— А коя си ти? — попитах аз.
— Аз съм жена.
— Но не всяка жена — казах аз — може да преминава през стената и през времето, без да повреди нито времето, нито стената.
— Да. Не всяка.
И сега, като се вглеждах в лицето й и в отражението му върху платното, аз си спомних отговора й: „Да, не всяка.“
Аз се вкопчах с мисълта си за тази фраза, сякаш фразата можеше да ми помогне да уловя тайната на нейното същество.
„Да, не всяка“. Но това е глупаво. Като че някой друг освен нея би могъл да прави с явленията, вещите и хората това, което правеше тя.
И ето сега, отгатвайки моята мисъл, тя размести явленията и вещите, размени местата им.
Когато се приближих с четка до ескиза, неволно се отдръпнах. Тя вече беше на платното с цялата си чудесна плът, с лице, с ръце, със смееща се уста и сини като горска река очи.
А в креслото вместо нея седеше ескизът.
— Как ти харесва твоята работа? — попита ме тя от платното.
И в тази секунда се отвори вратата и влезе Коля. Той влезе, видя Офелия на платното, а нейното изображение в креслото и, разбира се, се смути.
— Коля, много ли си огладнял? — попита тя. — Но сега аз не мога да отида до кухнята. Ще ти се наложи малко да почакаш.
— Колко да почакам? — попита Коля.
— Малко. Година или две.
— Защо толкова дълго?
— Искам да помогна на този посредствен художник да стане гений. Поради това ще ми се наложи да повися заедно с платното годинка или две в Руския музей или в Третяковската. А после ще сляза от платното и ще се върна при теб.
— Две години? Без теб? Аз няма да се съглася.
— Глупчо. Аз ще вися в музея само денем. А през нощите ще слизам от платното и ще идвам при теб. Не се вълнувай! Моля те. И моля те, не пречи. Без моя помощ този художник няма да стане гений. Не, аз съм длъжна да му помогна, длъжна съм. Той не може да остава повече посредственост. Недей да спориш!
Но това продължи малко. Тя пак постави явленията и вещите по местата им и незабелязано слизайки от платното, отново се оказа в креслото.
Това беше шега, игра. А може би тя искаше да покаже на мен, а заедно с това и на Коля своето магическо изкуство, своята воля, своето умение художествено да се разпорежда не само с изображението на предметите, а и със същността им?
Какъв унил и безпомощен ми се струваше моя ескиз след това, което тя направи. Едва се сдържах да не скъсам платното.
36
Сега ние се срещахме често и си подхвърляхме фрази. Но в по-голямата си част това бяха обичайни фрази. Лениви фрази. Фразички. Думички, казани сякаш случайно. Те не засягаха същността на загадъчното, което така безуспешно се опитваше да предаде моята тежка и безкрила четка.
Офелия седеше в креслото, поставила крак върху крак. Пушеше цигара след цигара, като хвърляше угарките в чинийката, заменяща пепелника. Понякога казваше по памет стиховете на Блок:
— Почакай — казах аз, — откъде може да те познава Александър Блок?
— Да, действително — съгласи се тя, — откъде ли?
Стана тихо и тя продължи дълго, дълго тази пауза, тази лирическа тишина, сякаш невидимият Блок беше скрил този миг в строфа и беше поставил точка.
Гледах своето платно и отново нейното лице, лицето на непознатата. И отново платното, където линиите и боите се бяха наговорили да не се подчиняват на моя диктат.
— Какво е искал да каже Блок — изведнъж попита Офелия, — когато е писал „Непознатата“? Дали не е искал да каже, че всяка млада жена в същност е непозната?
— Страхувам се, че не всяка — отговорих аз. — Но ти действително си непознатата. Аз не те познавам.
— Ти не ме познаваш?
— Не те познавам, но бих искал да те познавам. Без това аз няма да мога да нарисувам твоя портрет.
— Но нима Блок ме е познавал? Той е писал за нещо прекрасно и смътно.
— Аз не съм Блок. На мен ми е нужно да познавам. Аз рисувам не образа на лирическо същество, а портрет на жена, която си има паспорт, има мъж, има стая и адрес. „Непознатата“ на Блок не е имала нужда от записване в домовата книга, от стая, от мъж и даже от паспорт. Тя е романтичен образ. Мечта. Мит.
— А нима аз не съм образ, не съм мит?
— Ти си домакиня. В съзнанието на своята съседка по квартира ти съвсем не си идеално същество. За нея ти си реалност. Такава реалност — както касиерката в съседния гастроном, която вчера те е излъгала точно с тридесет и пет копейки.
— Може би „Непознатата“ на Блок също е била касиерка?
— Няма кого да попитаме за това. Блок отдавна е умрял. А литературоведите се отнасят към „Непознатата“ с недоверие. Тя идва отнякъде и някъде си отива. Къде? Касиерката си има адрес. И ти също имаш адрес. И затова не те съветвам да се криеш в мъглата. Мъглата — това е за кратко. А реалността е завинаги.
— Ти си прав. Питай. Ще отговоря на всички твои въпроси.
Аз се разсмях.
— Ти си съвсем като докладчик. В писмена форма ли да ти изпращам въпросите, или да ги задавам устно?
Отново настъпи пауза. Аз изстисках от тубата боя и нанесох няколко петна на платното, за да направя по-топъл фона — прозорец с късче небе.
— Защо не задаваш твоя въпрос?
— Страхувам се, че няма да отговориш на него.
— Аз те предупредих. Ще отговоря.
— Добре. Ще ги задам въпроса. Кога ще се върнем с теб в нашия век?
— Нима ти омръзна тук?
Аз не отговорих.
— Ще направя от теб гений. Знаменит художник. Ще премина на платното ти. А твоя ескиз ще оставя вместо себе си на Коля.
— И той ще се съгласи?
— Ще потърпи година или две. А след това ще се върна при него.
