стихове, чувствуваха, че с тях разговаря гората, като превръща думите в клони, в птиче чуруликане, в тропот на бягащо еленово стадо, в сини облаци, отразени в прозрачната вода на горска река.
Тук съм принуден да направя кратко отстъпление от хлебниковско-рилкиевско-джойсовската тема, което се касае само до моята персона и няма отношение към очовечената природа. Офелия всъщност ми беше предоставила малка почивка след едни преживени от мен изпитания, предшествувани от други още по- трудни.
Но да се върнем към гората, с която аз бях свързан съвсем не с тази връзка, с която могат да се похвалят дърварите, салджиите, ловците на всякакъв вид горски и речен дивеч.
По-скоро бях дивечът, отколкото преследвачът. От негово име — летящ и ходещ — аз се обръщах към хората, а също така от името на всички стволове и клони, които бяха заплашени от електрическия трион.
Ах, как ненавиждах неговия звук, също както и самодоволните лица на мерзавците, които стреляха в кошутата, хранеща малкото си.
Усещането, че съм гора, ме обхващаше не само в тези часове и минути, когато аз, нахвърляйки думите върху хартията, се опитвах в строфата да вмъкна целия свят. Не, това усещане на необичайна свежест не ме напускаше нито на улицата в града, нито на гарата, където ме чакаха влаковете, нито в тихите зали на библиотеките. Книгата ми се разтваряше на същата тази страница, където всички нишки на света се съединяваха в един център, в едно натъпкано с емоции поле.
Като опровергавах всички закони на битието, аз едновременно пребивавах в две различни точки на твърде пластичното, почти вълшебно пространство: в стаята на поета, всред големия шумен град и далече, далече от всички градове — в гората. В гората аз бях дърветата и облаците, и синя рекичка, която се носеше, тихо припявайки, цялата прозрачна като строфа от поема, в която са се отразили дългите кафяви стволове, тъмнозелените клони и рижите катерички, вслушани в чукането на кълвача.
В града аз бях млад, много срамежлив човек, който се опитва да се слее с вещите с помощта на думите и ритъма, да влезе вътре във вещите и да види това, което остава скрито за всички.
Но в тези удивителни мигновения, когато всичко обкръжаващо (къщи, улици, предмети) се опитваше да установи контакт с мен и думите, които аз нахвърлях върху хартията, бяха като гъба, напоена с утринната роса и свежестта на света, гората ме викаше по име, сякаш беше тук, до отворения прозорец. И тогава всичко обкръжаващо ми изглеждаше по-различно, отколкото беше в действителност. Аз виждах къщите и минувачите сякаш през речната синева и ми се струваше, че горската прозрачна река е дошла тук при високите къщи и е заговорила с минувачите на този език, на който умееха да говорят само Омир и Пушкин.
Когато вървях по улицата, камъните ставаха прозрачни и изглеждаше, като че горската река тече вътре в домовете, измивайки от всички лица и предмети прахта на баналния живот…
Аз чувах как кукаше кукувица, повтаряйки себе си в звука, но звукът беше чист и ми се струваше, че самата природа ме вика и очаква кога ще й отговоря.
Прекрасни бяха тези мигновения. Преливайки се като гласа на кукувицата, те се превръщаха после в часове и дни. Аз отивах в градината, където неотдавна беше поставена статуя на древногръцка богиня. Никой освен мен не знаеше, че богинята не беше истинска статуя, че тя беше жива.
— Офелия! — виках я аз. — Колко необикновени дни ще ми подариш? Необходимо ми е да завърша поемата. И съвсем не ми се иска да бързам.
Аз се връщах в къщи, в своята малка стая, сядах зад масата и разтварях книгата на един удивителен поет. С него също бяха откровени и явленията, и вещите, но макар дълбоко да е чувствувал и разбирал езика на всичко окръжаващо го, той е бил нещастен.
Защо? Това не можех да разбера. Никога още не бях изпитвал такова щастие, както сега, когато Офелия ме беше превърнала в подобие на кентавър, чудесно съединявайки гората и човека в едно същество.
Нощта ме отнасяше там, където шумеше гората и се носеше горската река. И когато настъпваше утрото, рано-рано, когато още не се бяха събудили хората в домовете си, тя ме връщаше в града. И тогава думите, които нахвърлях върху хартията, се превръщаха в езера, пътека, виеща се в планините, чуруликането на авлига, мълния, прорязваща тъмнината.
