33
А след първия настъпи втори, трети, четвърти. Коля отново се потопи в това, което в делничния живот, в живота без големи и значителни събития ние обикновено не забелязваме. Наричаме го с безличните думи: неделя, декада, месец.
Впрочем не изпитват ли същото всички хора, завърнали се в къщи в привичното и отдавна определено устройство на живота от интересна командировка или отпуска?
Отпуска? Ето че се намери въртящата се на кранчето на езика дума, зад която можех да скрия себе си и Офелия от твърде любознателните приятели и съседи.
— Бяхме в отпуска — казваше Коля на всички, които се интересуваха от неговото отсъствие.
— Заедно с жена си?
— Да. Заедно с нея.
— На юг?
На този въпрос Коля отговори малко по-неопределено.
— Да. Не. Всъщност какво се смята днес за юг? Попътувахме по разни места. Къде с влак. Къде с талига. Къде пеша. Никъде не се спирахме за по-дълго.
— И останахте ли доволни?
— Да. Много. Смяната на впечатления така освежава.
А когато Коля оставаше насаме с Офелия в малката стаичка, той отново започваше да прави равносметка. Равносметка на какво? И защо?
— Мит? — питаше той Офелия.
— А какво е това мит? — отговаряше на въпроса с въпрос Офелия. — Как разбираш ти смисъла на тази многосмислова, ненапълно разгадана дума?
— Ти искаш да ти отговоря така, както отговарях на своите екзаменатори, приличащи на чеховски интелигенти, когато държах изпит за бог на информацията.
— Дори и така. Впрочем ти би могъл да отговориш на моя въпрос, без да се навираш в двадесет и първия век. Нима е трудно за такъв начетен като теб аспирант?
— Митът това е измислица, станала реалност в съзнанието на хората. Например Дон Кихот, Пикуик, княз Мишкин или Фауст. В действителност те не са съществували. Но това обстоятелство не им пречи в известен смисъл да бъдат по-реални, отколкото милиони хора, които някога са съществували, но не са оставили никаква следа в паметта на поколенията, на историята. Да, това е особена реалност — не материална, а духовна.
— Отговаряйки ми, ти отговори и на себе си. Това, което беше станало с теб, също е особена реалност. Но аз нищо няма да съумея да ти обясня. Аз мога да премина през стени и през векове, но ще се проваля на всеки изпит, както едва не се провалих, когато ме викаха в криминалния отдел по делото на тези старици.
— Добре, че стариците се появиха. Аз всеки ден ги виждам на стълбата.
— Появиха ли се? Не те се появиха, а аз буквално ги измъкнах за косите от първата половина на деветнайсетия век. Да не мислиш, че беше толкова просто? Първо, те там се бяха устроили добре и се чувстваха като у дома си. Едната продаваше семки на Сенния пазар, а другата се беше оказала по- предприемчива и беше започнала да дава под лихва пари на обеднели студенти и разорени дворянки. Преди да ги доведа тук, аз намерих документи за техните съмнителни занимания и сега ги държа в ръцете си. Сега са меки като коприна и не ме наричат другояче освен своя благодетелница. Добре, че не извикаха тебе при следователя в криминалния отдел. Ти не би успял да го омагьосаш с думи, както съумях аз. А сега стариците са на мястото си. И делото за тяхното изчезване е прекратено. Те заявиха, че са били на село в отпуска. Хубава дума е „отпуска“. Жалко, че се е запазила само до края на двайсетия век. А после е станала архаизъм, както думите: „търговец“, „подлец“, „аферист“, „вълшебник“, „гара“, „гора“, „кръстница“, „сватба“, „звънар“, „фенер“, „злодей“, „крадец“, „мор“, „каляска“, „кон“, „веранда“.
И тя започна да изброява думите, които бяха отмрели в XXI и XXII век или бяха изменили смисъла си. Странно, но, изглежда, това й доставяше някакво особено удоволствие, не съвсем понятно за Коля. Та тя гледаше и думите, и хората, като мислено сравняваше тяхната тленност и относителност със своето абсолютно същество, неподвластно на законите нито на времето, нито на пространството.
