спектакъл, когато изпълнителят или изпълнителката са забравили своята роля и чакат суфльорското подсказване.
Но невидимият суфльор мълчеше.
— Защо си дошъл? — попита Офелия.
— Първо, за да ви видя и да се информирам за здравето ви. И, второ…
— Не обичам тези „първо“ и „второ“. В твоя век не се изразяват така.
— В моя век ли? А нима той не е и твой?
— Замълчи! Ти не трябва да се докосваш до тази тема. Я го виж ти, Ахасфер!
— А с какво съм по-лош от Ахасфер?
— Ахасфер не е ходил на жактовски събрания, не е прал мръсни чорапи в легена, не е бил абониран за списанието „Бегемот“ и не е рисувал посредствени картини, подражавайки на постимпресионистите.
— А ти откъде знаеш, че Ахасфер не е прал мръсни чорапи? Да не би да си била там?
— А защо не? Аз съм негова роднина. Ние и двамата сме митове.
— Митове! — казах аз. — Митовете живеят в съзнанието на хората и върху страниците на книгите. А ти? Погледни се. На лявата буза имаш сажда от примуса. А твоите бивши мраморни пръсти са се напукали от миенето на съдове. Ти си бивша богиня. Ето коя си ти. Отменена Венера, Мнемозина в оставка. Евридика, която скоро ще обвинят във вредителство.
— Замълчи, моля те! Замълчи!
Тя явно беше развалила характера си в тази комунална квартирка. И ще настъпи време, помислих аз, когато тя ще забрави, че е книга. И тогава какво ще стане с Коля, с мен и главно с нея?
Изглежда, тя още не се беше отучила да чете чужди мисли, като проникваше през чуждото чело толкова леко, както през чуждите стени. И отгатвайки за какво се тревожа, побърза да ме успокои:
— Виждам, че ти е омръзнало сред художниците и картините и ти си затъгувал за бъдещето, което някога беше твое минало и скоро ще стане твое настояще.
— Сред картините ли? — възразих аз. — Напротив, аз искам да нарисувам твоя портрет за моята персонална изложба, която урежда политехнически институт.
Сърдитото и недоволно лице на Офелия едва-едва се разведри.
— Отучила съм се да позирам — кокетно каза тя. — Пък и не съм уверена, че ще ти се удаде. Ти рисуваш в прекалено ескизен маниер. А ескизният маниер, заимствуван от импресионистите, е годен да хване явлението и веднага да го изпусне, сякаш това е слънчев лъч. Не, недей да спориш. Моля те, недей да спориш с мен, класицизмът ми е по-близък.
— Та аз ще те нарисувам в класически маниер. Студено. И даже малко академично. Устройва ли те? Ако те устройва, утре ще дойда. Определи удобен за теб и за Коля час.
— А какво общо има Коля с това? — попита тя.
— Аз не искам да преча никому.
Тя определи часа. И аз си отидох. На двора видях двете старици, които чудно приличаха една на друга. Двете носести старици, слабограмотни, незнаещи, но запознати с това що е време и по-добре от Айнщайн.
— Здравейте — казах аз. — Аз съм кореспондент на „Вечерная газета.“ Ако имате време, разкажете ми, моля ви, къде сте били?
— На пазара бяхме — хорово отговориха те, — на Андреевския пазар.
— Разбирам. На пазара. Но в какво време?
— Сутринта.
— О, не! Не ви питам за това. Аз искам да знам как успяхте да попаднете в онзи Петербург…
— В кой Петербург?
— Е в онзи. Вие сами знаете в кой — казах, като изведнъж понижих глас.
Стариците също понижиха глас.
— На пазара бяхме. Сутринта. Купихме картофи. Зеле купихме. Копър. И три луковици.
— А кога! Кога?
— Сутринта. Когато портиерът премиташе двора.
— Но и тогава портиерите също са премитали дворовете. На пазара също е можело да се купи зеле, копър и три луковици. Колко платихте за трите луковици?
— Петнайсет копейки платихме.
— А-ха! А-ха! — заплаших ги аз с пръст. — Говорете истината, не бива да ме лъжете. Аз съм кореспондент. Тогава цените са били други.
И аз извадих от страничния джоб бележник и го разтворих. Като видяха разтворения бележник и тънко подострения молив, стариците направиха крачка назад. Те отстъпиха още една, още две крачки, само няколко нестабилни старчески крачки, за да има между тях и мен поне мъничко разстояние.
Но аз не ги пусках, не им давах да си отидат от двора-кладенец, който ставаше все по-тесен и по- тесен.
— Значи, вие бяхте там? — попитах аз тихо.
— Къде?
— В стария Петербург? Преди сто години?
— Не сме били — отговориха хорово стариците.
— Говорете истината. За лъжа мога да ви привлека под отговорност.
Стариците започнаха да се кръстят. Да се кръстят и да отстъпват. Да отстъпват и да се кръстят.
Стана ми жал за тях. Затворих бележника си.
35
Аз казах на Офелия:
— По-добре ми разкажи как успя да измъкнеш стариците от гоголевския Петербург.
— Точно така, както и теб от XXII век. По същия изпитан, добре проверен начин.
— Да не би да поставяш знак за равенство между мен и двете сплетници, старите спекулантки?
— Смешно е да се оплакваш в самолет или в автомобил. Нали този транспорт се ползва не само от праведници и светци?
— Да не смяташ своя начин също за транспортно средство?
— А за какво ще заповядаш да го смятам? За чудо?
— Все пак то е по-близо до чудото, отколкото до науката и техниката.
— Дълбоко се заблуждаваш.
— Щях да бъда много радостен, ако се заблуждавах. Но ако то е близо до техниката или науката, това твое средство, защо да не се патентова и да не се изпрати в съответния нарком чертеж или схемка?
— В какъв нарком? Защо? Каква схемка? Никакъв чертеж и никаква схемка няма да може…
— Значи, това е асе пак чудо — прекъснах я аз.
— Не, не е чудо.
— Не мисля, че жената на съветски аспирант трябва да крие това и да задържа научно-техническия прогрес. Та ти живееш със стипендията, която държавата изплаща на твоя мъж. Не намираш ли…
— Не намирам! — сряза тя.
Замълча.
Аз също млъкнах. И продължих работата си. Вече трети ден рисувах нейния портрет.
Засега това беше само ескиз, небрежно направена скица. Но дали този портрет нямаше да си остане ескиз? Та аз много се съмнявах, че ще ми се удаде да проникна с помощта на боите и четката в нейната същност. Пък и какво може да се назове нейна същност? Познавах я повече от всички, даже повече от нейния мъж Коля Фаустов. Но познаваше ли я Коля? Познавах ли я аз? Познаваше ли тя себе си?
Аз се утешавах с това, че на този въпрос (коя е тя?) ще отговори портретът, който ще нарисувам. Доверих се на своето подсъзнание, мобилизирах всичките си чувства, за да уловя… Какво?
Нищото или нещото?
Веднъж тя ми каза:
— Аз не съм машина на времето.