Аз ходех из стаята от ъгъл до ъгъл и повтарях тези думи, а зад прозореца вече започваше да шуми дъждът, за да завърши строфата на главата, която пишех.
Но не дописах главата. Докато под прозореца шумеше дъждът, влезе Офелия, стъпвайки тежко, но бодро с мраморни крака.
А после… После се преобърна страницата, но не на моя ръкопис, а на тази малко страшничка поема, която твореше Офелия не само с думи.
В кого ме превърна тя този път? В рицар ли? В древноегипетски жрец? В екатерински велможа? В селянин, който запалва имението на помешчика? В киноактьора Адолф Менжу с мустачки на жуир и маниери на светски лъв? В папа Пий, номериран с латински цифри? В Казанова, загубил броя на своите лекомислени победи? В Христофор Колумб? Във великия хитрец и подлец Фуше? Във Вандомската колона или в картина на Питер Брейгъл-старши, наречен „селски“? В Леонардо да Винчи или в самия Микеланджело?
Нито вие, нито аз бихме могли да отговорим на този въпрос.
Тя ме превърна в цепеница, при това запазвайки съзнанието ми, от което тази цепеница, изглежда, никак не се нуждаеше.
Това съзнание ми помогна да осъзная ситуацията. Ситуацията беше най-непредвидена. Цепеницата вършеше работа. Тя се намираше в ловките и силни ръце на шамана. С един остър нож той изряза от дървото своето несложно, плосколико богче.
„Какво прави с мен жестоката Офелия? — помислих аз. — Преди половин час бях поет в големия град. А сега, даже е срамно да се каже, борова цепеница, суров материал в ръцете на неграмотен човек, някакъв полудивак.“
Но неграмотният човек-полудивак, неучил никога в Художествената академия, се оказа талантлив скулптор. Работата вървеше доста бързо. Цепеницата се превръщаше в бог на тайгата, както си въобразяваше шаманът или в идол, както си мислех аз, без да подозирам, че в един момент идолът ще се окаже истински бог.
Стърготините летяха на всички страни. И по движението на ножа, и по удовлетворения поглед на тесните, гледащи като през цепнатинки очи на шамана аз започнах да се досещам, че у цепеницата вече са се появили лице с нос, уста и очи, също така тесни като на жреца. Ако нямах очи, то как щях да видя жреца, неговата вонеща на еленово месо ръка и ножа, който така бягаше по дървото и се впиваше в неговата миришеща на борова смола плът.
Когато свърши, шаманът постави мен — дървения идол (а може би и истинския бог) — в ъгъла на покритата с брезова кора шатра и започна да се моли. Той произнасяше думи, смисълът на които ми беше понятен отчасти. Това беше не само молитва, това беше разговор с мен, откровен разговор. Наистина аз мълчах, но той говореше заради себе си и заради мен. Той ме молеше да бъда доброжелателен към него, към неговата жена, към неговото малко племе, което пропиват с водка и ловко мамят брадати алчни търговци, пробутвайки в замяна на ценните кожи всякакъв негоден боклук.
Шаманът ми се оплакваше от търговците и от някакъв чиновник Авдей Иванич, който също искаше кожи, но в замяна не давал нищо, даже никому ненужни парцали.
Шаманът ме молеше да накажа чиновника, като му донеса за подарък малка беда (голяма беда той не пожелаваше дори и на врага си), и заедно с това да накажа търговците за тяхната алчност, но също не прекалено строго, защото те имат жени и деца, а децата не трябва да бъдат обиждани.
Думите на шамана и неговите желания бяха справедливи и аз почувствувах към него симпатия, въпреки че беше шаман и разнасяше навсякъде мрак и суеверие. „Изглежда, и сред знахарите се случват понякога порядъчни хора“ — помислих аз, много загрижен от молбите на шамана.
Едва ли без помощта на Офелия бих могъл да изпълня всички тези молби, но Офелия не беше наблизо. Тя се криеше някъде. И ако в града беше лесно да я намеря, като обхождах градините и градинките и се вглеждах в лицата на псевдоантичните статуи, то тук не беше град, а тайга и тя можеше да се скрие от хората, като се превърне в храсталак, в звяр или в камък.
Изброявайки всички молби и желания, шаманът ме помоли да не ги забравям. Той каза, че моят
