Като се обърна към непознатия и го огледа от главата до петите със своите калмицки очи, този път почти изскочили от цепнатината навън, тя със строг глас повтори своя въпрос:
— Кой сте вие? И как попаднахте тук?
— Аз съм Язвич. Застрахователният агент Язвич — отговори непознатият с изключително приятен, необикновено звучен, вежлив глас. — Язвич. Дойдох да застраховам вещите ви.
— Първо, аз нямам никакви вещи освен взетия назаем скелет. А него кой знае защо не го виждам. И, второ, сега е революция, гражданска война. И по тази причина никой не застрахова имуществото си. Всички застрахователни компании отдавна не съществуват.
Непознатият, назовал се застрахователен агент Язвич, разтвори ръце.
— Добре — съгласи се той. — Да допуснем, че сега е революция, както казвате, гражданска война и застрахователните компании вече не съществуват. Но как тогава ще обясните защо съм се озовал във вашата стая? Да не би да мислите, че съм крадец?
— Вие сте по-лош от крадец.
— Защо по-лош?
— Сам знаете защо. Обяснете по-добре, как се оказахте в шкафа?
— Как съм се оказал в шкафа? Не ми пречете. Струва ми се, че си спомних. Аз излязох в девет часа сутринта. Беше, ако не греша, четвъртък, седемнайсети февруари, хиляда деветстотин и втора година.
— Хиляда деветстотин и втора ли? — прекъсна го Ирина. — А сега е хиляда деветстотин и двадесета. Къде сте прекарали осемнадесет години?
— Не знам.
— Затова пък аз знам.
Тук съм принуден да произнеса тривиална фраза. У жените има нещо много детско. А когато детето попадне в логическа безизходица, то започва да плаче. И Ирина се разплака. Устрои ми формена истерика.
— Това го имаше! Имаше го! — крещеше тя.
— Къде го имаше? — попитах я аз. — Кога?
— В твоя фантастичен роман. Там също времето течеше обратно и скелетът се превръщаше в застрахователен агент. Ако контраразузнавачите не бяха отнесли със себе си ръкописа, щях да ти докажа.
— Не е имало никакъв ръкопис!
— Не, имаше! Имаше! — крещеше Ирина и сълзите обилно течаха от бадемовидните й калмицки очи. — И аз се досещам, ти си поканил актьор и си го оставил в шкафа, за да ме изплашиш. Това са все твоите смахнати шеги. Сам си се побъркал в затвора и искаш да побъркаш и другите.
Язвич стоеше със сконфузен вид, като че наистина беше в таен сговор с мен. А аз стоях и мислех: лоша работа, Офелия пак е започнала своята игра с времето, без да се съобразява нито с фактите, нито с опита, нито с нервите на хората, преживели гражданската война.
12
В стаята бяхме трима: Ирина, аз и застрахователният агент Язвич. Аз уговорих Ирина да не ходи в милицията, а да почака час или два, докато не се изясни съвършено необяснимият и загадъчен факт. Длъжен е все пак рано или късно да се изясни.
Язвич вече седеше на масата край стената, където висеше репродукция от картината на някакъв чужд художник, изобразяваща голяма желязна клетка, в която прекарваше времето си джентълмен- експериментатор, по всяка вероятност решил да изучи живота на зверовете, затворени в зоологическата градина.
Язвич седеше на масата и с жадни глътки пиеше чая, който Ирина беше подгряла на спиртника, и с интерес разглеждаше джентълмена, който седеше, поставил крак върху крак в клетката на един стол.
Язвич пиеше чай със стиснати зъби, усмихваше се и мръщеше чело, желаейки да разбере онова, което не би съумял да разбере сам Спиноза (истинският, а не електронният), който съветваше всички да не се смеят и плачат, а да проникват в същността на нещата. Но, изглежда, това странно обстоятелство нямаше същност и ние гледахме Язвич и не знаехме да се радваме ли, или да се огорчаваме.
Язвич, изглежда, беше много изгладнял, докато беше стоял в шкафа във вид на учебно пособие, и сега алчно дъвчеше хляб с колбас от конско месо.