Два или три пъти Коля я беше видял в обществото на двете старици. Стариците, оглеждайки се настрани, й разказваха нещо тихо. Дали не говореха за своето пребиваване в Санкт-Петербург през първата половина на XIX век? На лицата им се беше изписало изражението за съпричастност към голяма тайна, товарът на която удовлетворяваше тщеславието им на клюкарки и сплетници и едновременно ги измъчваше със своята неразгадана тежест. Та нали те, вродените свидетелки, страстно жадуващи за всичко скрито и тайно, изведнъж се бяха оказали не само свидетелки, но и участнички в чудото. И чудото се беше оказало не много продължително. Чулото беше свършило като сеанс на ням филм в кино „Форум“. Бяха им взели чудото и те отново се бяха оказали на стълбата, притежаваха чуждата и свои тайна, но нямаха право да я разкрият. Техните дълги езици се измъчваха в плътно затворените устни-касички. И това навярно беше истинско мъчение за тях. Нито гък. Никому! Нито на домоуправителя, нито на съседите. Ни звук! Иначе тази магьосница отново ще ги отнесе и този път не в царския Петербург с лакирани карети, а в дън земя, в огъня, в блатото, в нощта, където няма нищо, в мъглата на бездънния кладенец. Те се запознаха с вълшебното майсторство на Офелия и прехапаха своите дълги езици.
Виждайки Коля, те всеки път се дръпваха ужасени. Нали и той беше съпричастен на тяхната обща тайна. Веднъж той ги спря и ги попита:
— А къде се губихте през цялото това време?
— На село бяхме — отговориха те заучено в хор. — При близки. На село. Кълнем се в Христос.
И двете се кръстеха с изсъхнали птичи пръсти, прикривайки със заучения, но свят жест тайната и греха.
За Коля започна старият живот. Но беше ли в действителност предишният? Та той прекалено много знаеше за човек от края на двадесетте години на XX век, когато генетиката правеше своите първи крачки и Луната (да не говорим за Марс и Венера) беше още далечна и неизвестна планета, тази същата Луна, която беше престанала да бъде Луна в XXI век и се беше превърнала в експериментална лаборатория, поделена между три научноизследователски института.
Коля се хващаше в съвсем неласкаещо го сходство с двете старици. Той също не смееше да отвори уста, за да издаде тайната. А какво значи да мълчиш, слушайки наивните теории и хипотези, отхвърлени отдавна от науката на бъдещето, които на него, аспиранта, неговите научни ръководители му откриваха като най-нова и най-последна дума на науката. От всичко това можеше да се полудее.
И за да не се побърка и да не се изпусне, Коля взе отчасти рисковано и доста парадоксално решение. Много от това, което той знаеше и което не знаеше науката на неговото време, той изложи във вид на очерци с подзаглавие „Научна фантастика“ и ги изпрати в списанието „Вокруг света“.
Обидно беше да се представя за фантастика, макар и за научна, самата истина, но какво можеше да се направи? Нито в една лаборатория на света не съществуваха тези прибори, с помощта на които можеха да се потвърдят неговите смахнати идеи.
Публикуваха очерците като научнофантастични разкази, но без успех. И идеите, изложени под формата на фантастика, се сториха глупави и неосъществими даже на най-смелите научни фантасти на времето. Писателски талант Коля не притежаваше и не беше съумял да слепи научните идеи и факти с остър сюжет и неочаквани ситуации, с които бяха така богати повестите на Александър Беляев, печатани в същото списание.
Разказите на Коля не му донесоха слава, а наплашиха аспирантите и учените, дори и онези, които се отнасяха добре с него.
Коля не обичаше и не искаше да бъде смешен. Но кой обича да бъде смешен освен тези, на които това донася доход!
Като получи хонорара за твърде причудливата си проза, новоизпеченият литератор се затича да купува подарък за Офелия.
Тя му беше подарила едва ли не целия свят, а той й поднесе шоколадова торта. И не беше ли всичко
