и прекалено парадоксално.
Като прочете внимателно седемте и половина страници и забеляза няколко груби правописни грешки, Ерих Рихардович се успокои. Хартията внесе пълна яснота в нещо, което изглеждаше загадъчно, смътно и съвсем доскоро дори тревожно. Всичко беше просто. Офелия бе душевноболно същество, въобразило си, че е книга, тоест неодушевен предмет. Притежавайки по всяка вероятност някои актьорски способности, тя умееше да придава на изражението на лицето си нещо мраморно-застинало и студено.
Въобразявайки си, че е предмет, тя се и опитваше да го изобразява, което на моменти й се удаваше.
Какво трябваше да се направи? Нищо друго — да се извика голям специалист психиатър.
В края на двадесетте години в Ленинград, както впрочем и в Москва, в психиатрията съществуваха две враждуващи направления: последователите на Фройд и започващия да излиза на мода Юнг — от една страна, и техните противници, от друга.
Подчинявайки се на един от главните изповядвани от него принципи — принципа на обективността, — Ерих Рихардович извика при Офелия представители на двете направления. Не изведнъж и двете, разбира се. Отначало — фройдиста, а след това неговия противник, последовател на физиологическата школа на академик Павлов.
Павловецът, впрочем също бивш фройдист, но неотдавна рязко скъсал с психоаналитичната школа на виенския мъдрец, веднага обяви Офелия за болна, но се отказа да назове болестта, заявявайки, че шизофренията е явление, предизвикано от социални причини, а в този прискърбен случай той такива причини не вижда и почти е уверен, че болната скоро ще се поправи. Той й предписа покой, непродължителен престой на село на чист въздух, след което — той беше уверен — при нея ще се поправи взаимодействието на двете сигнални системи.
Фройдистът не бързаше, не припираше, не се суетеше, а посветяваше на Офелия много време, опитваше се да узнае нейните сънища и търсеше друго, още по-удобно каналче, за да проникне в душата й.
— Вие твърдите, че сте книга — питаше той с мек, приятно ласкав глас, — е, а какво чувствувате при това? Гняв? Радост? Печал? Удоволствие?
Офелия отговаряше уморено, но с оттенък на ирония, че книгата доставя гняв, радост, печал или удоволствие на другите, но едва ли сама на себе си, по тази проста причина, че тя е книга.
— Но вие твърдите, че не сте само книга, а едновременно с това и жена. Нали така?
Офелия се усмихна иронично:
— Е, и какво да направя, като това е така?
— Не бихте ли могли да ми обясните — разпитваше лекарят-фройдист, човек на средна възраст, с много красива прическа и староиспанска брадичка клинче, понапарфюмирана с прекалено остър френски парфюм, — не бихте ли могли да ми обясните как можеш да бъдеш едновременно живо същество и мъртъв предмет?
— Вие смятате, че книгата е мъртъв предмет?
— М-да — не съвсем уверено отговори лекарят-фройдист. Както много психиатри, той често надникваше в популярните историко-философски трудове на Куно Фишер и беше поне дотолкова осведомен, та да даде категоричен и недвусмислен отговор на този толкова сложен въпрос.
С почти детски благозвучно-ангелски гласец на чужденка, която добре говори руски, Офелия започна да обяснява защо книгата, без да бъде органично същество, умеещо да противостои на законите на ентропията, в същото време не се явява и просто предмет, тя освен това е и знак.
— А що е това знак и по какво се отличава от мъртвия предмет? — попита тихо лекарят, толкова тихо, че би могло да се помисли, че този въпрос той отправя не към Офелия, а към самия себе си. Като задаваше този въпрос, той не подозираше, че на него едва ли би могъл да отговори не само Куно Фишер, но даже Спиноза, Кант, Хегел и знаменитият виенски психоаналитик. Проблемът за знака се появи по-късно, заедно с кибернетиката и семиотиката, за което Офелия беше премълчала, за да не огорчава прекалено и без това огорчения лекар.
