червено знаме на барикадите. Ето къде ме водеше моята мисъл, освежена от пътуването в селото, и тази драматична сцена, която беше останала на светлината на луната, на задушното миришещо на овце празно място.
Всички селски миризми и звуци живееха в мен. Звънът на трамвая, излизащ от трамвайното депо, не беше в състояние да заглуши сутрешния вик на петела или гласа на кукувичката, долетяла в болничната градина, за да зарадва тежкоболните и да донесе юнската топлина в техните лепкави сънища.
Но достатъчно за сънищата, за луната и за овцете, време е да се върна към нашия Фауст, който разтваряше всяка книга-новост с такъв вид, сякаш думите току-що са се научили да отлитат от езика върху книгата.
Ние вече споменахме, че Коля се беше заел с изучаването на естествените науки само заради абсолютната преданост към истината.
Той гореше от фаустовска страст към знанието. Интересуваше го всичко: и клетката, и Вселената, и езиците, и знаците, а през последните дни и Н. В. Гогол като личност и като автор на „Нос“ и още по- онтологичните и загадъчни „Мъртви души“.
След Майерхолдовия спектакъл на „Ревизор“ той се втурна зад кулисите (или по-точно зад конструкциите, които ги заместваха) и откри суровия и капризен режисьор. Режисьорът нарече Коля психопат, но изслуша концепцията му. А след това го изгони, но му даде съвет, може би справедлив, но малко странен. Той посъветва Коля да напусне своето време и да отиде там, при Гогол, а може би и в неговата душа. Режисьорът, когото Борис Пастернак пак в специално написано стихотворение сравняваше с бог при цялата мощ на своята фантазия, все пак не предполагаше, че Коля ще съумее да се възползува от неговия съвет.
Но ние малко изпреварваме събитията и незаконно избързваме напред. Нека се върнем към онзи момент, когато Коля още работеше в цитологическата лаборатория и честичко пътуваше до Москва (понякога даже в товарен вагон), за да слуша лекциите на своя московски кумир, знаменития цитолог професор Колцов. Впрочем професор Колцов заслужаваше да пътуват заради него в товарен вагон или почти без билет на полицата за багаж по споразумение с познатата контрольорка, която се досеща какво е това съвременна наука и колко много се налага да принася жертви заради нея.
Понякога Коля забравяше за моята хуманитарна професия на художник и се опитваше да ме приобщи към някои тесни и твърде специални свои интереси, разказвайки за достиженията на професор Колцов и устройството на митохондриите (от гръцкото „митос“ — нишка и „хондрос“ — гранула). Той ми заявяваше, че тайната на клетката е не по-малко, а дори и по-загадъчна, отколкото тайната на Вселената. От клетката — тази малка единица на всичко живо и органическо — нишката на неговите мисли се точеше към Вселената, разбира се, съвсем не организъм, както мислеха наивните мислители като неудачника Прейер, а огромно поле на стълкновения и противоборства на различни физико-химични сили и, разбира се, царство на случая. Царствуваше ли случаят в особения автономен живот на организма, по отношение на това Коля не беше уверен. И ако Вселената беше дисхармонична, то в организма, даже такъв дребен като клетката, живееше хармонията, която беше родственица на музиката и имаше далечно сходство с мисълта. Да, с мисълта, също явление, дълбоко порядъчно, макар и не докрай хармонично. Без всичко това е невъзможно да се разбере сложното и идеалното устройство на клетката, в която, изглежда, съществува още неразкрита от науката информация, свързваща всеки момент от настоящето с миналото и бъдещето.
Това беше хипотеза на Коля, която той посмя да изкаже пред професор Колцов, пред такова божество, каквото е и Майерхолд, но в своята област.
Как беше постъпил Колцов? Дали го беше изгонил, както и Майерхолд, и го беше нарекъл психопат? Разбира се, не. Само спокойно беше казал, че в нашето, съвсем не антично време цената на всяка хипотеза, която се опира на твърде нестабилни полудогадки-полуфакти, не струва и пукната пара. Очевидно професор Колцов беше още по-строг и нетърпим от Майерхолд, само че не проявяваше толкова бурно своя темперамент.
В разговор с мен неспокойната мисъл на Коля се носеше от лабораторията на професор Колцов до Великденските острови, където се издигат огромни човешки фигури, изсечени от камък, а лицата им нагледно демонстрират колко скоро е възникнал хуманизмът със своята мила, но наистина наивна страст да идеализира човека и дори полумаймунското му тяло.
