Тогава изведнъж всички заговориха. Към мен изтича известен театрален критик, човек с голям син нос и непрекъснато възбудени гнойни очи, той хвана ръката ми, започна да я друса.
— Това е гениално! — викаше той. — Аз не ви вярвам. От кой велик майстор на Италианското възраждане сте откраднали това нещо?
Аз не започнах да възразявам. На мен самия ми се струваше, че съм крадец от същата тази минута, когато видях на своето жалко, измъчено платно не подобие, а самото живо, трептящо същество, самата Офелия.
Хората притичваха към мен и нещо викаха. В този шум и тропот не можех нищо да разбера. Може би крещяха, че съм крадец? Струваше ми се, че сега ще ме хванат и помъкнат в районното на милицията. Това приличаше на скандал. И едва няколко минути по-късно разбрах, че хората ми благодарят, но техният възторг приема твърде буйни форми.
Непозната къдрава дама, притичвайки на тънки кози крачета, изведнъж облегна на мен своето дълго лице и силно зарила.
— Аз съм убита! Убита съм! — викаше тя. — Сега ще умра на гърдите ви.
Забравяйки за вежливостта, за дълга към правилата на приличие, аз рязко я отблъснах и се отдръпнах. Нервите ми не издържаха. Те не издържаха в най-неподходящия момент. Като планинска лавина се носеше към мен бурята на признанието, ураганът на безпризорната и неочаквана слава.
Като разблъсках тълпящите се, аз се втурнах извън залата.
На гардероба гардеробиерът, солиден като всички гардеробиери, ми подаде палтото и попита:
— Що за скандал? Някой викаше: „Убиха ме!“ Кого убиха?
— Убиецът съм аз — отговорих аз и му дадох няколко монети бакшиш.
Той взе парите, постави ги в джоба, благодари с достойнство и отбеляза сентенциозно:
— Всичко става по белия свят. Довиждане.
— Довиждане.
Краката ми ме отнасяха далеч от чудото. Отначало краката, а след това файтонджийската кранта. Беше комично и се опитвах да избягам от своята слава с файтон.
Аз се притаих в стаята си. Но не ми се удаде да се скрия. Завари ме кореспондентът на „Битовая газета“ в този същия момент, когато се занимавах с бита — перях в сапунения леген износените си чорапи.
— Никого не съм убивал — казах аз на кореспондента. — Защо ме преследвате?
— Вие сте създали нещо гениално — прекъсна ме кореспондентът. — Нещо нечувано. Шедьовър. Разкажете, как сте работили над своя шедьовър?
Той извади бележник и измъкна от джоба си писалка. С разтворена от любопитство уста седна на стола и наостри уши.
В тази минута в ъгъла зад шкафа започна да скърца мишка. Тя явно бързаше да ми помогне.
— От кого сте се учили? — попита кореспондентът.
— От случая.
— От случая не може да се учи.
— Защо?
— Случаят винаги си е случай и нищо повече. Случаят е глупак. Той на нищо не може да ви научи.
— Зависи какъв е случаят — възразих аз.
— Искате да ме поразите с оригиналността си ли?
— Да допуснем.
— Имате пълно право на това — разреши кореспондентът. — Вие сте създали шедьовър.
— Не обичам тази дума — казах аз. — Тя ми прилича на мазен сладкиш. Повръща ми се от разни сладости.
— Развален стомах ли? — попита кореспондентът.
— Като у всеки кандидат-гений — отговорих.
— Вие не сте кандидат. Вас без всякакъв кандидатски стаж веднага ви зачислиха към гениите.
— Вие откъде знаете?
— Знам. Всички изкуствоведи и критици го говорят в един глас. Аз бях на вернисажа. Видях какво ставаше там.
— Изкуствоведите често грешат. И тогава ги поправя времето. Страхувам се, че са сгрешили и този път. Но времето ще ги поправи.
— Да допуснем, че малко са преувеличили — съгласи се кореспондентът. — Да допуснем, че това не е шедьовър. Но, все едно, това е забележителна картина. Разкажете ми, как работихте над нея?
— Аз направих ескиз. Доста лош ескиз. И после забравих за него. Веднъж сутринта се събудих. Погледнах ескиза. А ескизът се беше превърнал в картина.
— Как така изведнъж се превърнал?
— Не знам.
— А кой знае?
— Чудото.
— Чудесата са отменени — каза кореспондентът.
— Кой и кога ги е отменил?
— Отмени ги векът. Науката. Аз разбирам, вие не искате да ме пуснете в своята светая светих, в своята творческа лаборатория. Някъде бях чел, че Чехов и Ибсен не обичали да разказват за своята работа.
— И правилно са постъпвали.
— Но вие трябва да ми разкажете нещо. Аз дойдох при вас пръв. И няма да си отида с празен бележник.
38
Едва сега разбрах какво беше направила Офелия.
Имах чувството, че етикет с моето обикновено и безлично име (Михаил Покровски) съм видял в италианската зала на Ермитажа на една от най-ослепителните картини от Възраждането.
Както към всяко чудо (наистина не е ли нелеп изразът, като че ли чудото може да бъде всяко), и към това не можеше да се привикне.
Аз идвах на изложбата и като се криех зад гърбовете на зрителите, с удивление и уплаха я гледах. Тя беше тук. Още тук. На платното. Още не беше изчезнала, оставяйки и мен, и публиката измамени.
Да, тя беше тук. Засега тук. Рамка или прозорец към безкрайността. А на фона на безкрайността, като влизаше в нея и отново се завръщаше, стоеше тя, като ту се преструваше на своето подобие, ту въпреки разума и законите на изкуството ставаше живот, смееща се и одушевена плът, която нарушаваше покоя на тези, които я гледаха.
Моят покой също беше нарушен. И само покоят ли? Аз чувствувах, че гледайки я, потъвам в бездънността на Вселената. Дали не чувствуваха същото и зрителите? Аз чух как дълъг и як матрос каза на същия като него дългуч-приятел:
— Знаеш ли, даже малко ми се върти главата и ми се струва, че под краката ми е празно.
— На мен също — потвърди дългучът. — Аз те разбирам.
Някакво момиче припадна. А момченце, което стоеше до майка си, изведнъж извика:
— Мамо! Мамо! Дръж ме. Тук зад прозореца няма нищо! Празнота.
Приближи се изкуствоведът-лектор и каза спокойно:
— Граждани! Това е произведение на изкуството. Бои. Линии. И нищо повече!
Да, именно. Бои, линии и нищо повече.
Неговите думи и менторският самодоволен бас успокоиха всички освен мен.
Настъпи тишина. И изкуствоведът-лектор, като посочи портрета, започна да обяснява:
— Тази картина принадлежи към портретния жанр. Нарисувана е от художника Ем Де Покровски, член на дружеството „Круг художников“. Покровски е взел участие в гражданската война, завършил е
