като на статуя тяло.
На стариците им хареса самият мит, но продължението на мита, прозаично осъвременено и осквернено от Коля, предизвика тяхното старческо недоволство.
Едната от стариците (те не бяха толкова еднакви, колкото споменатите по-горе писатели-близнаци), разтваряйки цепнатината на своята сбръчкана уста, каза на Коля:
— Нечестивец! Поне чуждата святост да беше пощадил. Виждаш, че е безумна. А ти нахалничиш.
Но в смутения Коля изведнъж се събуди комсомолският дух на тези години и ненавистта към богомолките и към религиозно-еснафското лицемерие.
— Тук не е църква — каза той на стариците — и не е небе, а грешната земя. Хайде изчезвайте, стари сплетници. Или ще дойда при вас в квартирата ви и ще проведа антирелигиозна беседа.
И като каза това, той протегна ръка на мило усмихващата се богиня и я поведе със себе си към шестия етаж. Той я водеше и сам не разбираше защо всичко ставаше като насън, едновременно прекрасен и кошмарен — в сън, където злите лица на стариците стават още по-страшни и с големи носове, а лицето на участницата в мита и чудото, току-що сътворено на двора, още по-прекрасно и приказно.
И много години по-късно, когато Коля от слабичко аспирантче се превърна отначало в строен член- кореспондент, а после и във величествен академик, този странен сън често му идваше на ум, на него, който обикновено предпочиташе реалната действителност дори пред най-прекрасния сън.
Но да се върнем пак на миришещата на котки старопетербургска стълба с чугунени перила и тежки стъпала, по които редом с краката на Коля, обути в износени сандали, леко крачеха босите обветрени крака на богинята.
Изглеждаше, като че шестият етаж е станал дванадесети, толкова бавно се изкачваха те, но всичко си има край, даже старопетербургското стълбище. И ето, те вече стояха пред вратата, където от кутията за писма надничаха „Красная газета“ и „Бегемот“ — получавани от съседите, които за щастие, изглежда, не бяха в къщи.
Коля отвори вратата с френски ключ и заведе уличната певица в своята малка стаичка, чието напълно самобитно украшение бе полицата с книги и репродукцията на стената с изображението на тази, която така се беше изменила, ходейки по дворовете, че не би я познал и сам художникът М., рисувал я, както се рисуват мадони на фона на дълбок староиталиански прозорец и особено ренесансово небе, подсказало вероятно на Джордано Бруно безсмъртната му идея за безкрайността на света.
На полицата имаше няколко много редки книги, книги-уникуми, купени от Коля в книжното стълпотворение на Литейния от стария букинист, греещ през зимата измръзналите си ръце над специалното и хитро приспособление, съчетаващо в себе си конструкцията на примус с принципа на желязната печка- кюмбе.
Богинята седна на единствения стол и от това, че седна, стана още по-божествена. И нещо се случи с вещите на Коля, с примуса, с чайника, с мизерния железен креват, покрит с шотландски шал, купен от Коля на битпазара. Всичко изведнъж се превърна в картина от Ван Гог: освети се, оцвети се, стана сгъстена енергия, сякаш нечия ръка одра от вещите тяхното мизерно, скучно, банално покритие. И даже стената, облепена с еснафски тапети, където отдавна се бяха завъдили дървеници, които през нощта зло и болезнено хапеха Коля, а даже натуралистично-обикновената стена изведнъж се превърна в безкрайност по същите тези Ван Гогови закони.
— А освен древноскандинавския език — попита Коля неочаквано — вие какви още знаете?
Въпросът прозвуча глупаво, съвсем по студентски (даже не по аспирантски), сякаш зачервен, объркан и заекващ студент беседва с чипоноса студентка с редки коси и от смущение и плахост не знае за какво и как да говори.
— Аз зная много, много езици — отговори Офелия — и живи и мъртви, и даже такива, които са били мъртви и отново са станали живи.
— Откъде?
— Надявам се, вие няма да ме накарате да пиша автобиография. Заради този документ ме изпратиха в Бехтеревка, откъдето за щастие успях да избягам.
— Казват, че оттам е невъзможно да се избяга. Пазачи. Пропуски. Дебели стени.
— Аз умея да минавам през стените — каза тя. — Но засега за бога не ме питайте по какъв начин. За това ще ви разкажа, когато се опознаем по-отблизо.
