Гласът й ми беше удивително познат. Тя стоеше до мен, но думите й сякаш долитаха отдалече.
— Коя си ти? — попитах аз.
— Офелия.
— Но защо няма нито гръм, нито мълния, нито дъжд?
— Има — отговори тя, — вслушайте се.
Аз се вслушах и чух отзвучаващата гръмотевица.
До мен стоеше тя. Сякаш току-що бе слязла от една от картините на Ермитажа. Беше облечена в твърде ярки дрехи, характерни за друг век. Но никой не й обръщаше внимание, като че се беше явила само пред мен, само в моите очи, обличайки се в смееща се плът, оставаща невидима за всички други непознати.
Ние минахме встрани и седнахме на дивана.
— Как попадна тук?
Тя се разсмя.
— Някой прелисти страницата, без дори да ме попита — искам ли, или не искам. Нали ти е известно: аз съм книга, макар че изглеждам като живо същество. А книгата не принадлежи на себе си, а на действието. И ето, действието продължава, скъпи. Страницата се преобърна, а на следващата ние се срещнахме. Надявам се, ти не съжаляваш за това?
— Аз вече бях започнал да свиквам с новата обстановка и със самия себе си, ако мога да се нарека самия себе си, без да изпадам в противоречие с логиката.
— Ти пак с твоята логика — прекъсна ме тя, — като че ли не знаеш, че на света има много логики, а не една. Законите на тази логика, на която си подчинен ти, ще разбереш, когато завърши действието и дойде време да поставим точка.
— Но у вас там, в двадесет и второто столетие, вечността, безсмъртието са подарени: от науката на всеки младенец и всяка страница.
— Та това е у нас, а не у вас. Или ти забрави къде се намираш.
— Намирам се сред великите творения в Ермитажа. Те също са освободени от гибелното влияние и са иззети от времето, те също са безсмъртни.
— Но те са знаци и символи, макар да са велики знаци и велики символи, а ти си човек.
— Е и какво — казах аз, — все пак по-добре е да бъдеш обикновен жив човек, отколкото велика и безсмъртна картина.
— Ти сигурен ли си в това?
— Сигурен съм.
— От твоя страна това е наивно. Ето тази картина на Рембранд на световния пазар се оценява на няколко милиона златни рубли, а тази старица, която я пази… Определи цената й. Може би ти си като Достоевски, който смяташе всяко човешко същество за безценно. Но той грешеше…
— Не, грешиш ти. Но няма да спорим. Къде си се устроила?
— Засега никъде. Но ако реша да се задържа, ще намеря къде да се устроя. В края на краищата аз мога да се превърна в мраморна статуя и да остана тук.
— Ти ще поставиш в затруднено положение екскурзовода. Нали той е длъжен да знае какво да говори за теб, да знае века и майстора, който те е сътворил. На него ще му задават въпроси.
— Нищо. Ще му подскажа. Но аз, струва ми се, ще избера живота в града пред стоенето в една и съща поза. Скучно е и изморително. Чух, че си станал художник?
— Станах — казах аз унило.
— Е, да тръгваме. Да тръгваме вече. Гърмът вече не гърми и дъждът също престана. Ще отидем на твоя Василевский остров, който скоро ще стане и мой.
17
За нея също се намери място — място и работа на милия, тих и уютен Василевский остров.
Тя се засели в къщата отсреща и започна да позира на художниците, като си избра свободната и като че ли малко рискована професия на модела.
Как й се удаде да уреди нещата си с домоуправителя и да се запише в домовата книга, в това свещено писание, в тази библия на упълномощените по квартирите и портиерите — да се окаже записана, след като едва ли имаше право на това? Не мисля също, че във временното й удостоверение, получено вместо уж загубените документи, стоеше истинската й дата на раждане.
Художниците охотно я рисуваха ту като работничка от цигарената фабрика, ту като Татяна от „Евгений Онегин“, ту като Гоголевата Паничка от повестта „Вий“ (в което имаше много повече истина), ту като съвременна Кармен, Кармен от Лиговка или от Пряшка, идеализирана и академизирана проститутка, една от рожбите на Непа.
Аз също я нарисувах и облечена, и съблечена, като се вглеждах в тялото й и се стараех да предам цялата й малко задгробна лекота, наистина малко понатежала и понапълняла през последните месеци — месеците на внедряването й в бита на Василевския остров. Да, тя беше станала по-земна и като че вече не възнамеряваше да се разделя с този свят, миришещ на газ, метла и кисело зеле, заради другия, в който трябваше да живее.
Ние ходехме с нея в кино „Форум“ да гледаме „Кроячът от Торшк“ и „Кабинетът на доктор Калигари“.
Тя ми шепнеше стихове от един много известен по това време и изтънчен поет:
Простодушната наивност на нямото кино много ни умиляваше, особено Офелия — та нали тя беше едновременно красива жена и странна книга, тоест свят, създаден от въображението, но умеещ някак непонятно и магически да се съчетае с живота на читателя, читател, съвсем не въображаем и попаднал като в клопка, от която е невъзможно да се измъкнеш, докато не свърши фабулата на тази книга, фабула, неотразяваща живота, а опитваща се да го замени.
Тя се срещаше с мен доста често и ми нашепваше стихове, сякаш се криеше зад тези чужди и красиви думи:
