имаше прехубавичка дъщеря, — прие подобаващ вид и отново хвърли поглед към своето отражение в огледалото. Красивият нос, леко подчертан от черните мустаци, приветливо го гледаше от огледалото, без никак да е пострадал от докосването на дебелите миришещи на лук пръсти на Иван Яковлевич.
Майор Ковальов излезе от бръснарницата и зави към страната на Невския проспект. Моето „аз“ все по- тясно и по-тясно се сливаше с това франтски-контешко същество, влагащо във всяка направена от него крачка еластичната енергия на пълнокръвния, добре охранен, изключително доволен от себе си човек.
Краката бързо ме носеха по „Садовая“ край Апраскин и по-нататък към Гостинния двор, а после ме изнесоха на Невски, който приличаше на гравюра от първата половина на XIX век. Гравюрата беше оживяла. Къщите бяха приели напълно веществен триизмерен вид, както се полага на къщи, които засега стояха честно на стабилен фундамент и като че ли нямаха намерение да влизат в заговор с една от мраморните статуи на Лятната градина.
Край домовете крачеха същите такива напълно доволни от себе си личности като майора. Някои от тях водеха подръка твърде хубавички госпожици или дами, като им нашепваха на ухото нежни глупости и комплименти. По проспекта летяха коне, носеха се карети, където на капрата стоеше, лукаво поглеждайки пешеходците, казаче или възрастен лакей.
Майорът помисли с известна тъга, че си няма собствена карета, но ако успее да уреди замисления брак, то може би впоследствие ще се появи и карета. Сивите расови коне ще бягат изящно и ще вдигат високо копита, лакеят ще стои отзад, а кочияшът ще вика:
— Давай! Давай!
Точно в тази минута размишленията на майора бяха прекъснати от вика на кочияша. Но викаше не неговият бъдещ кочияш, а чужд и крещеше на майора, който твърде невнимателно пресичаше небезопасния Невски проспект. В подвикването имаше нещо снизходително: къде се намираш, моля ти се, дребно асесорче, когато аз возя знатна персона.
Майорът, разбира се, не съобрази, че в тази карета пътува неговият собствен нос. Той беше уверен, че носът му е на мястото си, където спокойно и тържествено си стоеше винаги и ще стои и занапред, знаейки, че е длъжен да изпълнява тази функция с безусловна точност.
Когато стигна до книжната лавка на Смирдин, майорът се учуди на нищожеството на някакви лошо облечени личности, които разглеждаха книгите, изложени на прозореца. Майорът не беше любител на книгите и на вестниците, четеше само обявленията в „Северная пчела“ и удостояваше с вниманието си само прозорците на Гостинната или Апраскинската чаршия, където бяха изложени къде по-интересни и значителни предмети.
Но постепенно крачките му ставаха все по-малко еластични и уверени. Минувачите хвърляха към лицето му кой удивен, кой изплашен, кой насмешлив поглед, сякаш виждаха нещо нередно там. Да не би Иван Яковлевич да е отрязал единия му мустак?
Майорът влезе в сладкарницата, за да се погледне в огледалото. В сладкарницата нямаше никой. Момчетата метяха и нареждаха столовете. Огледалото, което се отличаваше със завидна, но прекалено жестока правдивост, разкри на майора защо минувачите отделяха изключително внимание на лицето му. Липсваше носът.
Като прикри с носната си кърпа мястото, откъдето беше изчезнал носът, майорът тръгна към Лятната градина. В неговата цялостна, прекалено цялостна здрава натура отново настъпи психическо раздвоение. Той се състоеше от две половинки: от себе си и от мене. Но с всяка крачка все по-малко и по-малко оставаше самият той, като оставяше на мен всичко, с изключение на изчезналия нос.
Краката ми ме отнасяха към Лятната градина, където стоеше Офелия, която дублираше една от мраморните статуи. Аз прикривах лице с носната кърпа, за да не привличам вниманието върху себе си.
