седяха по местата си, като се оригваха и споглеждаха и чакаха часа, в който щеше да започне търгът. Древният като тайгата ритъм на танца, монотонните думи на песните не събуждаха в техните делови души желанието да забравят за работата си, за ценните кожи. Те пристигаха тук на влачилата си през каменистата, блатиста, бодлива и задушна тайга съвсем не за това, да съблюдават интересите на тези жалки и нищо неразбиращи хорица, които толкова смешно и нелепо движеха крака сега.
Аз всичко виждах и всичко разбирах, но нищо не можех да помогна на малкото племе, макар и да бях бог.
Започнах да се сърдя на себе си, на своето безсилие, на Офелия, която, оставяйки ми чувствата, ме беше лишила от ръце, крака, дори и глас.
Шаманът се върна в шатрата, когато завършилите търга търговци заминаха на своите влачила, отнасяйки кучешките, катеричи и рисови кожички. Шаманът се клатушкаше и едва не пада. Стопанката на шатрата, неговата суховата жена, също беше пияна. Навеждайки се, тя започна да повръща всичко, което беше изяла и изпила. Вътрешността й буквално се преобръщаше наопаки. Но шаманът не й обръщаше никакво внимание. Той приближи към мен и започна да ме упреква, че съм забравил задълженията си на бог, не съм наказал търговците, позволявайки им спокойно да си заминат от стана и да отнесат ценните кожи. Къде съм бил аз? Нима нищо не съм видял? Кому е нужен бог, който е вечно сънлив и нищо не забелязва?
На мен ми се искаше да му кажа, че и той не се беше държал много достойно. Къде са кожите, които лежаха в шатрата? Нали и тях също бяха отнесли търговците, оставяйки в замяна малко избеляла басма и бутилката водка, която шаманът държеше в ръка. Но всичките необходими думи останаха за моя сметка, защото бях вещ, безмълвна като всички вещи.
А шаманът все изброяваше и изброяваше прегрешенията ми, желаейки да прехвърли цялата отговорност върху мен.
Когато най на края се умори и се стовари върху наровете, в шатрата настъпи тишина. Но тази тишина не ме радваше. Аз бях почти сигурен, че рано сутринта, в часа, когато стопанката на шатрата започне да разпалва огъня в огнището, за да завари в черното котленце гъстия пресован чай, шаманът ще изпълни своите заплахи и ще ме хвърли в пламтящия огън. И това ще бъде доста банална гибел, неотбелязана в никакъв летопис, гибел, за която човечеството нищо няма да разбере.
Шаманът силно хъркаше, поставил ръка с отхапан палец на своята спяща съпруга. Настъпи нощта, която се оказа последната моя нощ в стана.
Аз чух лая на кучетата. Кучетата явно лаеха срещу някой страничен, чужд. После се чуха крачки. В шатрата влезе Офелия и тихо каза:
— Мълчи, ако не искаш да попаднеш в огъня като твоите бездарни предшественици.
32
Дочуха се леки женски стъпки. Скръцна подова дъска. Вратата се отвори. Влезе Офелия, в едната си ръка държеше меден чайник, а в другата тиган, в който съскаха яйца на очи. Тези яйца на очи върху съскащия тиган, непоклатими като негодуващия глас на съседката, служеха за ярко опровержение на това, за което се разказваше в предходната глава.
Острият интелект на Коля трескаво работеше, за да прехвърли логическо мостче между яйцата в тигана и поведението на шамана, останал… Къде? На дъното на съня или в невъзможната, действително загадъчна действителност?
— Ставай! — каза Офелия. — Аз няма да отида да подгрявам чая. Ти чу ли какво говореше съседката?
— Нещо за примуса. За това, че много пуши.
— Ако беше само за примуса. За стариците говореше.
— За какви старици?
— За онези двете, които дежуряха на стълбата. Изчезнали. Никой не знае къде са. От криминалната милиция идвали. Търсят ги.
— А какво общо имаме ние с това?
— Тя, тази клюкарка, смята, че ние имаме нещо общо с тази работа. Държали сме се подозрително. Нанякъде сме били изчезнали. И нашето изчезване съвпаднало с изчезването на двете старици.
— Но ние нали се върнахме.
— А стариците ги няма. Къде са те?
— Почакай! Почакай! Къде бях видял стариците? На „Садовая“ ги видях в гоголевския Петербург, когато бях колежки асесор. Даже гадаех как са попаднали там. С твоя помощ ли?
— Не! Не! Ти не ме забърквай в тази работа. Не ме забърквай, за бога! Аз нямам никакво отношение към това.
— Но това имаше ли го, или не го е имало?
— Не ме забърквай в тази работа.
— В каква работа?
— Изчезнали са двете старици. С това сега се занимава криминалната милиция. А как ще обясним своето отсъствие ние?
— А нима ние сме отсъствували?
— Ти как мислиш? Нямаше ни два и половина месеца. Ако започнат да ни разпитват, какво ще отговориш, как ще обясниш?
— Аз не умея да лъжа. Ще кажа това, което е било.
— Но ти самият не си уверен, че то е било.
— А ти уверена ли си?
— Аз не искам да отговарям на този въпрос. Не желая!
— А какво ще стане със стариците? Та аз ги видях. Как са попаднали там?
— Навярно са ни следили. Били са на много близко разстояние. А аз не съм забелязала.
— А не може ли да се върнат оттам?
— Трудно. Но, разбира се, е възможно. А ако се върнат, как мислиш, дали ще мълчат?
— Не мисля. Те са клюкарки.
— Ето за това те и моля — не ме намесвай в тази работа. Сядай по-добре да ядеш яйцата. А да притоплям чай няма да отида. Той изстина. Но кракът ми няма да стъпи повече в тази кухня. Тя казва, че аз съм погубила тези старици, и не говори, а крещи. Прозорецът е отворен. И цялата къща слуша.
— Но почакай, не се горещи. Хората живеят в банален свят, където всичко е подчинено на законите на логиката и здравия смисъл. Криминалната милиция нека си търси изчезналите старици. Затова е и криминална милиция. А ние какво общо имаме с това? В малко ли неща може да ни обвини квартирната клеветница!
Казвайки това, Коля седна да яде яйцата. В главата му се мярна мисълта, че не е ял много дни, и не само не беше умрял от глад, но даже като че не беше отслабнал.
Той погледна в огледалото и огледалото потвърди, че той никак не се беше променил.
— Ти казваш — попита той Офелия, — че ние сме отсъствували два и половина месеца. А къде сме били?
— Защо ме питаш за това?
— Искам да знам истината.
— А за какво ти е да я знаеш? Все едно, научно ти няма да можеш да я обосновеш. А след като не е обоснована научно, каква истина е тя? И кой ще й повярва? Мислиш, че в криминалната милиция ще повярват?
— Сега питам не за криминалния отдел, а за себе си. Струваше ми се, че това е сън.
— И на мен ми се струва така понякога. Но прецени сам, нима може сънят да продължи два и половина месеца?
— По-леко ми е да допусна, че съм изпаднал в летаргия, отколкото да призная, че съм бил тунгуско богче.
Така започна и така премина техният първи ден след завръщането от пътешествието им.