И те се запознаха отблизо и това също беше част от мита, ридаеща, стенеща и смееща се част в целия тесен двор-кладенец, древноскандинавска сага, която изведнъж се превърна в реален живот и приобщи към себе си Коля с неговия примус, чайник, железен креват и книги-уникуми, стоящи на дървената полица, сиреч съвсем древната мъдрост на някога живелите страсти, хилядолетия и векове.
На Коля му се струваше, че е скочил във файтон на чичиковски ресори и виждайки широкия, натъпкан с вата гръб на първокласния файтонджия, си въобразява, че файтонджията вече го води на среща с онова, което вчера още изглеждаше невъзможно.
Коля нямаше пари, за да се вози във файтон, понякога те не стигаха и за трамвай. Но в неговата стая се беше заселила босоногата богиня в разкъсана рокля и той, грабвайки своите най-редки книги, изтича на Литейния в антикварната книжарница. В изтърканата чанта на Коля лежеше старинният том на Рабле, попаднал може би в ръцете на Волтер или Чаадаев, пак там лежаха най-редките издания на други класици и томче на Лермонтов с дарителен надпис, направен от Михаил Юриевич, разбира се, не за Коля, а за един от своите съвременници, отдавна изчезнал във вълните на времето.
Коля знаеше цената на Лермонтовия автограф и нямаше намерение да дава рядката книга на безценица.
Но в какво се превърнаха Рабле, Плотин, Ариосто и старият Данте? В нова рокля, в женски обувки, в чорапи и други подробности на дамския тоалет. От всички изброени класици само единствен Рабле би разбрал Коля и не би му се обидил заради странния обмен от такъв род, впрочем съвсем възможен не само по времето на Коля, но и по всяко друго време.
Когато Офелия свали своята протрита рокля и облече всичко, което й донесе Коля, тя веднага се промени и стана много по-обикновена, отколкото беше в двора-кладенец, събирайки там петачетата и десетачетата. Тя значително се измени, но митът въпреки това продължаваше и Коля не съжаляваше нито за Лермонтовия автограф, нито за фолианта на Франсоа Рабле, отпечатан с дървени букви на дебела, напомняща пергамент хартия.
В двора на смени дежуряха двете носести старици, гадаейки как ли ще свърши така странно започналото събитие. И ще накаже ли чуждестранният бог безбожника-аспирант, посегнал на светостта, или него ще го привлече към отговорност кварталният, защото докога е възможно да държиш в къщи чужда жена без регистрация, без да си предупредил даже домоуправителя, безотговорен старец, който не вижда какво става под носа му, но въпреки това е много доволен от живота и от самия себе си.
Опитай се да регистрираш богиня или дори улична певица, ако в нейната рокля на дупки няма нито документи, нито справки. А даже и да бяха съществували някога тези документи, бяха останали в онази болница, от която хората рядко се завръщат, където всеки си има книжен двойник, именуем документ — тази неголяма, но магическа книжка, пред която пасуват не само домоуправителите, но даже и стариците, обичащи да пъхат дългите си носове в чуждите работи.
Можеше да се направи опит за измъкване на документите от Бехтеревка, като се използуват академичните връзки, покровителството на професорите Филипченко и Колцов, чиято молба, отправена към Давиденков (също професор) или даже към самия академик Павлов, ще разреши за нула време това дребнаво хартиено-бюрократично проблемче. Но засега Николай беше отложил тази мисъл. Ще започнат да изясняват по какъв начин Офелия е измамила бдителността на санитарите и стражите. И едва ли някой ще повярва на хипотезата по отношение на изкуството за преминаване през каменни стени.
Вярваше ли в тази версия самият Коля? И да, и не. Нали от този момент, в който Офелия свали своята окъсана рокля и заприлича на всички други свои връстнички, които вървяха по улицата, пътуваха с трамвая или купуваха продукти в гастронома, мислено изваждайки или събирайки разни цифри, за да не ги измами бързоръката и веселоока касиерка — та от този момент за потвърждението на тази версия не бяха останали почти никакви факти.
Понякога в главата на Коля се въртяха престъпни мисли — да бръкне в трамвая в нечия дамска чантичка и да заеме за Офелия някакъв, макар и съвсем мизерен документ — временно удостоверение за справка. Но