гърлото.
Вечерта пак се събра обичайната компания. Дойдоха естрадните актьори, художниците-неудачници и двамата писатели близнаци.
Актьорите отново разказаха този същия анекдот, но преобърнат в другата посока, а писателите близнаци се похвалиха, че са ги превели на древноперсийски език.
Един от актьорите се напи веднага и с простуден глас запя:
Писателите-близнаци — и двамата тлъстички, и двамата нисички, и двамата веселички — започнаха да танцуват, пляскайки с ръце.
Кръгли като топчици, топчици с мустачета а-ла Чарли Чаплин, те скачаха пъргаво, ниско и смешно се покланяха, почти падайки ничком пред Офелия като пред богиня. Беше действително весело, макар и доста пошло. Но колко е трудно в нашия век да отделиш веселието от пошлостта, безобидна пошлост, която може би е необходима, както щипката сол в супата. И в тази не съвсем подходяща минута, когато звъняха чашите и танцувайки, скачаха писателите близнаци — двамата забавни, двамата плешиви, двамата до ужас приличащи един на друг, — в този съвсем неподходящ момент на Артур Семьонович му стана лошо.
Положиха го на дивана и извикаха по телефона „Бърза помощ“.
„Бърза помощ“ този път оправда наименованието си, пристигна бързо, но не можа да помогне на Артур Семьонович. Двама яки санитари вдигнаха късичкото му тяло, положиха го на носилката, а след това дългият и унил автомобил го откара от дома-музей, откара го, както после се изясни, завинаги.
27
След седмица, точно седмица след печалното произшествие, в дома-музей на знаменития художник М. се появи нов директор. Той беше модерен млад човек, с черна папионка и с необикновено светли прозрачно-проницателни очи. На тези светли очи много подхождаше името на човека, който гледаше с тях света, картините, жените. Наричаха го Ерих, Ерих Рихардович.
Докато Ерих Рихардович (фамилията му беше доста знаменита — Вагнер, заедно с бащиното, намекваща за несъществуващо родство с великия композитор), докато Вагнер разглеждаше ведомостите, развързваше папките и „делата“, завързани още от ръката на Артур Семьонович, толкова бързо станал от реална, много характерна личност само възпоминание, докато той сравняваше и пресмяташе, проверяваше и сверяваше, на светлоокото му лице лежеше интелигентно-спокойно и даже симпатично изражение. Но едва насочил вниманието си към Офелия, забелязвайки я най на края, изражението на лицето му рязко се промени. В светлите до този момент, спокойни и даже весели очи се появи страх, много бързо преминал в ужас.
Ерих Рихардович Вагнер гледаше вдовицата на художника, която понастоящем изпълняваше задълженията на машинописка и счетоводител, с такива очи, като че тъкмо в тази минута тя се бе превърнала от мраморна статуя в красива празнично облечена дама. Но ние не живеем в Овидиевия век, дамите са едно, а статуите, макар и сътворени не от метал, а от свежа благоухаеща женска плът — съвсем друго. И между тях не трябва и не може да има причинна връзка, защото не съществува на света такъв логически цимент, способен да слепи живота със съновидението, съвременната жена с химерата.
Прекалено светлите свръхпроницателни очи на Ерих Рихардович обладаваха редкия дар да забелязват това, което обикновено остава незабелязано, да проникват подобно рентгенов апарат през външната обвивка във вътрешните глъбини. Съвсем не случайно Вагнер беше избрал за себе си професията на изкуствоведа. Когато работеше в Ермитажа, той беше съумял да установи истинността на няколко картини, които в действителност принадлежаха на четката на гений, но по погрешка бяха приемани за работи на неговите ученици. Неговите удивителни очи умееха под горния слой бои да прозрат другия, първоначалния и ненапразно той се смяташе за един от най-крупните експерти в сложните и спорни въпроси на атрибуцията. От Ермитажа той си беше отишъл, скарвайки се с несправедливото началство, и за да спести време за дисертация, се беше съгласил временно да изпълнява длъжността директор на малкото музейче, чието съществуване, както можеше да се предположи, щеше да бъде недълговечно.
Опитното око на експерта, вродената и натренирана интуиция бяха открили нещо загадъчно и химерично — аналогичното съчетание на живо (а дали е живо?) същество с предмет на изкуството.
Природата, както отдавна е известно на всички, също е своего рода художник и божественото очарование на някои красавици те заставя неволно да си спомниш за художествената роля на естествения подбор, на който сме задължени за това, че животинската мутра на маймуната се е превърнала в прекрасното лице на юноша или девойка. Но тук проницателният поглед на експерта се беше сблъскал с нещо друго, нещо противоречащо на законите на реалния живот. И за първи път през тези дълги години вместо хазарт изследователят Ерих Рихардович почувствува страх, този страх, който е изпитвал Гоголевия философ Хома Брут, сблъсквайки се със също такова загадъчно явление, но все пак примиримо с причудливата логика на старинните народни поверия.
На всички е известно, че философът Хома Брут, както е редно за един истински философ, беше очертал около себе си тебеширен кръг, смятайки, че зад пределите му не може да проникне нечистата сила. В нашата позитивистична и просветена епоха Ерих Рихардович прибягна до други по-рационални похвати на изследване на химерично-загадъчното явление.
Той помоли своята машинописка (едновременно изпълняваща задълженията и на счетоводител) да напише автобиография, като посочи годината и мястото на раждането си, произхода на родителите си и изложи всички факти от живота си от ранно детство до този момент, когато е започнала да работи в дома- музей. Той обясни на Офелия, че тази автобиография е нужна не на него (той и без всякаква автобиография й вярва), а на култур-просветата, която желае по-отблизо да се запознае със своите многочислени сътрудници.
Ерих Рихардович малко се успокои, като разчиташе, че документите с тяхната трезва и строга формалност, опираща се на точни факти, дати и географски названия, ще разрешат всички съмнения.
Офелия, позовавайки се на неразположение и неприязън към всякакъв род излияния и откровеност, имащи приложен, малко казионен характер, се опитваше да избегне това, но гласът на Вагнер, този път директорски-категоричен, не й даде дори тридневна отсрочка, изисквайки тя незабавно да се заеме със своята неволна изповед.
Ние няма да разказваме какво бе изложила Офелия върху седемте страници, напечатани с едър шрифт на старичката „Ундервуд“, всичко това е вече известно на читателя. Тя не скри нищо, наистина без много да се разпростира в обяснения на това, което е почти невъзможно да се обясни.
Цели четири страници от седем и половина (за половината ние не споменахме, за да не изпадаме в прекалени подробности) тя беше посветила на изображението на епохата, в която се бе промъкнала чуждата и лукава другопланетна мисъл. Тя разказваше как с помощта на цитолозите човечеството бе получило странния, ако можем да се изразим така, неспокоен покой на безсмъртието и каква удивителна еволюция бяха претърпели знаците, чието съществование беше започнало заедно с езика, изглежда, още в средния палеолит, но в описваната от Офелия епоха беше достигнало умопомрачителни успехи, като по същество почти беше заличило разликата между знаците и техните създатели.
Какво беше искала да каже с това, така и не стана съвсем ясно. Може би искаше да изрази много сложна мисъл, не съвсем достъпна за съвременното наивно съзнание, че в нея има повече значение, отколкото в природното човешко същество, нали тя беше чисто химерическо явление: полужена- полукнига.
Именно този израз „полужена-полукнига“ произведе най-силно впечатление у Ерих Рихардович, чието ясно педантично-рационалистично съзнание на прибалтийски немец не търпеше нищо двусмислено-алогично
