Това искрено огорчаваше Офелия, дотолкова я огорчаваше, че веднъж тя не издържа и попита Мудрий:
— Ама вие какво, Артур Семьонович, съвсем ли не цените работите на моя покоен мъж?
— Не, откъде-накъде, ценя ги. — И на смачканото небръснато лице се появи иронична усмивка. — Но от цена до цена има разлика. За скъпоценния камък вие плащате къде-къде повече, отколкото за парче тоалетен сапун. Но без тоалетен сапун също не можеш да преживееш.
Напомнянето за тоалетния сапун не предизвика усмивка-реванш от страна на Офелия. Нали за стойността на сапуна говореше този, който го ползваше много рядко.
Офелия не възразяваше. Пък и какво можеше да възрази на човека, зад чиято небрежна и разплута външност се криеше чиста и могъща мисъл, сякаш между този смешен и вулгарен човек и самия Спиноза и Леонардо се беше проточила невидима нишка, заобикаляща с отвращение всеки, който претендира за ум и за знания, всички онези академици, чиито лъжовни лъжеавторитети така обича и глези славата.
Странно, необяснимо и загадъчно беше всичко това. И за да не си блъска главата над тази неразрешима загадка, Офелия излизаше на Болшой проспект, водейки на дълга каишка песа, или пътуваше на трамвай номер едно за Ситния пазар. На пазара гъгниво пееха слепци. Изродите безсрамно демонстрираха своята уродливост. Ловки личности предлагаха:
— Купете си, госпожо, задгранични хапчета. В миг премахват пришките и бръчките.
Тя с удоволствие се потапяше в този архаично-митичен свят, преживял много епохи и изживяващ последните си дни, потъваше бавно и лениво като в сън. Люлееше се като на параходче, клатещо се по вълните на времето. И през гъгнивите гласове на слепците и изродите, които гордо изтъкваха своите язви, се чуваше старинният глас на латерна. Тя се приближаваше до папагала, който седеше на рамото на латернаджията и държеше в човката си билетче с щастие.
Офелия купуваше това билетче, слагаше го в чантата си и с леката си, гъвкава походка се отправяше към трамвайната спирка.
В трамвая някакъв пийнал човек веднъж я попита:
— Кажете, вие случайно не сте ли статуя от Лятната градина? Вчера във „Вечерная красная газета“ писаха, че е изчезнала статуя. Извинете, но кой знае защо имате голяма прилика с тази мраморна бегълка?
И тук се случи нещо такова, за което Офелия после си спомняше с трепет на възмущение и уплаха. Очите на всички стоящи и седящи в трамвая се насочиха към нея, виждайки това, което не можеха и не трябваше да виждат. Може би отгатнаха, че тя не е дама, а богиня, чието мраморно тяло, част от което все още представляваше студен камък, вече наполовина беше оживяло дотолкова, че да стане битие, плът. И тази великолепна полуплът-полумрамор бе потънала в мълчание и не отговаряше на шегата, защото шегата и нелепата измислица по някакво чудо бяха съвпаднали с истината.
Трамваят спря. Кондукторката, цялата накичена с билетни тръбички, каза нещо тихо на ватмана. Той се обърна и също започна да гледа през стъклото красивата жена, която въпреки законите на баналния живот беше още някоя. Коя? Коя ли беше тя? Този въпрос безпокоеше всички, заплашвайки да предизвика истерика, скандал. Пътниците и пътничките, допреди една минута отделни личности, под влияние на истеричното чувство вече се бяха превърнали в тълпа, сменила всеки с всички и всички с всеки.
В трамвая изведнъж стана непоносимо задушно и тясно. Това бяха особен задух и теснота, които притиснаха Офелия, превръщайки трамвая в откъслек от кошмарен сън. Но даже в спрелия и застинал сън стават смени на картините като на екрана. Някакъв разсъдителен старик с очила, който приличаше на професор по математика (той навярно си беше математик), спокойно каза:
— Напразно се вълнувате, граждани. Това е знаменита киноактриса. Хайде да си спомним името й. Излезе ми от ума. Играе все красиви вещици, обаятелни вълшебници и надменни богини.
Офелия стана и с походката на вълшебница, току-що извършила своето кино-театрално дело, слезе от трамвая. Тълпата, успокоена от думите на стареца-математик, отново се превърна в отделни личности. Кондукторката седна на мястото си. И трамваят потегли.
