умееше да изпълня със смисъл. Тези часове и минути се превръщаха в напрегнато като музика битие, приличащо по нещо на най-добрите сцени на Майерхолдовите спектакли.
Ако някой би могъл да спре времето, както го беше спрял Гогол в „Мъртви души“, изземвайки своите дивно-пластични герои от епохата и пренасяйки ги във вечността… Моето „аз“, причудливо слепено с „полуазът“ на нещастния син на Александра Ивановна, пробивайки през полусумрака на неговото полусънно съзнание, се опитваше с всичка сила здраво да хване мигновението и ако и да не го спре, то поне в краен случай да го задържи. Не се ли чувствува така нашето съзнание в затихналата кинозала, когато на пробляскващия екран се появява фигурата или лицето на героя от филма, с когото се е сляло битието на актьора и при това се е сляло така вълшебно.
Гогол играеше самия себе си. Ето той се спря пред голямо огледало и се огледа в него, забравяйки, че може да има свидетели на тази насмешлива среща със себе си. Той направи гримаса на собственото си отражение в огледалото, след това, като надяна на подвижно-хумористичното си лице неподвижната маска на домашен учител, с характерната си походка на човек, прекрачващ през само нему виден праг, тръгна вече на по-малко приятната среща с мен.
Той седна зад масата, отделяща го от мен. Минута или две тежко въздишаше и се секнеше, като с усилие на волята се заставяше да приеме ситуацията, в която трагичното беше слято с комичното почти така органически, както в неговите още ненаписани повести.
Пред него стоеше предмет в обвивката на юноша. И той, Гогол, трябваше да извърши чудо. Но чудото не му се удаваше и това го измъчваше, както впоследствие го измъчваше необходимостта да чете в университета лекции по световна история като отплата за присвоеното му звание и длъжност на адюнкт.
Как ми се искаше да му помогна, но не смеех, помнех за предупреждението на Офелия и се боях да не остана завинаги в този станал ми толкова скучен господарски дом.
Гогол показваше поредната картинка и вече не с весел и жив, а с някакъв отсъствуващ глас говореше:
— Това е котка, котка.
Но думата не пораждаше в главата на неговия ученик образи. Аз мълчах, като наблюдавах как на лицето на неудачния педагог се изписваше отчаяние.
— Мен скоро ще ме изгонят оттук — каза Гогол, толкова тихо, че да не могат да го чуят и стените.
Времето вървеше. До определен момент му заплащаха, но трябваше да мисля не само за Гогол, а и за себе си. Човек рядко бива доволен, даже когато се изпълняват неговите заветни и неизпълними желания. На мен ми беше досадно, че един от най-гениалните писатели, творецът на най-изтънчените и смели художествени концепции, разговаря с мен само с помощта на междуметия като с кон или куче. Заради това ли рискувах да наруша узаконите на физиката, за да стоя като истукан, без да смея за нищо да попитам този, който толкова малко беше успял да разкаже за самия себе си и за своята тайнствена връзка със същността на думите, от които можеше да вае като бог и живото, и мъртвото.
Та нали той (действително няколко години по-късно) извая от думи сякаш от плът колежкия асесор Ковальов, който обичаше да се нарича майор.
Колежкият асесор Ковальов — това беше моята втора роля, която ме застави да играя Офелия и също не на сцената, а в конструирания от нея свят, който едновременно напомняше и сцената, и живота. Ковальов, както е известно, живееше на „Садовая“ и ходеше на Вознесенский проспект при бръснаря Иван Яковлевич, за да се приведе в този стегнат вид, който подобава на годеник, търсещ богата невеста.
В същност моето ново битие, битието в облика на майор, започна в този момент, когато бръснарят Иван Яковлевич (фамилията му е загубена и даже на фирмата му, където е изобразен господин с насапунисана буза и надпис „И пускат кръв“ — не беше показано нищо повече), когато Иван Яковлевич с миришещи на лук и пресен хляб пръсти хвана носа ми и започна ловко да движи бръснача на съвсем близко, заплашително разстояние от този изключително необходим предмет.
В огледалото се отразяваха гърбът и тилът на Иван Яковлевич и нечия насапунисана физиономия, едновременно съвършено чужда, странична и в същото време като че ли сляла се с моята.
