразяваме. Току виж, че оживее.
— Не, изглежда, че там здраво са те били. Понякога ми се струва, че са нарушили нещо в теб. Прекъснали са нишката, която те свързва с миналото.
— Не е имало никаква нишка — казах аз.
— Как така не е имало?
Аз отворих шкафа и посочих скелета.
— Той също е имал нишка. Но къде е тя сега? Той също е имал родители, а ние знаем ли нещо за тях?
— Стига — каза Ирина, — дай по-добре да се занимаваме с латинския.
— Ти и по-рано ми говореше така. Но вместо с латинския тук с теб се занимавахме с други неща. Само затвори отново шкафа, за да не наднича скелетът.
— Така да — зарадва се Ирина, — сега вече приличаш на себе си.
Обядвахме в студентския стол. Ирина, като играеше със своите калмицки очи, разказваше за себе си, за своите родители, братя, сестри и за това, как в нея, гимназистката — се влюбил възрастен човек, солидно, уважавано в града лице, с коремче и побеляла, старателно вчесана брада, собственик на сладкарница, който я черпел със сладки и шоколадови бонбони и я уговарял да избяга с него на края на света.
— А ти защо не избяга? — подпитвах аз.
— Страхувах се от директорката. В гимназията ни имаше строга директорка. Тя щеше да ме намери и накрай света, да ме замъкне при себе си в директорската стая и щеше да ме щипе. Когато тя се разсърдеше, започваше да щипе. И знаеш ли, никой не се оплакваше на родителите си от нея. Даже дъщерята на пристава. Всички толкова много се страхуваха.
В своите разговори с мен Ирина често се връщаше към спомените за сладките и шоколадовите бонбони, с които я черпело солидното уважавано в града лице с коремче и дълга брада.
— Убеден съм — говорех аз, — че с удоволствие би се омъжила за този солиден човек. За неговото коремче, брада и сладкарница.
— Разбира се, бих се омъжила — дразнеше ме Ирина, — за съжаление революцията попречи. Сладкарницата я реквизираха, а собственикът й избяга в Шанхай. Ето аз ти разказвам за себе си, а ти си траеш. Къде са твоите родители?
— Порядъчно далеч оттук.
— Какво искаш да кажеш с това? Да не са в Америка или в Африка?
— По-далеч — казах аз.
— По-далеч ли? Нищо не разбирам.
— Ще разбереш. Ще ти обясня. Ще ти обясня с две думи. Те още не са се родили.
— Разбирам. Ти си се родил по-рано от твоите родители. Това прилича на фантастичния роман, който беше започнал да пишеш. Вероятно щеше да го завършиш, ако не бяха контраразузнавачите. Те отнесоха със себе си началото. Помниш ли началото?
— Не, нищо не помня.
— В затвора са ти отнели паметта. А аз помня. Помня първите думи, с които започваше.
— Навярно глупави думи?
— Не. Не глупави, а странни. Искаш ли да ти ги припомня?
— Е, припомни ми ги, щом имаш такава памет. Латинския помниш лошо.
— Защото е латински. А твоето начало направо ми се е врязало в съзнанието. И още как. Момчетата се смяха. Своя роман ти започваше така: „Тя имаше очи, нос, уста и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.“
Когато Ирина произнесе тези думи, се почувствувах не на себе си. С труд се опомних. Ръцете ми трепереха. Поставих чашата с чай на масата, за да не я счупя.