— Така, така — повтаряше той, — значи, аз съм проспал точно осемнадесет години. Добре, но покажете ми мястото, където съм спал. Не в този шкаф, разбира се, съм престоял толкова години, очаквайки да ме събудите. Не, не! Всичко това е прекалено неубедително, господа. Както искате!
Ние не бързахме да го убеждаваме, нито аз, а още по-малко Ирина. Вече мислехме върху това, как да обясним този факт не на самия пострадал, а на обществото. Човекът е отсъствувал осемнадесет години. Отсъствувал ли е? И къде? Допреди малко него го нямаше и изведнъж се появи. Появи ли се? А може би той си е стоял тук, както стои човек пред вратата, натискайки бутона на електрическия звънец. Времето беше потекло в обратна посока? Но защо то беше потекло само за Язвич? Защо всички останали покойници си бяха останали в гробовете?
Ирина пак искаше да го удари на истерика, търсейки в сълзите изход от безизходицата, но нещо я задържа. Може би репродукцията, изобразяваща елегантно облечен джентълмен в смокинг и цилиндър, седнал в клетката за зверове с такова изражение, сякаш клетката беше земният рай.
Язвич също гледаше клетката и джентълмена, и цилиндъра му, и безупречно изгладените му панталони, търсейки в съдържанието на тази странна картина опорна точка.
Колко пъти молих Ирина да свали тази нелепа картина от стената и да я хвърли в коша за боклук. Дразнеше ме глупавият сюжет, клетката и този джентълмен, и неговите безупречни панталони и цилиндърът. Но Ирина не ме слушаше и репродукцията продължаваше да си виси, и ето че тя остана на мястото си до тази минута, когато нейното нелепо съдържание се преобрази и придоби смисъл.
Репродукцията ни отвлече от неразрешимата загадка, която ни беше заварила неподготвени и ни беше поставила лице в лице с явление, дотолкова проблематично, че лесно можеше да полудееш. Наистина моето положение беше къде по-леко от положението на Ирина и на самия виновник за това чудо, ако това можеше да се нарече чудо, без да се оскърбява нечий вкус.
Смътно се досещах за причините на необяснимото явление. Застрахователният агент беше вписан в причудливата тъкан на романа, който бе поръчал за мен електронният ми наставник още там, в миналото, чудесната градина, където отекваше гръм и се бе появила Офелия — дума, статуя и едновременно живо същество.
Причудливата фабула, като си играеше с мен, не пощади това безименно нещо, което служеше толкова години за учебно пособие и безкористно помагаше на студентите-медици да се придвижват напред и да стават лекари.
Ирина гледаше Язвич със своите азиатски влажни очи и от време на време му задаваше доста коварни въпроси. Тя все още се надяваше, че Язвич ще се провали на нейния хитър и безпощаден изпит и чистосърдечно ще си признае, че е мошеник или белогвардеец, който се стреми да се укрие от обстоятелствата — в миналото, в бъдещето и даже в гардероба.
— Кажете откровено — разпитваше тя, — в главата ви всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отговаряше Язвич със своя необикновено приятен глас. — Имам работа. Застраховам имущество. Собственикът няма да държи на служба човек, комуто главата не е в ред. Главата ми е в пълен порядък. И въобще се отличавам със завидно здраве.
— Но защо бяхте влезли в шкафа? Съгласете се сам, нормален човек няма да се вмъкне в шкаф, още повече — в чужд. И как попаднахте в квартирата? Вратата беше заключена. Най-малко е странно.
— Аз дойдох да застраховам имуществото.
— Вие пак своето. Да бяхте измислили нещо по-добро. Сега не застраховат, а реквизират имущество, ако е нечестно придобито.
— Нечестно придобито? — усмихна се Язвич. — Мен това не ме касае и застрахователното агентство — също. Ние застраховаме всичко, включително и живота. Ако искате да застраховате нещо…
— Да сменим темата на разговора — прекъсна го Ирина. — Вие обичате ли музика? Ако не възразявате,