Аз вече споменах: с всяка крачка моето същество ставаше все повече мое, загубвайки свойствената на майора увереност в стабилността на света, къс от който беше той самият.
Ритъмът на живота пак започна да прилича на сън. Улиците, по които вървях, ми се струваха призрачни. Изглеждаха ми декорации, слепени с късове от реалното минало, и поради това още по-химерични и неправдоподобни.
Що се касае до Лятната градина… Лятната градина беше действително по-млада с цели сто години. Дъбовете и кленовете сега бяха значително по-тънки и по-изящни, отколкото когато ги оставих на това място, навивайки с помощта на Офелия часовника си със сто години назад. Само статуите изглеждаха същите. Коя от тях беше Офелия? Бях забравил това. А лицата на всички статуи бяха еднакви.
За щастие в градината нямаше много хора. Няколко бавачки с децата. Млад французин-гувернант с момченце. Пийнал чиновник с орден, сякаш от картина на Федотов.
Като прикривах лицето си с кърпата, аз се приближавах подред към всяка мраморна статуя и шепнех:
— Офелия! Офелия! Чуваш ли ме?
Но нито една статуя не откликна на моя зов, страхувайки се може би да не привлече вниманието на публиката. Те всички бяха еднакви, всички неподвижни, скрити от мен в своя мъртъв мраморен свят.
И ето че усетих мъката на самотата и изоставеността, каквато дотогава никога не бях изпитвал в такава силна степен. Теглеше ме към къщи. Но къде беше моята къща? Майор Ковальов живееше на „Садовая“, изглежда, в близост до Вознесенския проспект. Но в чий дом? Аз си спомних думите, които той обичаше да повтаря: „Квартирата ми е в «Садовая»; само попитай тук ли живее майор Ковальов — всеки ще ти покаже.“
С труд се добрах до „Садовая“ и попитах две старици, които клюкарствуваха до къща, боядисана в яркосин цвят:
— Кажете, моля ви, къде живее майор Ковальов?
И изведнъж познах стариците. Това бяха същите онези старици, които живееха в моя дом на Василевския остров. И те също ме познаха, въпреки моя колежо-асесорски облик.
Как бяха попаднали в XIX век? С трамвая ли бяха пристигнали? Но тук още не е прекарана нито една трамвайна линия. Внезапно усещането, че съм затворен в някакъв странен, приличащ на лош сън свят, ме застави да се облея със студена пот.
Стариците бяха същите и аз бях същият. Но светът беше гоголевски. И все пак това не беше на сцената на театър, а в действителност.
Да, това наистина беше „Садовая“, но тя беше по-млада от тази „Садовая“, която аз познавах.
И само двете старици не бяха нито по-млади, нито по-стари.
Те стояха мълчаливи.
Аз се огледах, чувайки нечии крачки. Към мен идваше кварталният.
31
Като напуснах Петербург през първата половина на XIX век (разбира се, с помощта на мраморната статуя, която бързичко и умело омагьоса и себе си, и мен), къде се оказах аз? Може би в къщи, на Василевския остров? О, не.
Очакваха ме други приключения и метаморфози. В духа на романите на XVIII век, този век, към чиято култура Офелия имаше голямо пристрастие.
Тя ме превърна в поет. Но едновременно аз бях не само поет, но и гора.
Тук, разбира се, имаше голямо отстъпление от традициите на XVIII столетие, първо, по посока на късноовидиевата античност, и, второ, по посока на Хлебников и Джойс, които поставяха пред себе си подобни експериментални задачи, но за разлика от нашата вълшебница не в живота, а само на хартия.
Моето същество дотолкова се пропи с природа, че стана своего рода кентавър, полугора — получовек.
Разбира се, става дума не за външния ми облик. Всичко това протичаше вътре в мен. Аз чувствувах, че съм гора и едновременно млад човек. Овидий на XX век. Никой от моите роднини и познати (освен самата Офелия) не подозираше двойнствеността на моето удивително съществование. Но тези, които четяха моите
