засрамвайки се, Николай тутакси прогонваше тази хлъзгава като змия мисъл, макар всеки път, когато пътуваше в трамвая, да хвърляше прекалено красноречиви погледи на дамските чантички, заставяйки техните собственички да се мръщят тревожно и прибързано да се отдръпват.
Но за щастие скоро всичко се уреди (с известен примес на чудо или без него?). Защото това, което ние наричаме неудача или удача, почти винаги е свързано със случая, който по своята природа е хазартен играч и играейки с теб, ту печели, ту губи от теб твърде често нещо дребно, наричано в зависимост от обстоятелствата — удача или неудача. Офелия спечели от случая, както обичат да казват еснафите, „за трамваен билет“. Тя донесе документа си и го подаде на Коля. Наложило ли й се беше за това да премине през стените, а после точно така незабелязано да излезе или да хипнотизира служителката, пазеща паспортите на болните? Николай не започна да разпитва Офелия, а само кимна с глава, като че предварително беше знаел за тайната сделка на бившата улична певица с подпомагащия я случай.
С какъв независим и победоносен вид той влезе в кантората на жилфонд, за да получи хартиения двойник на Офелия вече с печат на записването, дойде точно в тази минута, когато там се оказаха двете старици, може би не съвсем случайно. Тях отдавна ги терзаеше и мъчеше мисълта, че в съседната квартира №16 се върши беззаконие: у нахалника аспирант, който получава стипендия всъщност за безделието си, живее, без да е регистрирана подозрителна особа, която до неотдавна ридаеше на двора и събираше петачета, а сега, наконтена, люлее бедра и облъхва минувачите с мерзкия мирис на неизвестно с какво купен парфюм.
Под самите носове на стариците Коля разтвори удостоверението на своята съквартирантка, а след това го затвори и сложи в портфейла си, а портфейла предвидливо скри в страничния джоб на своето доста изтъркано сако.
Съвсем не така, както вчера и завчера, се изкачваше той по стълбата към своя шести и последен етаж, изкачваше се леко и бързо, като че танцуваше. Стълбата сега го водеше в свят, който не беше нужно да крие нито от кварталния, вече получил анонимна жалба, написана по молба на неграмотните старици от полуграмотния му съсед, нито от портиершата, огромна, винаги за нещо сърдита на всички леля (а най- много от всички на аспиранта от квартира №16 заради това, че не спи през нощта, чете книжки и иска да стане по-умен от всички).
А след седмица Коля още по-весело бягаше по стълбата, доволен от това, че Офелия е с него и нейното пребиваване е узаконено и в гражданското, и в жилфонд, и в съответното отделение на милицията. И това доказваше, че законът можеше да санкционира мита и чудото, ако чудото има документ. А за удостоверението се беше погрижил още покойният първи мъж на Офелия — знаменитият художник М., който със своето величие и познанства би могъл да получи всякакъв документ, за да освети връзката си с жена, независимо каква е била тя в миналото — модел, крадла, момиче с леко поведение, бивша монахиня, княгиня или даже богиня, току-що явила се от Гърция или древния Египет.
С какво удоволствие Коля пристъпваше прага на своята стая. В стаята струеше приятна, смекчена от синьо-розовия абажур електрическа светлина. А на масата в ленива поза седеше тя — чието име беше твърде литературно, а тялото твърде скулптурно антично, въпреки че беше облечена в рокля, купена на „Садовая“ в Апряскинската чаршия.
— Е, разказвай — молеше Коля.
— За какво?
— За каквото искаш.
И тя започвайте своя разказ, потапяйки Коля в абстрактното и мрачно утро на XXII век, където одухотворените от субтехника знаци мамеха към себе си хората, а хората бяха станали вечни като знаците, научавайки се да обновяват паметта на своите клетки не без подсказването на извънземния разум, решил да се намеси в земните работи.