— Предметът, ставайки знак — отговори Офелия, — за нашето съзнание престава да бъде предмет. За тази страна на нещата ние просто забравяме. Когато четете „Война и мир“ или „Евгений Онегин“, нима мислите за хартията, на която изведнъж оживява феноменът на Толстоевата или Пушкиновата мисъл? Знакът — това е символ и ставайки символ, предметът като че се одушевява.
— Разбирам — кимна лекарят с глава, миришеща на остър парфюм. — Но да се върнем към вас. Нима вие сте само символ, а не живо органично същество?
— Аз отказвам да отговоря на този въпрос — каза Офелия вече не с ангелски, а с обикновен женски глас.
— Защо?
— Защото аз нямам право да разкривам тайната на столетието, от което съм пристигнала тук.
Лекарят с тънка и разбираща усмивка на лицето кимна още веднъж, като че се съгласява с Офелия, и се постара да смени темата на разговора. При това той си спомни за дамата, беседваща с Чехов на философски теми, и въпросът на Чехов, зададен на дамата: какво повече обича тя — шоколад или мармелад?
С обикновен глас лекарят заговори с Офелия за обикновеното. Разказа няколко житейски случая и анекдоти.
Сега всичко му беше ясно. Диагнозата беше поставена. Оставаше само да се примами болната в Бехтеревската клиника, където тя би могла да разсъждава, колкото си иска, за символите и знаците, представяйки се за книга.
Откараха Офелия в Бехтеревка с колата за „Бърза помощ“.
Но там тя не стоя дълго за голямо огорчение на фройдиста-лекар, който разчиташе, че тя ще послужи за пример на концепцията, която той смяташе да изложи в своята дисертация.
Тя изчезна и като че ли безследно. Наистина носеха се слухове, че в града се е появила бродеща певица, която ридае по дворовете и разказва саги или еди на чист древноскандинавски език.
28
Когато се върна в своя век (едва не се изпуснах да не кажа „в къщи“), високомолекулярният философ и най-истинските и живородени историци, и техните жени навярно ще искат от мен с две думи да им предам същността на двадесетте години на XX век. Да, с две думи, грижейки се за икономия на времето.
„Времето е нещо необичайно дълго: бяха времена, отминаха билините“4 — пишеше Маяковски.
Ще им разкажа за Маяковски, за поета, съумял да облече мълнията в одеждите на думата, готова да се взриви и да взриви стария свят. За Маяковски и за младежта — за рабкорите и селкорите, чиито фейлетони и статии аз илюстрирах, припечелвайки хляба си.
Налага се да поясня: хляба още не го събираха от молекули във фабриките за органичен синтез, а го отглеждаха на тесни, приличащи на черги ниви на частниците в селата, където се водеше ожесточена класова борба и кулаците стреляха в селкорите с пушки със скъсени цеви.
С две думи, няма да се получи, а моите нетърпеливи слушатели ще се усмихват иронично на старомодната ми приказливост и ще бързат за среща с живота, страхувайки се да изгубят дори и минута от бюджета на своята вечност.
А аз, потъвайки в спомени, ще се опитвам с помощта на думите да нарисувам Василевския остров, профсъюзните събрания и фабриката-кухня — една от модните новости на това време.
Така си мислех аз, лежейки в селската болница, където ме доведе нещастен случай.
В село Шалово, Лужки район, аз пристигнах по молба на комсомолското ядро да рисувам картина за току-що построения селски клуб, но моята картина, нарисувана в известно-условен древноруски маниер (а- ла моя учител Петров-Водкин), кой знае защо не се беше харесала на местните кулаци и своето естетическо кредо те ми изявиха през нощта, издебвайки ме на празното място до старата кула. Моите критици се потрудиха изрядно, като ми счупиха две ребра и изкълчиха ръката ми. Тяхната критическа изява ставаше в пълна тишина, за да не привлече вниманието на жителите на селото.
