сега с тези, които отдавна са умрели или ще живеят някога. Човекът още не умеел или не искал да отдели думата от предмета, той мислел, че думата това е двойник на предмета, двойник, способен да се превърне в предмет и да го разпредмети, обладавайки магическа власт над света.
Не е ли удивително, че това явление съществува досега и е доживяло до XXII век, прикривайки чрез названието „поезия“ способността да слива думата с вещта и да показва тези страни на предмета, които се изплъзват от ежедневното внимание.
Тя прекъсна своя разказ, скочи, спомняйки си, че в кухнята вече навярно са загорели кюфтетата. И докато стоеше в кухнята и спореше за нещо със съседката (дали не за това, чий ред е да мие антрето и да плаща за телефона), докато тя стоеше в кухнята около кюфтетата, Коля се опитваше да разбере и оцени нагледността, която тя току-що претворяваше в думи, наподобявайки заговорилия Хронос, много по- откровен и искрен, отколкото многотомните трудове на историците, които се опитваха с помощта на немощно-академическите фрази да усмирят разбушувалата се стихия на историята.
Имаше ли тя предшественици и предшественички? Разбира се, да. Родовото видение, наречено фолклор. То също се опитваше да разкаже за това, което е видял не един, а стотици разновременни свидетели, които се сменяха един друг заедно с отиващите си и вечно преминаващи поколения.
Не беше ли тя сестра на „Калевала“ и „Хаявата“, роднина на „Илиада“ и „Одисея“. Но как песента (дори приказно-епична) бе могла да се превърне в жена, в същество, което се намираше в една точка на пространството, макар и да разбъркваше столетията толкова леко, както се бъркат карти? Да, същество (другояче не може да се каже), което умееше не само да се смее и да плаче, но и да докосва с пъргави пръсти клавишите, да печата на машина. Та тя черви устните си с червило, купено с парите, икономисани на пазара, където все още можеше да се пазариш, а не само да стоиш с чек, очаквайки времето, когато вълшебният чек ще се превърне в масло, яйца или колбас.
Докосвайки се до нея, държейки я на коленете си, приближавайки устните си към ухото или бузата й, Николай чувствуваше прелестта на женската плът, но усещаше също с някакво шесто или седмо чувство, че това сякаш завършено същество не свършваше тук, в тази малка жалка стаичка, а се пренасяше в безкрайността. Това противоречие между край и безкрайност буквално побъркваше Коля и за да намери общ език с логиката на баналния живот, умът му неволно прибягваше към софизъм, стараейки се да измами или действителността, или себе си. Нали всяко живо същество, разсъждаваше той, особено женското, се състои от две половинки: от себе си и от времето. Нали всички ние сме свързани чрез хиляди нишки със случая и с еволюцията, и тези нишки водят едновременно и в миналото, и в бъдещето.
Но коя е тя? Ако живееше в XVIII век или по-рано, щеше да му бъде по-лесно да отговори на този въпрос. Тогава все пак са вярвали в дявола и даже в това, че той може да се превърне в жена, за което много красиво разказва старинната фантастична повест „Влюбеният дявол“.
Можеше ли Коля да вярва, че времето е обратимо и че Офелия се беше появила, както беше слушал по-рано от един неин познат, направо от XXII век, минавайки през XXI, където книгите още не се превръщаха в момичета или в електронни богини, способни съвсем по хлебниковски да преминават от векове във векове и даже да се регистрират в гражданското?
Коля размишляваше, докато тя пържеше кюфтета в кухнята. После се чу женски вик и след него друг още по-силен. Изглежда, започна обичайният квартирен скандал. Някой чупеше съдове, чуваше се тъжният стон на парчетата. След това вратата на стаята се отвори, Офелия се втурна цялата зачервена с треперещи от плач устни.
— Само си помисли! Тя ме нарече вещица! И ми хвърли кюфтетата на пода заедно с тигана.
— Кой?
— Че кой друг? Халатова! Крещи, че тя е жена на бивш пролетарий. Като че ние с тебе сме буржоа или служители на култа.
Коля гледаше Офелия. Тя ли беше това? И как да свържеш чудото, което допреди малко твореше от думи, с този скандал в кухнята?