Ах, този извънземен разум! Тихомълком и без да бърза, той се промъкваше към земната биосфера, порядъчно все пак изхабена от техническия прогрес, за да й върне предишния загубен от нея вид, когато боровите и елховите гори са били пълни със зверове и птици, когато реките още са били сини и в тяхната прозрачна дълбина са плували сиги5 и таймени6, когато в планинските езера са се отразявали прохладните облаци и поетите с помощта на думите и ритъма са се опитвали да се слеят с тази неолитно-първобитна свежест. Дали пък извънземният разум не искаше да поправи стигналите до упадък земни дела и да не позволи на земната покривка да загине, да не й даде да заболее от склероза на съдовете и да се задуши от недостиг на кислород? Но като се грижеше да излекува всичко живо — тревата и дърветата, да очисти реките от химическата гадост, за да може всичко, макар и съвсем малко, да прилича на тази чудесна поема, която толкова дълго се беше дължала на устойчивото равновесие на динамичните сили — равновесие, нарушено от едностранчивото развитие на техниката и прекалено специализираната, невиждаща цялото, а само частта наука — извънземният разум направи на човечеството подарък, който струваше прекалено скъпо даже за бюджета на Вселената. Той подари на хората безсмъртие и чрез това задържа прогреса.
Не, не, защо веднага да избързваме напред, може би по-добре отначало да се спуснем на дъното на историческия процес, когато още над конусообразните вигвами7 от миришеща брезова кора са висели сини облачета дим и хората, борейки се за съществование, са държали копие или здраво натегнат лък, а не анихилационен снаряд, способен да превърне във вакуум всичко живо или неживо за десета или стотна част от секундата.
Детството на човечеството! Нея я теглеше натам и тя го предаваше с думи, които изведнъж ту немееха като неолитна нощ, ту се превръщаха в река, затворена в кънтяща каменна пропаст, където хиляди години непрестанно гърмеше гръм и речното ехо разнасяше шума и звъна на падащата от скалите вода, която веднага попадаше в руслото, притиснато от други скали. Кой говореше сега? Тя ли говореше, драскайки трета клечка о навлажнената кутийка, за да си запали цигарата, или пееше самата река, провирайки се през облаците и камъните с намерението да се превърне в жена, в най-загадъчното от всички същества, записани някога в домовата книга.
А после жената (била току-що река) отиваше в комуналната кухня да погледне не е ли изкипяла от тенджерата граховата супа и не е ли загоряло маслото в тигана.
Тя разказваше, а с думите си сякаш извайваше средновековието, където редом с леките вълшебни, издигащи се към небето катедрали имаше зловонни къщи и дворове, в къдравите и рижи рицарски бради пълзяха тлъсти въшки и рано-рано на разсъмване викаха звънкогласи петли, напомняйки на вещиците, че е време за почивка.
Със своите разкази тя завличаше Коля в странни хилядолетия, когато циментът на еволюцията е скрепвал човека и маймуната в някакъв мускулест кентавър, който още не умеел да облича смътната си полумисъл в звуковата обвивка на думата и мъчително се опитвал да я предаде с помощта на мимиката или жеста. Полузвярът-получовек мучал, кимал, намигал, смеел се, оголвайки своите маймунски зъби, и с пръстите на силните си, но неловки ръце се опитвал да хване мятащата се вътре в него още сляпа мисъл и да я измъкне на слънце и въздух, за да съедини „себе си“ с „теб“, по-скоро чувствувайки, отколкото разбирайки къде започва „той“ и свършваш „ти“, толкова удивително приличащ на него.
Течаха сънни, смътни, като полумрак хилядолетия и той, повтарящ се в безчислени поколения и потомци, все още мучал, крякал, сумтял, зъбел се и размахвал ръце, бясно свивайки и разтваряйки дебели космати пръсти, а мисълта все се преструвала на няма и сляпа, очаквайки кога сумтенето ще се превърне в прозрачен звук, в синя като речната вълна обвивка на думата, през която ще прозира най на края узрелият и излюпил се от дебелата черупка смисъл.
Биосферата, ако това е нужно, умее търпеливо да чака. Милиони години тя беше чакала кога ще й поднесат огледало, в което да види себе си. Словото беше това огледало. Но нима в шума на реките и водопадите, в звъна на бягащата вода, в свиренето на авлигата и в чукането на кълвача не се беше крило нещо, приличащо на словото, което произнесе жителят на неандерталските гори. Той и не подозираше, че то някога ще се опошли, ще се обезцени, ще премине от човешките уста върху страниците на булевардните вестници или рекламните плакати, прославящи противозачатъчни средства.
Словото се появи и се сля с гората, с планината, с облаците, с устата на елена, дъвчещ мъх, с цъкането на катеричката, с воя на вълка, с грохота на водопада. Беше се случило чудо: късият звук можа да приеме в себе си всичко видяно и чуто и да го разтвори в себе си, както солта се разтваря във водата.
Словото притежаваше и друго магическо свойство — да съединява хората: живите с живи и живеещите