Като се огледа, Офелия хвърли благодарен поглед на старика-професор, който, вече забравил за нея, четеше вестник.
Такъв род неприятни произшествия, които се случваха, макар и много рядко, завършваха, както завърши и този епизод, с вмешателството на някой разсъдителен и спокоен човек. Но Офелия, отдавна свикнала с баналното, разбира се, не съжаляваше за това.
Дните течаха доста еднообразно, незаплашвани от нещо неочаквано. Наистина в последно време започна да се вълнува малко Артур Семьонович. Един от приятелите му съобщи, че в музея скоро ще дойде комисия и ако тя признае, че работите на художника не представляват голяма ценност, музейчето ще бъде затворено заради режима на икономии. Някой от посетителите, изглежда, беше изпратил жалба, че напразно се изразходват народни пари.
Мудрий го изслуша, сви рамене и му каза:
— Тук идва самият нарком Лунчарский и, изглежда, остана доволен.
— Наркомът си е нарком — възрази монотонно и скръбно приятелят, — а комисията си е комисия. Аз искам да те предупредя, както в сцената на Гогол или по-точно на Майерхолд „Пристига ревизор“. Гледай да не ти се наложи да изобразяваш няма сцена.
Комисията се изтърси в същия ден, в който на Мудрий му извадиха мъдрец. Целият смачкан, небръснат, измъчен от болка (неловкият зъболекар беше счупил корена и дълго трябваше да го избива от гнездото), той дойде в музея точно в момента, когато се появи комисията.
Комисията се състоеше от московски изкуствоведи, хора възрастни и взискателни, изявявали се още по страниците на „Аполон“ и „Златното руно“. Като гледаха над главата на нисичкия (но станал кой знае защо още по-нисък) Артур Семьонович, те важно и студено преминаха в залата.
По лицата им Мудрий прочете, че работите вървят не така, както би му се искало. Магическата дума „реализъм“, произнесена с лошо „р“, но съвсем не с уверен глас, този път не произведе у членовете на комисията никакво впечатление.
Тогава огорченият, но не и объркан Артур Семьонович поведе членовете на комисията в склада, където висяха няколко автопортрета, нарисувани от М. малко преди смъртта му.
Той понечи пак да произнесе магическата дума, макар и не така уверено и силно, заваляйки на „р“-то, но никой не го слушаше. С членовете на комисията, бивши естети, а в настоящето вулгарни социолози, все още незагубили обаче естетическото си чувство, сега вече разговаряше не Артур Семьонович, а самият М. и даже не М., нещо, което беше далеч по-силно от отделната личност, сякаш се беше изгубило в бездната на времето, въпреки всички физически и социални закони, продължаваше истинското си битие върху късовете платно — битие удивително и хиляди пъти по-пълно, отколкото животът, както ставаше само в изкуството на много големите или велики майстори.
Това властно мълчание, в чието силово поле бе въвлякъл членовете на комисията покойният художник М. или по-точно неговото тайнствено художествено битие, бе като усещане за настъпващата силна буря, като античен катарзис.
— Какво право имате вие да криете от народа такива шедьоври? — попита членът на комисията, висок, надменен, сивокос изкуствовед. — Това е гениално. Защо ние нищо не сме знаели?
— Но затова нали сега знаете? — иронично се усмихна Артур Семьонович. — А с ваша помощ ще узнае и народът.
Комисията излезе от дома-музей, потънала в съзерцателно мълчание.
Старият лакиран автомобил откара това мълчание, вече не надменно-студено, а пълно със скрита страст, разбудена в сърцата на вулгарните социолози от истинското изкуство.
Мудрий каза на Офелия, като силно заваляше „р“-то:
— В края на живота във вашия мъж като мъдрец е пробил геният. Иди, че обясни на тези вулгарни социолози този загадъчен феномен. Надявам се, вие забелязахте, че те си заминаха съвсем не такива, каквито дойдоха.
Той седна, продиктува на Офелия няколко фрази от делови документ, адресиран до някакво учреждение с труднопроизносимо многословно наименование, след това въздъхна и каза вече, без да се вълнува и без да заваля „р“:
— Днешното удачно произшествие трябва малко да се полее. Заседнало ми е като сух залък на
