Когато излязохме от стола, аз я попитах:
— Откъде знаеш тези думи? Ти не трябва да ги знаеш. Може би съм бълнувал насън, а ти си подслушвала. Ако това не е така, то всичко е възможно…
— Какво например?
— Например да се приберем, да отворим шкафа, а там вместо скелет да има жив човек.
— Това е невъзможно.
Ирина толкова често ми напомняше за тези три глави на уж започнатия и недовършен от мен роман, че понякога аз почти й вярвах.
По нейните думи този незавършен роман, роман-ембрион, отнесли със себе си контраразузнавачите заедно с брошурката на Каутски и студентския реферат на тема, какво трябва да бъде изкуството.
И какво трябва да бъде то? За това ставало дума не само в реферата, но и в трите глави, намерени при обиска и взети като едно от веществените доказателства.
Ирина по нещо приличаше на вас, скъпи мой читателю. Тя искаше с две думи да й изложа идеята на своето произведение. Да, именно главната мисъл и при това да го направя с такава безукорна точност, каквато е изисквал на времето литераторът, питайки например каква главна мисъл е вложил в основата на „Дворянско гнездо“ Тургенев.
— Образът на момичето-книга — разпитваше Ирина, — това символ на изкуството ли е?
— Аз не съм символист — отговарях.
— Но главната мисъл трябва да бъде изложена ясно и точно. На това ме учеха още в гимназията.
— Нека говорим за нещо друго.
— Не, това ми пречи да спя спокойно нощем. Аз трябва да зная защо и за какво ти си създал този странен образ. Да не би да си искал да кажеш, че изкуството в бъдещето толкова ще заприлича на живота, че ще бъде невъзможно да се различат?
Ирина имаше страшна памет. Тя по памет възпроизвеждаше света, в който ту вярваше, ту не вярваше щабс-капитан Новиков, чиято мечта бе да види тапир.
В тези минути аз почти я ненавиждах. Та тя внасяше бъркотия и неразбория в моя живот, който беше започнал да се нарежда след завръщането ми от затвора и да се влива в ежедневието с неговия успокояващ нервите ритъм.
Аз бях като всички. И това ми харесваше. Бях доволен от обкръжаващата ме действителност и действителността, изглежда, беше доволна от мен. Нищо не исках да зная освен нея. А Ирина ми говореше за нещо загадъчно и странно, за някакъв фантастичен роман, уж започнат от мен.
— Ъхъ! — съвсем просто й отговарях аз. — Ще ти се да разсъждаваш за това, което го няма. Та роман не е имало.
— Имаше! Цели три глави!
Както скоро се изясни, за съществуването на трите глави знаеше не само тя, но и няколко мои съкурсници.
Веднъж в най-неподходящ момент, когато ме наболяваше зъб и ме болеше челюстта, в малката градинка пред университета се състоя литературен диспут.
От тия студентски диспути, където всеки иска да се покаже по-умен от другите!
Попаднах в глупаво положение. Стоях и слушах как моите приятели обсъждат замисъла на романа, който беше писал някой си Покровски и този Покровски беше не някой друг, а самият аз.
На широкоскулестото лице на Инокентий Сиромятников — син на пазач на зимовище в тайгата — се появи дълбокомислено изражение. Сиромятников току-що беше изучил „естетиката“ на Хегел и говореше с такъв тон, с какъвто говорят от катедрата младите доценти:
— Покровски е нагиздил своята мисъл в пищна, но овехтяла дреха, ушита още в епохата на романтизма. Да предположим, че в двадесет и втория век книгите ще се влюбват в своите читатели и ще устройват рисковани авантюри. Но къде е здравият смисъл? Синтез на Андерсен с Хърбърт Уелз — това е лебед и щука в един впряг. Долу Андерсен, да живее Уелз!
Кешка ме хвана за ръката и започна да иска настоятелно:
— Обясни идеята. Свали от мисълта си карнавалния костюм. Убий, смачкай приказката! Долу Андерсен!
И тук аз, самозабравяйки се, започнах горещо да защищавам Андерсен и приказката.
— Хегел утвърждава… — прекъсна ме Сиромятников.
— Хегел не е бил враг на приказката, нито враг на поезията.
— Хегел утвърждава…
— Нищо такова не утвърждава твоят Хегел! Романът, това е чудо къде-къде по-необикновено, отколкото телефонът или даже радиото.
— Телефонът е бил изобретен!
— А приказката и книгите сами ли са възникнали? Или ги е създал господ бог?
— Не, ти изложи с две думи идеята си. Долу Андерсен! Да не искаш да кажеш, че Андерсен със своята приказка ще съществува и в двайсет и втория век?
— Именно. Точно това ми е идеята!
Тук Ирина ме хвана подръка и демонстративно ме изведе от градинката.
11
Влязохме в стаята на Ирина. Тя отвори шкафа, където в миришещата на нафталин тъмнина неотдавна висеше пола и стоеше в срамежлива поза скелетът. Полата беше на мястото си, а скелета го нямаше. Вместо скелет стоеше жив, непознат човек. Това беше висок мъж, с къдрава брадичка и пенсне, приличащ на застрахователен агент или учител в неделно училище.
Ирина побледня, но като видя, че аз съм спокоен, се овладя.
— Кой сте вие? — попита тя непознатия човек, който стоеше в шкафа и със смутена ръка опипваше къдравата си брадичка.
— Язвич — каза той, като приветливо се усмихна.
— Какво значи това?
— Не разбирам въпроса ви. Аз съм Язвич, Густав Адолфович. Със себе си имам паспорт. И визитна картичка.
Той порови в страничния джоб на сакото си и извади визитна картичка, тъничка и изящна, на която беше напечатано: „Язвич Густав Адолфович. Застрахователен агент“.
— Нищо не разбирам — каза Ирина и калмицките й очи се свиха, страхливо поглеждайки през акуратно изрязаните цепнатини. — Нищо не разбирам — повтори тя.
— Няма какво да се разбира — прекъснах я аз, — времето е потекло обратно.
— Като в твоя роман?
— Не е имало никакъв роман.
— Не, имаше. При това какъв роман! Цели три глави, напечатани на пишеща машина.
— Не е имало!
— Не, имаше!
Тя така се увлече в спора, че забрави за чуждия човек, но той деликатно напомни за себе си:
— Извинете ме, ако съм попречил и нарушил програмата на деня ви. Язвич. — И той се поклони.
Язвич. Това име му отиваше. Той можеше да бъде само Язвич и никой друг.
— Вие ли сте Язвич? — кой знае защо попитах аз, като че се съмнявах.
— Язвич — отговори той охотно. — Густав Адолфович. Можете да не се съмнявате. Моето име и безупречното ми поведение са известни на всички, така както и застрахователното дружество, което представям.
Ирина, изглежда, не чу тези думи, а може би ги чу, но не им придаде никакво значение. Тя искаше да си обясни необяснимия факт, но фактът не се даваше, той беше започнал с Ирина някаква странна, лукава игра, опровергавайки опита и здравия разум, с който Ирина страшно се гордееше. Действително не можеше скелетът да се превърне в жив човек, значи, това беше крадец или още по-лошо — някой белогвардеец, скрил се от преследване.