В гимназията нерядко ми се случваше да участвувам в любителски спектакли и да залепвам под носа си мустаци. Преди да изляза на сцената, аз се поглеждах в огледалото, всеки път с измамната надежда да видя вместо себе си някого другиго, вълшебно всмукал в себе си цялата моя сивичко-банална личност с всичките й подробности.
Не ставаше ли сега точно това с помощта на мазилото, ръцете и замъгленото огледало, което отразяваше моята или чуждата физиономия? Всичко ставаше като насън, където няколко образа и съзнания се сливаха, преследвайки някаква своя неясна за спящия цел.
Но скоро ми стана ясно, че твърде забавеният ритъм на времето едва ли би могъл да съответствува на по-бързото темпо на съня и освен това в миришещите на лук пръсти на бръснаря и докосването на бръснача до бузата бяха детерминирани в къде-къде по-силна степен, отколкото в неустойчивите възможности на бълнуванията или съновиденията.
Пръстите на лявата ръка на Иван Яковлевич все по-здраво и по-здраво стискаха моя нос, докато в това време дясната му ръка не по-малко реална, отколкото лявата, покриваше брадата ми със сапунена пяна. Темпът на времето беше по-забавен не само като за сън, но и даже за наяве в XX век, когато ръцете на бръснаря бързаха, подгонвани от опашката, която седи в залата и се стреми по-скоро да отбие порядъчно прозаичния и делничен ритуал.
Не, съдейки по това, с каква бавна, истински артистична страст Иван Яковлевич насапунисваше бузата ми вече за втори, ако не за трети път, обредът още не беше загубил дори частица от своята значителност, което свидетелствуваше, че човечеството беше със сто години по-младо и умееше по-благоговейно да се отнася с достиженията на цивилизацията.
Когато бръснарят най на края завърши своето свещенодействие над лицето на колежкия асесор и като се отдалечи на две крачки започна да гледа своята работа, както художникът гледа току-що завършената картина, аз за част от секундата почувствувах несъвпадението си с тази личност, която от самия начален ход на събитията беше вплетена в тъканта на друга, чужда епоха.
Вместо себе си в огледалото аз виждах солиден господин в костюм, сякаш взет под наем от театралния гардероб, и физиономията на този господин (синтез от наглост и смущение), повторена от отражението, също оценяваше работата на майстора, действително не толкова удовлетворена и много по-придирчиво. И изведнъж аз чух гласа си, излизащ от вътрешността ми, но съвсем несвойствен за мене — господарски, нисък, игрив, с покровителствени нотки:
— А не ме ли одраскахте, Иван Яковлевич, като миналия път? И защо от пръстите ви излиза прекалено неделикатен мирис?
След това ръката на колежкия асесор (моята ръка) бръкна в джоба за портфейла.
И тук се случи това, което понякога се случва на провинциалната сцена или в любителски спектакъл. Актьорът за минута беше загубил нишката, която го свързваше с образа на персонажа в разигравания спектакъл.
Моето „аз“, разбира се моето, а не азът на Ковальов, забрави колко плащат за бръснене в първата половина на XIX век.
Аз или колежкият асесор (същият този майстор), в тези минути по-скоро аз, отколкото човекът, свикнал да се бръсне при бръснаря на Вознесенский проспект, стоеше с разтворен портфейл, като се стесняваше да попита бръснаря колко му се полага за изпълнената работа, сякаш Иван Яковлевич можеше да заподозре, че пред него не е колежкият асесор, който изискваше от всички да го наричат майор, а неизвестно същество, неумело изпълняващо своята роля.
Аз си спомних, че в бръснарския салон на ъгъла на Средния и Шеста линия, където рядко ми се налагаше да се подстригвам, оставях на касата петнадесет или двадесет копейки (допълнителното петаче беше за одеколон).
Ръката на майора извади от портфейла две старинни десетачета и ги протегна на бръснаря. Върху лицето на Иван Яковлевич, неведнъж изпитал на гърба си извънредната спестовност на педантичния ерген, се изписа уплаха, смесена с радост. Той неловко се поклони и каза:
— Благодарим. Премного съм задължен. Ще заповядате ли да ви очаквам следващия четвъртък?
Майорът, който в четвъртъците ходеше при Пелагея Григориевна Подточина — щабс-офицерша, която