И за да подразни мен, а още повече самия себе си, Коля се кълнеше, че повече му е по сърце тлъстата гърдеста Венера от Вилендорф, Ментон или Брасенпуи, отколкото Венера Милоска, защото там е животът, а тук чисто платоновска идеализация на човешката плът.
Изобщо Коля имаше някакви свои стари сметки с Платон. И да стане по-добър към древногръцкия мислител и неговите концепции за красота му се удаде много по-късно, когато той отблизко, съвсем отблизко се запозна с Офелия. Но ние отново избързваме напред и ще се постараем да върнем себе си и читателя към това, за което току-що ставаше дума.
Поскитала по дебрите на историята на културата и естествознанието, мисълта на Коля неизбежно се завръщаше към любимия му Н. В. Гогол, като че той беше център, където се събираха всички нишки, като че това беше силовото поле на тази интелектуална Вселена, която Коля носеше в своята, този път късоподстригана, малко асиметрична глава. По мнението на Коля Гогол е този мислител, нанесъл съкрушителен удар на християнската концепция за човека — уж духовна безграничност. Гогол доказа, че човек вътрешно е ограничен, ако не елементарен. Но колко жалко, че той, Коля Фаустов, който има възможност — наистина съвсем относителна — да беседва с Майерхолд, съвсем е лишен от възможността да поговори със самия Гогол, да поговори задушевно за „Мъртвите души“, за „Портрет“ и за това, което в същност е свързвало Н. В. Гогол с Александър Иванов — разбира се, велик художник, но изцяло платонизиран, враг на всякаква плът и адепт на духа.
Когато говореше за всичко това, Коля съвсем не подозираше, че неговото желание въпреки всички закони на Нютоновата и Айнщайновата физика парадоксално ще се осъществи съвсем по гоголевски в духа на „Нощта преди Рождество“, където се описва пътешествието на ковача Вакула в Зимния дворец.
Като се сбогува с мен, Коля тръгна за къщи. Той не живееше вече в аспирантското общежитие, а беше взел стая под наем в доста унила къща, със стара, типично петербургска, истински Разколникова стълба. Стаята беше също типично петербургска, с прозорец, излизащ към тесен двор-кладенец, кънтящ като всички кладенци.
Пристигайки в къщи, Коля си стопли чай на примуса и отвори прозореца. И тутакси чу ридаещ женски глас и думи на малко познат език, но по някои признаци нашият аспирант се досети, че това е древноскандинавски.
В типичния старопетербургски двор-кладенец, където портиерът сечеше трепетликови дърва и на въжето висеше бельо, се сътворяваше мит. Ридаещ женски глас пееше древна еда или сага, съчинена от викингите и усъвършенствувана от скалдите и неизвестно от какви ветрове довеяна тук. За един миг, едва докосвайки се до стъпалата на тъмната Разколникова стълба, Коля се озова на двора. Тя още седеше там, отслабнала руса богиня с овехтяла басмена рокличка и гласът й ридаеше, а по бузите й течаха сълзи.
Да, това беше мит, ако не чудо. Наистина към мита и чудото се примесваше житейската проза. От прозорците летяха десетачки и петачета, които ридаещата богиня бързичко събираше и криеше в джоба.
— Коя сте вие? — попита с треперещ глас Коля. — И откъде ви е известен друвноскандинавският език?
Богинята се усмихна и в нейните тъгуващи очи се появи насмешливо изражение.
— Ако ви кажа, че съм завършила Филологическия факултет на Ленинградския университет — каза тя, — ще ви удовлетвори ли моят отговор?
— И там ли ви научиха да превръщате двора-кладенец в мит? — продължаваше да задава въпроси Коля.
Той чувствуваше, че тя ей сега ще изчезне: петачетата и десетачките вече не летяха от разтворените прозорци на залетия с цимент двор. Появиха се две старици, прекръстиха се и се опулиха срещу странната жена, която допреди малко бе ридала и се бе молила, обръщайки се на непознат език към своя чуждоземен бог, а сега стоеше и кокетничеше с юношата от квартира №16, с известния безбожник и комсомолец, забравяйки и за своя чужденец-бог, и за своята мизерна професия, и за своята жалка басмена рокля. А роклята цялата се беше изтъркала и на места безсрамно прозираше загорялото и обветрено, но красиво
