значението на някои неща, появили се в годините на моето отсъствие и предизвикани от новите потребности на човечеството.
Лицето на Красавеца Стронг ставаше безкрайно обаятелно и мило и аз мислех за тези гени, които бяха пренесли през сумрака на поколенията това обаяние, а след това с разочарование си спомнях, че всичко това е ставало без участието на гените и мутациите, та Стронг беше изкуствено същество. Към човешкото обаяние аз вече отдавна се отнасях подозрително, както към проява на адаптацията в борбата за съществуване. Знаех какво е обаянието и предпочитах сухите, прями, егоистични на вид хора пред милите и лъжедобродушни. На това ме беше научило моето пребивание там, където преди мен никой не беше ходил.
Но да се върнем към Красавеца Стронг и неговото умение да използва своето обаяние и да раздава прекалено много усмивки или да се потапя в мълчанието като в океан, потопяващ в него едновременно и своя събеседник.
Понякога аз бях твърде настойчив и той благоволяваше да удовлетвори моето жалко любопитство. На лицето му не забелязвах вече нито обаяние, нито усмивка, а виждах нещо друго. Тогава си мислех, че лукавата думичка „красавец“ не случайно е станала частица от неговото благополучно име.
Той ми показваше някакъв предмет със своя дебел, недостатъчно чист пръст, някакъв предмет, забелязан по пътя, и ми обясняваше, че това е знак или символ.
— Символ на какво? — питах аз.
— Не избързвайте — отговаряше той. — Това е десетата или двадесетата страница от книгата, а ние с вас още четем първата.
Загадъчно и странно. Може би Стронг се шегуваше? И това беше възможно. Нали той не принадлежеше на себе си, не стигаше с корените си до дълбините на сменящите се едно с друго поколения, а беше конструиран… Нека поставим тук няколко точки и не се задълбочаваме в тайната на произхода на електронния Спиноза. Чуждите тайни трябва да се уважават.
Сега за вещите. Почти всички вещи и предмети бяха станали знаци и околният свят беседваше с минувачите, за каквото му хрумне, даже за времето.
— Всички те са потомци на пътните знаци — обясни ми Стронг. — Техните по-елементарни прадеди някога беседваха лаконично с шофьорите. Тези пък… Всеки от тях е готов да ви прочете цяла лекция.
— А вие не считате ли, Красавецо — казвах аз, — че предметите са станали прекалено бъбриви?
— Не бъбриви, а умни.
В неговия глас прозвучаваше лошо скрита обида. Нали и той беше далечен роднина на пътните знаци. Но за нищо на света не искаше да си признае. Много му се щеше да бъде човек.
Понеже стана дума за човекоподобията, налага се да разкажа един случай.
Разхождах се по брега на канала, този път без Стронг. Красавецът беше отишъл да навести своята изкуствена тъща, направена от пластично женоподобно, овално-розово вещество. Забравих да ви кажа, че Стронг беше женен за доста мила изкуствена жена с ярки чувствени устни, винаги неделикатно и прекалено настойчиво напомнящи, че съществува странната дума „целувка“. Изглежда, химиците и технолозите — създатели на това същество — бяха подражавали на хората от палеолита, сътворили Венерата от Брасемпуи, най-древната и най-дебелата от всички венери.
И така, аз се разхождах по брега на канала. Изведнъж металният стълб, неподвижно застанал до самата вода, започна да ми намига с червеното си електрическо око. Той ми правеше знаци, които не разбирах. Редом с мен нямаше преводач. Електрическото око ми намигаше, явно намеквайки зя някаква връзка, съществуваща между него — вещта-знак — и мен, случайния пешеходец, попаднал в тази безлюдна част на града. Нещо издевателски насмешливо имаше в неговото намигане и необикновено фамилиарно, сякаш невидима нишка се беше проточила между него и мен и се беше проточила не сега, а много отдавна.
Той намигаше, като се обръщаше вече не толкова към мен, колкото към моето подсъзнание, което знаеше за мен много повече, отколкото знаех или бих искал да зная аз самият. Изглежда, той искаше да установи с мен контакт, въпреки моето желание, като хипнотизатор или телепат.
Но най-удивителното беше, че металният стълб имаше човешка ръка. И тази ръка изведнъж ме заплаши с пръст.
Аз си дадох думи да не ходя в тази загадъчна част на града без Стронг. Но чувството, което ме примамваше там, беше много по-силно от мен. И веднъж там ми се случи това, което трябваше да се случи. Стълбът ме спря и ми каза да бъда внимателен, защото ме очаква беда, и най-главното, че съм си я заслужил.
Разбира се, аз не казах на Стронг нито дума за този загадъчен стълб. Но бедата наистина ме намери. За това ще разкажа после.
Беше странно, че в новия свят аз не виждах книги. Може би подвижните стени на стаите ги криеха от нескромния поглед, както и другите предмети от физическия и духовен бит, които по-рано се набиваха в очите на всички. Веднъж аз заговорих за книгите с моя наставник, но електронният Спиноза ми обърна гръб, макар и изкуствен, той много приличаше на всички гърбове. До мен достигнаха не съвсем разбираемите думи:
— Книгите ли, хе-хе… За своите мисли и емоции човечеството намери много по-жива и подходяща опаковка. За половин век се промени всичко. В това число и нашите портативни събеседници.
— Надявам се, че те не заплашват с пръст читателите си?
— Ех, ако само заплашваха. Не, те станаха много по-активни и не само отразяват пространството и времето, но и се разпореждат с него.
— Вие шегувате ли се, Стронг? Не ви вярвам. Книгите са били винаги мои приятели. Водете ме в библиотеката.
— Добре де, добре — промърмори изкуственият философ, — въпреки че ако размислите, в това няма нищо хубаво. Да вървим.
И той ме заведе в градината.
— Кой вълшебник е превърнал — попитах аз — библиотечните рафтове в дървета?
— Времето.
Стана ми страшно. Градината действително беше вълшебна.
— Офелия! — изведнъж Стронг започна да вика някого. — Офелия!
Изведнъж клоните на дърветата зашумяха като на театрална сцена, когато се играе старинна романтична драма. Небето моментално се покри с облаци. Загърмя.
И в този миг видях момичето. То стоеше като оживяла статуя и чакаше.
— Вие библиотекарката ли сте? — попитах аз.
— Не — отговори тихо то.
— А коя сте?
— Аз съм книга — каза то още по-тихо.
Прогърмя гръмотевица и изведнъж рукна дъжд като из ведро.
Електронният Спиноза разтвори чадър над главата ми.
— Скрийте по-добре нея — казах аз, посочвайки момичето, което стоеше под пороя само по лека рокличка.
— Нищо — промърмори Стронг. — Не е от захар. Няма да се разтопи.
Дъждът се лееше. Гръмотевиците трещяха. Дърветата с шум се люлееха. А ние стояхме тримата под дъжда: аз, момичето и изкуственият мислител с печална усмивка на безпристрастното си лице.
— Нима тук наблизо няма никакъв покрив? — попитах аз.
— Действието започна! — извика Стронг през свистенето на вятъра. — Ако искате да ни избавите от тази буря, обърнете страницата.
Момичето се разсмя.
Дъждът вече не валеше. Показа се слънце.
— Трябва да се изсушите — казах на момичето, като посочих мократа рокля, залепнала за тялото й.
— Дребна работа. Сега ще изсъхне. Кажете ми, кога за последен път сте чели книга?
— Преди половин век. Даже си спомням заглавието. Беше „Дейвид Копърфилд“.
— Тогава книгите са се състояли от думи — каза момичето.