Квартирният скандал отшумя, отгърмя и замлъкна за величайшо огорчение на двете старици, които изскочиха от своите квартири на стълбището, за да разберат коя ще излезе победителка — боевата, гласовита и зъбата Халатова, жена на частника от кооперативната обувна работилница „Анри Барбюс“, или тази с непроизносимото име, която до неотдавна се молеше на своя фински или естонски бог и продаде този бог за нова рокля и чорапи, подписвайки с интелигента.
Да, скандалът замлъкна твърде бързо. Изглежда, интелигентът засрами своята финландка и страхувайки се от другарския съд, се извини от нейно име. Скандалът стихна и в квартира №16 настъпи тишина.
И в тази тишина Коля отново слушаше, потъвайки в бездънната стихия на времето, в горите, където индийци проследяваха зверове и нареждаха песни, в които птичето чуруликане и чукането на брадвата, плачът на детето и любовният говор се съединяваха в една мелодия с шума на дъжда и шепота на листата. От доколумбовите гори, минавайки столетията, тя го водеше във века, където всички градове бяха станали покрайнини на един световен град, заел цялата планета и прокарал улици под океана. Светът беше твърде гъсто населен, но хората не забелязваха това. Пренаселеността и теснотията, както е известно, се издържат много по-лесно във влака и трамвая, отколкото в квартирата. А светът се движеше и нищо не стоеше на място, даже градините и къщите, скамейките и статуите. И това непрекъснато движение примиряваше човека с капризите на случая, заставил го да се появи на бял свят във века на подводните улици и надводните градини, а не в удивителните хилядолетия, когато дивите гори са пеели своята горска песен и реките са разговаряли с човека на епическия език на Омир или „Слово о полку Игореве“8.
29
Но освен мита — уви — съществува и битът. Всичко вървеше изотдолу и незабелязано. Офелия се сля с този бит, влезе в него, изпълни се с него и се чувствуваше така, както много други красиви жени, принудени да печатат на машина, да варят обяд и един път в седмицата да ходят на фризьор, където на витрината стоят восъчни, шикозно сресани и накъдрени дами, също приличащи мъничко на богини, но не богини на паметта или поезията, а светици на пошлостта и безвкусната реклама.
Разходите растяха. Аспирантската стипендия (същата тази стипендия, която предизвикваше негодуванието на стариците, оплакващи щедрата хазна, която заплаща на безделника за безделието му) стигаше точно за една седмица. През нощите Коля пишеше научно-популярни статии и се занимаваше с най-унизителната работа на тоя свят: бягаше по редакции. Той, разбира се, беше скрил своето срамежливо-сконфузено лице зад удачно, както му се струваше, избрания псевдоним, разчитайки, че тази бутафорна картонена маска ще го направи невидим и знаменитият учен Колцов заедно с елегантния ерудиран професор Филипченко никога няма да узнаят кой е бил авторът на тези сензационно-крещящи статийки, които нескромно рекламираха достиженията на най-скромните и честни биологически науки — генетиката и цитологията.
Нужни бяха пари. Ах, колко бяха нужни! Офелия си намери приятелки. Ходеше по магазините и театрите. И от Психея, Мнемозина и Евридика бързо започна да се превръща в доста обикновено и суетно дамско същество (защо да крием), в нашия прозаичен век съвсем лишено от онази загадъчност и тайнственост, която е съществувала не само във века на Джокондата, но даже в епохата на Пушкиновите татяни и Толстоевите наташи.
Коля започна да се сърди. И веднъж не издържа и каза това, което не трябваше да казва, помнейки мъдрия и лукав съвет на Тютчев.
И в този ден (докато Николай седеше в Публичната библиотека и четеше този път подвелия го Плутарх), Офелия изчезна. Къде? Това остана неизвестно. Кога? За това доложиха всезнаещите старици, които бяха видели как тя бяга по стълбата отново боса, отново несресана, отново в своята предишна изпокъсана басмена рокличка.
Ах, колко доволни бяха двете старици. Носовете им направо блестяха от щастие, а набръчканите смеещи се цепнатини по изведнъж станалите добри лица показваха на Коля венците им.
Търсенията продължиха около три седмици. Коля ходеше по дворовете, носейки със себе си в джоба на сакото карта на огромния град и неговите околности. Той можеше сега да напише цяла книга за ленинградските дворове, така ги беше изучил за тези три седмици. Всичко свърши с това, че в един двор, в